Мегън Марч
Истински добра любов (28)

Глава 28

Логан

В сряда, отново бях на път за Нашвил, за да прибера седалките си. Трябваше да ги върна в гаража си и да ги монтирам в колата, веднага щом излезе от бояджиите, преди да закача ремаркето за пикапа си и да доставя колата на Боун Трашър.

Километрите бяха без значение, единствено проектът бе важен. С поглед насочен към пътя, оставих ума ми да започне да се рее над възможностите, които този проект можеше да отвори пред мен.

Това можеше да е всичко, от което се нуждаех, за да се появи гаража ми на картата. Да се реставрират стари коли беше бизнес, който се отплащаше много добре, и щях да мога да се разширя и дори да наема още няколко момчета.

Имаше едно хлапе от търговското училище в съседния град, което вчера сутринта се обади, за да попита, дали съм съгласен да го наема на половин работен ден, и беше гадно да кажа, че точно сега не мога, но да ми се обади след няколко месеца.

За мен да имам собствен бизнес не се свършваше с това да правя пари и да бъда уважаван член на обществото, а с това как мога да използвам бизнеса си, за да помагам на хората и обществото, в което живеех. Трябваше да наема някой да се занимава с клиентите и бумащината, но засега го отлагах, защото не исках да наема някой, само за да го уволня скоро след това. Имах нужда от още няколко техници, които да се справят с по-големите ремонти и да съкратим времето за работа на половина. Мамка му, ще ми се да имах и собствено място, където да боядисваме колите, така че всичко да се прави при мен и да имам повече контрол над случващото се.

Мечтите ми бяха големи, но точно сега трябваше да се фокусирам единствено върху това, което бе възможно за сега.

Освен това, не биваше да забравям и Бенър.

Жената наследи тридесет милиона долара и почти не го споменаваше, освен ако не се обади някой адвокат или финансов съветник от време на време. Може би това бе разликата между хората, които винаги са имали пари, и тези, които не са. Да, родителите й я бяха отрязали финансово още в колежа, но може би това е нещо вкоренено в човек. Аз никога не съм имал много пари, затова няма как да кажа.

Би трябвало да съм облекчен, задето поведението на Бенър не се промени откакто получи парите. Имах предвид, мамка му, ако някой в Голд Хейвън спечели лотарията, което се равняваше на това, което се случи с Бенър, щеше да си купи чисто нова кола и да пръска пари из целия град. Бенър все още караше колата под наем, за която бяха платили Холи и Крейтън.

И като заговорихме за това, жена ми имаше нужда от по-добро возило от тази Тойота Камри, но не беше нещо, от което се бе оплакала до сега.

Бенър беше изненада по всички параграфи. Начинът, по който се адаптира да живее тук, не бе друго, а чудо. Нямаше Старбъкс на всеки ъгъл, нито пък суши, освен ако не ядеш сурова рибата, която сам си хванал, което не бих препоръчал на никой. Като се изключат коментари от време на време за някои дребни неща, които й липсваха от Ню Йорк, Бенър изглежда се бе установила тук много добре.

Бях разярен, задето някои жени се отнасяха зле с нея, но след случилото се в боулинг залата с Триша и кутията с членове при Еми, се надявах, че на това вече ще бъде сложен край. Бенър се бе сприятелила с Джулиан и Никол, но нямаше да е зле да има още няколко приятелки, особено след като смятах да я помоля да заживее за постоянно в Голд Хейвън и вероятно да се премести в дома ми.

Знаех какво е да бъдеш аутсайдер в този град и много пъти се бях питал правилно ли постъпих задето се върнах у дома, вместо да започна наново някъде другаде. Бенър нямаше корени тук, както имах аз. Имаше само мен.

Достатъчен ли бях, че да я задържа тук?

До края на пътуването ми, умът ми се въртеше около това как да направя Голд Хейвън правилния избор за нея. Бенър можеше да отиде навсякъде, но аз исках да я вържа тук.

Избутах мислите си назад за малко, докато влязох в колата на паркинга на Професионални интериори и паркирах до вратата.

Когато оставих седалките в понеделник, се отправих колкото се може по-бързо към дома. Днес трябваше да огледам внимателно всичко, за да съм сигурен, че работата бе свършена точно така, както исках за колата на Боун. Момчетата тук знаеха кой е крайният клиент, затова се надявах, че са свършили качествено работата.

Собственикът не беше тук последния път, затова, когато влязох вътре и видях непознат мъж с тъмна коса хваната с ластик на тила, се зачудих дали това не е той.

— Мога ли да ви помогна? — попита мъжът, когато влязох.

— Логан Брантли. Дойдох да взема интериорните парчета за Олдс 442, който реставрирам за Боун Трашър.

Очите му блеснаха щом ме разпозна. Определено бе чул за мен.

— Ти си този, чийто задник бе спасен, след като бяха поискани куп услуги. Аз съм Дел. Мястото е мое.

Не ми допадна как ме описа, макар да си бе самата истина.

— Да, това съм аз.

— Страхотен дизайн, брат ми. Щастливец си, че успяхме да го направим. Откакто ни ги донесе момчетата ми работиха денонощно.

— Оценявам го. За мен това е голям проект, а човекът, който ми прави тапицериите, не се справи.

Мъжът се разсмя.

— О, чух историята. Бой в боулинг зала и наранените чувства на някоя мацка.

Вдигнах шокирано глава. Бенър.

— Предполагам, че няма нужда да обяснявам.

— Не съм спрял всички проекти в това място без причина. Изглежда ръцете ти са пълни с тази жена. Сигурно е адски добра, защото се подсигури задника ти да бъде покрит.

