Мегън Марч
Истински добра любов (33)

Глава 33

Логан

Петнадесет минути по-рано

Днес просто не ми беше ден. Сериозно, понякога се чудех как, по дяволите, служителите ми успяват да направят поне едно нещо правилно, когато Рик не може да си спомни да си взима нещата, когато напуска гаража.

Още мислех над думите на Джулиан, когато се върнах в гаража, за да взема още един пешкир, с който да лъсна още малко Олдс 442 преди Бенър да пристигне. И тогава видях портфейла на Рик да се подава от горната част на кутията му с инструменти, която също бе забравил да заключи и прибере в бързината да си тръгне.

Не го винях, че бързаше. Двамата с Джок си скъсаха задниците, работейки както по тази кола, така и по другите ремонти, които изскачаха между другото.

Дължах на Холи адски големи благодарности, задето бе навила Боун да се обърне към мен, защото този проект щеше да промени всичко. Това само доказваше, че всичко, което постигаш в този живот, е тясно свързано с хората, които познаваш.

Можех да се ядосвам на това или да го приема. Избрах второто. Може би никога няма да бъда на финансовото ниво на Бенър, имайки предвид колко пари бе наследила, но поне не бях някой смотаняк, който ще гледа на нея само като ходещ чек. Гордостта ми не би ми го позволила.

С гюдерията и портфейла в ръка аз погледнах часовника. Тя бе казала, че ще е тук след няколко минути, което обаче знаех, че по часовника на Бенър значеше поне час. Можех да запаля старото момиче и да я покарам, преди да дойде.

Нямаше нищо, което да се сравни с ръмженето на мощния двигател, и завъртях ключа, за да се насладя на вибрациите, които ще преминат през тялото ми. Вместо това обаче, всичко, което чух бе само едно клик.

Мамка му. Стомахът ми се сви.

Дръпнах ръчката за отваряне на капака и изскочих от колата, отивайки отпред, за да проверя. Трябваха ми няколко минути, за да разбера какъв бе проблемът. Акумулаторът не бе свързан. Закачих го и затворих капака.

Не ме прецаквай точно сега. Това трябва да е перфектно.

Затаих дъх, докато завъртах ключа за втори път.

Слава Богу.

Ръмженето на грамадния двигател премина през тялото ми и ме заля вълна от гордост.

Аз направих това.

След като включих на скорост, включих на първа и подкарах колата извън гаража. Адреналинът кипеше във вените ми и реших да кажа майната му и не затворих вратите на гаража.

Щях да се върна бързо, а гражданите на Голд Хейвън, които непрестанно си пъхат носа, където не им беше работата, ставаха за идеална охрана.

Карах бавно, докато не се отдалечих от главната улица, където ограничението за скоростта бе тридесет и пет километра, вместо петдесет и пет. И тогава натиснах педала на газта.

Смехът ми бе заглушен от рева на двигателя, докато скоростта нарастваше главоломно. Нямах търпение да повторя това, този път с Бенър на седалката до мен.

Животът бе адски хубав.

* * *

Отне ми повече време, отколкото очаквах, да занеса портфейла на Рик в боулинг залата. Всеки, който беше там, за боулинг вечерта в четвъртък дойде да се наслади на красотата на колата на Боун Трашър.

Ако трябваше да се обзаложа, че повече от един мъж от тези, които се върнаха вътре вече обмисляше започването на свой проект. Може и да не могат да си позволят цените ми за цялостната реставрация, но мисля, че току-що започнах революция.

Бях супер внимателен, докато излизах от покрития с чакъл паркинг на залата, защото не исках камъчетата да повредят страхотната боя на колата. Наложи се да впрегна целия си контрол да не натисна педала на газта до долу, след като излязох на паважа. Едно от нещата, които ме спираше, бе, че знаех, че Боун ще иска сам да изтърка гумите на колата си.

Включих на по-ниска предавка, когато до мен достигна воя на сирените, докато приближавах към центъра на града. Не беше нещо необичайно имайки предвид, колко често възрастните хора получаваха инфаркт или наранявания. Но колкото повече се приближавах, толкова по-силно се чуваха сирените.

Мамка му, надявам се да не е г-жа…

Застинах, когато погледът ми се стрелна към пламъците издигащи се към небето иззад линията на дърветата.

Гаражът ми.

Бенър.

Мамка му.

Вече не ме беше грижа за гумите, натиснах газта и двигателят изрева, когато колата се стрелна напред. Пламъци ближеха стените на магазина ми и не се виждаше нищо друго, освен страшни оранжеви пламъци и гъст черен дим.

Бенър.

Не!

Мамка му, не можех да я изгубя.

Спомних си деня, в който ми се обадиха, за да ми кажат, че майка ми е мъртва. Плаках, защото така правиш, когато изгубиш последния член от семейството си. Но това не беше нищо подобно, въпреки знанието, че майка ми сама се бе убила, забивайки игла във вените си.

Болка разкъса тялото ми.

Аз бях виновен. Аз бях единствената причина Бенър да бъде тук, единствената причина да е в гаража ми. Причината да бъде все още в Голд Хейвън. Мамка му, не заслужавах нещо толкова перфектно като нея в живота си.

Навсякъде имаше спрели коли, превръщайки платното в паркинг, и нямаше начин да премина през тях. Ярост и гняв се надигнаха в мен, когато завъртях волана, насочвайки се към страничните улички с намерението да ги заобиколя.

Сърцето блъскаше болезнено в гърдите ми, имитирайки ръмженето на двигателя. Дланите ми се изпотиха и аз стиснах още по-силно волана.

Бих дал всичко, което притежавам… дори това, което не притежавам… на всяка висша сила, която може да направи така, че Бенър да е в безопасност.

Заслепяващ, инстинктивен страх стегна гърдите ми, изтласквайки въздуха от дробовете ми, когато завих, за да паркирам зад аптеката и пощата, където се бе събрала тълпа.

И точно отпред, зад ъгъла, беше колата под наем на Бенър.

Не. Проклятие. Не.

Цялото ми тяло се разтрепери на седалката, когато набих спирачки, без да ме е грижа за колата и отворих вратата, за да хукна към пламъците. За да се затичам към нея.

В мига, в който краката ми докоснаха цимента, аз се затичах.

— Логан? О, Боже, мой!

Гласът бе на Джолийн, а не този, който исках да чуя отчаяно. Погледът ми се насочи към нея и се впи в жената, стояща до нея.

— Бенър!