Мегън Марч
Истински добра любов (32)

Глава 32

Бенър

Опитах да побързам, наистина опитах. Но честно казано нямах идея какво да облека, когато излизам на разходка със супер яката кола на Боун Трашър. Усмихнах се широко, мислейки си, че въобще нямаше да е толкова страхотна, ако моят мъж не я бе направил такава.

И ние вече я закарахме в Кафявия град…

Образи на това как съм наведена на капака, докато Логан се тласка мощно зад мен, преминаха през ума ми. Мамка му, това беше секси.

Ако не бях внимателна, можеше да се хвърля върху Логан в мига, в който го видя, а тъй като този Олдс 442 тъкмо бе излязъл от бояджийницата, нямаше никакъв шанс да повторим онова изживяване. Тъжно, но някак щях да преживея това.

Спрях до задната врата, за да обуя ботушите си и да завърша това, което за мен беше униформата ми в Голд Хейвън… тесни дънки, ботуши до коляното и черна блуза. Стоях пред гардероба си цяла вечност, колебаейки се дали да облека това или супер късата пола, която носих миналата вечер. Дали не трябваше да сложа полата? Може би изгубих достатъчно време над това, а Логан вече сигурно изгаряше от нетърпение да изведе колата на разходка.

Часовникът на колата ми под наем показа, че бях закъсняла адски много. Казах му, че ще съм там след минути, а бе минало почти час. Може би трябваше да му предложа автомобилна свирка, за да се извиня за забавянето.

Тогава щях да мога да кажа две неща на Боун Трашър за безценната му кола. Хмм, сега дори виждам това като причина за една автомобилна свирка.

Включих радиото на местния радио канал, тъй като бях развила нов вкус за музиката, и колкото и невероятно да звучи, по радиото пуснаха точно една от песните на Боун.

Той притежаваше този дрезгав глас, който веднага навяваше мисли за шофиране по черен път в провинцията с пикап. Всичко, което описваше в песните си, бе напълно непознато за мен до преди два месеца, а сега бяха неща от ежедневния ми живот. Животът в малкия град бе коренно различен от този в Ню Йорк.

Боун направи адски добро представление и Логан не го знаеше, но смятах утре да отида с него, когато доставя страхотната кола, за да мога да се запозная лично с мъжа.

Намалих на знака СТОП, на около 60 метра от непрестанно мигащия светофар, когато силен звук от взрив заглуши Боун. Бях спряла напълно и все пак се стреснах.

Цялата кола се разтресе, а аз замръзнах. Нима целият град току-що експлодира?

Откъсвайки се от моментната си парализа, аз огледах сградите пред мен. Зад огромните дъбови дървета отсреща, високите пламъци се срещаха с кълбата черен дим.

Гаражът на Логан бе точно зад тези дървета.

Натиснах газта и се изстрелях напред, докато източникът на дима не се показа пред мен. Пламъци се издигаха в небето над гаража.

Където трябваше да се срещна с Логан.

О, Боже Господи. Пикапът му беше паркиран близо до боклукчийските кошове, но нямаше нито следа от него, или от колата на Боун.

— Не! — изпищях аз, а гласът ми отекна над свистенето на гумите на колата ми, когато забих спирачка. Гумите оставиха тъмна следа по паважа, но не ме интересуваше.

Изскочих от колата и хукнах към пламъците, чиято горещина вече затопляше лицето ми.

— Спри! Недей!

Един мъж ме сграбчи през кръста и ме задърпа назад докато размахвах крака, опитвайки се да тръгна към гаража.

— Не! — гласът ми сякаш не беше моя. Беше дрезгав. Отчаян. Ужасен.

— Назад. Всички, назад! Бензиновите колонки ще експлодират! — крещеше мъжа, докато ме дърпаше към пощенската станция — Прикрийте се!

Не знаех кой беше това, но всичко, което исках, бе да се освободя от желязната му хватка.

— Пусни ме! Трябва да стигна до него! Логан е там! — размахвах ръце, борейки се срещу мъжа, но той бе прекалено силен.