— Най-добрата.

Дел кимна.

— Обзалагам се. Искаш ли да видиш какво направихме? Точно приключихме преди час и те чакат отзад.

— Мамка му, да.

Той ми махна и аз минах зад плота и го последвах отзад, където дузина хора седяха зад шевни машини, шиейки дизайни за тапицерия. Той ме поведе, минавайки покрай ъгъла, където частите от седалките лежаха върху чист брезент.

— Какво мислиш?

Червено-черните кожени седалки, с контрастиращи шевове и метални акценти изглеждаха по-добре отколкото си ги бях представял.

— Мамка му, невероятни са.

— За това ни плащат големите пари. От голяма помощ беше, че дизайнът не е скапан.

Коментарът му за „големите пари“ беше странен, имайки предвид цената, която ми даде, тъй като за подобно качество, дори да бе поискал двойно, щях да го платя.

— Ще хвана две момчета да ги обвият във фолио и ще ги метнем в пикапа ти.

— Оценявам го.

— Двамата с теб през това време ще оправим сметката и сме готови — Дел тръгна обратно и аз го последвах. — Обади се, когато си в града с готовата кола. Искам да направя снимки за рекламните си материали.

— Да, няма проблем. В събота може да видиш Олдс в пълния му блясък.

— Радвам се, че твоето момиче се обади, тъй като не мисля, че някой друг би успял да се справи с този проект за толкова кратко време. Ние сме най-добрите интериорни експерти за коли тук на юг.

— Звучи така, сякаш няма да е зле да идвам и друг път при вас — казах му, когато стигнахме до плота и извадих портфейла си. — Колко е крайната цена?

Дел чукна нещо на компютъра.

— Нека да погледна фактурата, за да съм сигурен. Не мога да си спомня много добре. Всичко, което знам, е, че твоята жена покри по-голямата част, затова за теб не остана много.

И просто така, всички добри чувства, които имах към това място се сринаха.

— Какво каза?

Той погледна от компютъра към мен и бързо сведе поглед към екрана.

— Няма значение, човече, не е важно.

— За какво говориш, по дяволите? Жена ми е покрила по-голямата част? Тя ми каза, че ще ми дадете крайната цена — в мен се надигнаха подозрения и гняв.

Дел натисна един бутон и принтера оживя.

— Нищо. Забрави, че съм казал каквото и да е.

Пресегнах се и взех листа от принтера.

Цената беше само малка част от това, което смятах, че ще трябва да платя. Нямаше информация за депозит или за други плащания. Не знаех какво е направила Бенър, но щях да го поправя. И след това ще си поговоря на дълго и на широко с нея за това.

Измъкнах портфейла си и хвърлих кредитната карта на фирмата ми на плота.

— Аз ще платя за всичко. И ще ми кажеш колко е платила тя, за да й ги върна.

— Пич, не трябваше да казвам нищо. Заклех се да мълча.

Чаках в мълчание, защото алтернативата бе да изригна по-бързо от огньовете на ада.

Дел най-после проговори отново.

— Наистина ли мислеше, че който и да е магазин ще поеме подобна поръчка и ще накара хората си да работят денонощно, без да сложи процент отгоре? Хайде, човече.

— Колко? — попитах през стиснати зъби.

— Таксата за извънредния труд и бързата изработка е три пъти колкото изработката. Жена ти я плати, затова ти остава да платиш редовната цена.

— Значи ми казваш, че ти плащам четири пъти повече от нормалната цена за работата? Нормалната цена плюс тройно за извънредния труд и бързата изработка?

Той кимна.

— Мамка му.

— Обикновено при нас се чака четири месеца, за да не се налага да бързаме толкова, освен ако не си струва.

— Върнете парите в картата й и си дръпнете парите от моята — мамка му, това щеше да ме дръпне доста назад и да изяде голяма част от облагите, които мислех, че ще имам от този проект, но трябваше да се направи.

Дел натисна няколко бутона на клавиатурата.

— Освен ако нямаш картата й под ръка, не мога да го направя.

Мамка му.

— Ако тя ви се обади с номера на картата, ще стане ли?

Той ме погледна.

— Само ако твоята карта може да покрие сметката. Не работя без пари.

— Няма проблем.

— Може би не е моя работа да се меся, но замисли ли се просто да приемеш добрия жест и да продължиш напред? Тя задейства много услуги, за да ти спаси задника, а ти не ми звучиш никак благодарен.

Последното, от което имах нужда, беше лекция от непознат.

— Благодарен съм, не ме разбирай погрешно. Но освен това съм от типа мъже, които плащат за грешките си, без значение, как съм се озовал в тази позиция.

Дел сви рамене все картата ми и въведе номера й.

— Предполагам, че така е честно.

След като подписах фактурата, излязохме навън, където двамата мъже вече бяха натоварили седалките в пикапа ми.

— Оценявам помощта — стиснах ръцете на двамата мъже и се обърнах към Дел. — Твоята също.

— Не бъди много суров с нея. Аз се издъних, задето се изпуснах пред теб.

Здрависахме се и когато пуснах ръката му, казах.

— Да, но тя е тази, която те е накарала да не ми казваш, а това не ми допада. Ще се оправя сам с този проблем. Благодаря отново.

Качих се на пикапа си и завъртях ключа. Докато излизах от паркинга, първият ми инстинкт бе да вдигна телефона и да се обадя на Бенър, за да я попитам, какво, по дяволите, си мислеше, че прави, но това щеше да почака докато я видя лично.

Пътуването до Голд Хейвън щеше да е адски дълго.