— Да не искаш да умреш? Трябва да се прикрием. — Той спря, когато се оказахме зад пощата и още една експлозия разтърси земята.

— Залегни! — той ме събори на колене и ме прикри с тялото си.

Писъци изпълниха въздуха, а в далечината се чуха сирени.

Беше хаос. Пълен, ужасяващ хаос. А в ума ми имаше само една-единствена мисъл. Трябва да стигна до Логан.

Измъкнах се изпод мъжа и се изправих, но застинах щом видях пламъците издигащи се високо в небето. Очите ми запариха, а по лицето ми започнаха да се стичат сълзи.

Една врата се затръшна зад мен, откъсвайки ме от вцепенението.

— О, Боже Господи! Какво стана току-що? — гласът на Джулиан проникна през мислите ми, когато тя излезе от Режещата кучка. — Бях в мазето. Предните ми прозорци са взривени. Гаражът на Логан е… унищожен — тя прошепна последните думи, когато хукнах към нея.

— Къде е той? — попитах аз — Видя ли го къде е?

Обърнах се и хукнах обратно с Джулиан по петите ми. Огънят бе толкова силен, че опари лицето ми веднага щом напуснах прикритието на сградата пред мен.

— Аз… аз говорих с него преди двадесет минути. Той те чакаше в гаража. — Гласът й трепереше, сякаш искаше да каже всичко друго, но не и думите, които излизаха от устата й.

— Не!

Чиста агония премина през мен. Притиснах ръка към гърдите си, опитвайки да спра болката, и се зачудих защо нямам зееща дупка в гърдите си, след като сърцето ми току-що бе изтръгнато.

— Толкова съжалявам — прошепна тя.

— Той не може да е бил… — задавих се с думите и започнах наново — Той не е…

— Толкова съжалявам — повтори Джулиан клатейки глава. — Толкова съжалявам.

Виещите сирени се приближаваха, а очите ми изгаряха изпълнени със сълзи.

— О, Боже мой. Ще повърна. — Отдръпнах се от Джулиан и притиснах ръка към стената на сградата, докато изпразвах стомаха си на асфалта пред мен, преди да залитна назад и да падна по задник.

Джулиан се срина на земята до мен, обви ръцете си около мен и заедно започнахме да се люлеем напред-назад. Не знам колко време бяхме стояли така, преди някой да се появи иззад нас и да почне да лае заповеди.

— Трябва да се отдръпнете. Всички трябва да са на поне 60 метра от това място. Тук не е безопасно.

— Исусе, Коди — каза Джулиан. — Какво стана току-що?

Макар зрението ми да бе замъглено от сълзите, видях мъжа раздаващ заповеди. Полицая. Той познава Логан.

— Къде е Логан? — извиках аз. — Там вътре ли е? Моля те, кажи ми, че не е там.

Изражението на полицая бе мрачно.

— Не съм го виждал. Но това не значи, че не е излязъл на време от сградата. Тук е пълна лудница, но имам нужда да се върнете зад пощата и да стоите далеч от опасността. Няма да поемаме никакви рискове.

Застанах на колене, впивайки пръсти в дънките му, докато го умолявах.

— Моля те. Намери го. Не мога да го загубя. Моля те.

Полицаят коленичи и обви ръце около мен, помагайки ми да се изправя.

— Виж, знам, че не сме се запознавали официално, аз съм Коди, и имам нужда да дойдеш зад тази сграда, за да съм сигурен, че си в безопасност.

Ударих гърдите му с ръце.

— Защо се тревожиш за нас? Логан… — гласът ми отново се пречупи и той почти ме пренесе зад сградата, където седеше мъжа, който ме бе издърпал.

— Видя ли какво се случи? — попита мъжа.

Коди ме пусна, а Джулиан се лепна за мен.

— Не — каза Коди. — Но чух. Ти видя ли нещо? Ще ни трябват всички възможни свидетели, за да разберем какво се е случило.

— Видях само част от случилото се — каза непознатият. — Бях в колата си и се готвих да тръгвам, когато усетих, че мирише някак странно, и тогава чух експлозията и видях пламъците.

— Аз не видях нищо — каза Джулиан подсмърчайки, докато сълзите се стичаха по лицето й. — Просто го почувствах. Помислих, че цялата сграда ще се срине над главата ми.

— Аз видях огъня — казах аз. — Почувствах ударната вълна. Опитах се да отида там, но той… — посочих към мъжа стоящ на няколко крачки от нас — той ме спря.

Коди кимна и мъжът, който ме сграбчи, проговори отново.

— Видях я как хуква натам, затова изскочих от колата си и я сграбчих. Знаех, че бензиновите колонки ще експлодират. Не искам още някой да пострада, Коди.

При думите още някой от гърдите ми се изтръгна ридание и тялото ми се разтресе неконтролируемо.

— Всичко е наред, Лони. Направил си това, което е трябвало — каза Коди и погледна отново към мен. — Мамка му. В шок ли изпадаш? Линейката идва насам.

— Логан — прошепнах аз с опустошен глас.

Джулиан знаеше какво се опитвам да кажа, затова довърши вместо мен.

— Той беше вътре.

Лицето на Коди пребледня.

— Мамка му, майтапите се с мен.

Джулиан поклати глава.

— Беше вътре и чакаше… — тя млъкна и ме погледна.

Коди потърка с ръка лицето си.

— Точно сега няма какво да направим по въпроса. Трябва всички да стоят настрани, докато пожарникарите си свършат работата. Бензиновите колонки усложняват всичко това още повече — чу се воя на още сирени, този път идващи от линейките. — Нека медиците ви проверят, госпожи — каза ми той.

Обвих и двете си ръце около гърдите си, люлеейки се напред-назад, докато клатех глава.

— Не. Няма да ходя никъде. Оставам точно тук. — Ако той се опиташе да ме премести щях да крещя.

— Наистина съжалявам, госпожо. Но Логан би искал от мен да се убедя…

— Млъкни! Не говори за него! — бях изпаднала почти в истерия, но не ме бе грижа. Ако точно сега лекарите ми кажеха, че умирам, щях да им повярвам. Никога не бях усещала толкова опустошителна болка през целия си живот.

— Трябва да се уверя, че положението е овладяно. Джулиан, можеш ли да се погрижиш тя да остане тук?

Мразех това, че той говореше за мен, все едно не съм тук, но нямах енергията да споря.

— Разбира се, ще се погрижа за нея.

— Лони, ще съм благодарен, ако ми напишеш всичко, което си спомняш и ми дадеш официалните си показания.

Мъжът кимна.

— Няма проблем. Ще го направя.

Неочакван и неприветстван глас се намеси в разговора.

— О, Боже Господи, полицай. Какво се случи току-що? — Еми Харис притича през улицата, присъединявайки се към малката ни група. — Описвах инвентара отзад, когато чух всичко. Трябва ли да се евакуираме? Някаква химическа експлозия ли е била? Безопасно ли е да останем тук?

— Върни се в ресторанта си, Еми. Погрижи се всички да останат вътре. Може да направиш кафе на пожарникарите. Ще минат няколко часа преди ситуацията да бъде под контрол.

— Разбира се. Всичко, за да помогна. Знаем ли дали някой е пострадал? — попита тя, изпращайки още една вълна от непоносима болка през тялото ми.

— Логан беше вътре — прошепна Джулиан.

Ръцете на Еми полетяха към лицето й, а очите й се напълниха със сълзи.

— Не. Това не може да е възможно. Той не може да е…

— Не можем да кажем със сигурност, докато пожарникарите не потушат огъня и шефът на пожарната не огледа останките — каза Коди.

Всички знаехме това, което той не каза. Началникът на пожарната, приятеля на Логан, трябваше да претърси останките за тялото му, за да бъдем сигурни.

Гърдите ми се стегнаха сякаш притиснати от непоносима тежест и силни ридания разтърсиха тялото ми.