Джон льо Каре
Дама, поп, асо, шпионин (8)

8

— Може наистина да е била болна — каза безизразно Смайли, обръщайки се най-вече към Гуилъм. — Може и да е била в кома. Може наистина да са я отвели санитари. Както разбирам, състоянието й е било доста нестабилно, меко казано. — Той добави, хвърляйки бегъл поглед към Тар: — В края на краищата, от първата ти телеграма до заминаването на Ирина има само двайсет и четири часа. При такива срокове едва ли може да се обвинява Лондон.

— Теоретично може — каза Гуилъм, забил поглед в земята. — Страшно е бързо, но би могло да стане, ако някой в Лондон… — всички зачакаха. — Ако някой в Лондон се разтича. И в Москва, естествено.

— Точно това си казах и аз, сър — заяви гордо Тар, който възприе гледната точка на Смайли, пренебрегвайки тази на Гуилъм. — Точно с тези думи, мистър Смайли. Спокойно, Рики, казах си аз, ще гърмиш по сенки, ако не внимаваш много.

— Или пък руснаците са я пипнали — настоя Смайли. — Хората от охраната са разбрали за вашата връзка и са я отстранили. Щеше да е чудо да не са разбрали, както сте я карали.

— А може и да е казала на мъжа си — предположи Тар. — Разбирам от психология не по-зле от всеки друг, сър. Знам какво може да се случи между съпрузи, когато се скарат. Тя иска да го ядоса. Да го провокира, да предизвика реакция, мислех си аз. „Искаш ли да знаеш какво правих, докато ти се наливаше и кълчеше по дансингите?“, такива неща. Борис не издържа и казва на горилите, те я нокаутират и я отнасят у дома. Премислих всички тези възможности, мистър Смайли, вярвайте ми. Наистина ги прехвърлих, една по една. Като всеки мъж, чиято жена си тръгне.

— Може ли да се върнем към разказа? — изсъска гневно Гуилъм.

Сега вече, каза Тар, можеше да си признае, че за двайсет и четири часа малко бил изгубил самообладание:

— Обаче не ми се случва често, нали, мистър Гуилъм?

— Достатъчно често.

— Усещах го почти физически. Направо си бях потиснат.

Твърдото убеждение, че грубо са му отмъкнали под носа голям трофей, го изпълвало с безсилен гняв, който намирал израз в обикаляне на познатите места. Ходил в „Котешката люлка“, след това в „Анджелика“ и на сутринта вече бил минал половин дузина подобни заведения, да не говорим за няколкото момичета по пътя. В един момент прекосил града и се озовал пред „Аликзандра“. Имал намерение да си поприказва с онези горили от охраната. Когато изтрезнял, се замислил за Ирина и за времето, прекарано заедно, и решил, преди да отлети за Лондон, да провери старите им пощенски кутии, да не би случайно да му е писала, преди да замине.

От една страна, това му осигурявало някакво занимание.

— От друга, май не можех да оставя нейно писмо да се търкаля напразно в някаква дупка, след като тя го е изстрадала с такива усилия — добави той с момчешко благородство.

Имали две места, на които си оставяли съобщения един на друг. Първото било недалече от хотела, на един строеж.

— Виждали ли сте бамбуковите скелета, които използват? Невероятни са. Виждал съм да ги издигат до двайсетия етаж, а кулитата^[1] щъкат по тях с бетонни тухли в ръце.

Една стара тръба, каза той, удобно разположена на височината на рамото. По-вероятно било, ако Ирина е бързала, да използва тръбата за пощенска кутия, но когато Тар отишъл там, тя била празна. Втората била в църквата, „там долу, където държат църковните брошури“, както се изрази той.

— Секцията беше част от един стар гардероб, нали разбирате. Като коленичиш най-отзад, се напипва една хлабава дъска. Под нея има ниша, пълна с боклуци и миши барабонки. Просто чуден тайник, казвам ви, няма по-добър.

Настъпи кратко мълчание и пред очите им сякаш изплуваха образите на Рики Тар и неговата любовница от Центъра в Москва, коленичили един до друг на последната пейка в баптистката църква в Хонконг.

В тази пощенска кутия, каза Тар, той намерил не писмо, а цял дневник. Листовете били изписани със ситен почерк от двете страни, така че на места черното мастило прозирало. Писан бил много набързо, но без корекции. Той веднага разбрал, че го е писала в периодите с бистър ум.

— Не е това, имайте предвид. Това е само копие.

Той пъхна дългата си ръка под ризата и извади оттам кожен калъф, закачен на колан. От него измъкна мърлява купчина листа.

— Предполагам, че е оставила дневника точно преди да я нападнат — каза той. — Може би в същото време се е молила за последен път. Сам го преведох.

— Не знаех, че говориш руски — каза Смайли. Никой не разбра забележката, освен Тар, който веднага се ухили.

— Вижте сега, в нашата работа човек има нужда от квалификации, мистър Смайли — обясни той, докато разделяше страниците. — Може и да не успях с правото, но още един език се оказа от решаващо значение. Предполагам знаете какво са казали поетите? — той вдигна глава от заниманието си и усмивката му стана още по-широка. — „Да говориш още един език е като да имаш още една душа.“ Написал го е един велик крал, сър, Карл V. Баща ми никога не забравяше цитати, това му го признавам, но най-смешното е, че не знаеше и бъкел друг език, освен английски. Ще ви прочета дневника на глас, ако не възразявате.

— Не знае и една дума на руски — каза Гуилъм. — Говорели са на английски през цялото време. Ирина е завършила тригодишен езиков курс.

Този път Гуилъм избра да гледа в тавана, а Лейкон — ръцете си. Само Смайли наблюдаваше Тар, който тихо се смееше на собствената си шегичка.

— Готови ли сте? — попита той. — Добре тогава, започвам. „Слушай ме, Томас, на тебе говоря.“ Обръщаше се към мене на фамилия — обясни той. — Казвах й, че съм Тони, но през цялото време ме наричаше Томас, нали разбирате? „Този дневник е подарък за тебе, в случай че ме отведат, преди да говоря с Алълайн. Бих предпочела да ти дам живота си, Томас, и тялото си, разбира се, но ми се струва, че тази ужасна тайна ще е всичко, с което ще мога да те зарадвам. Използвай я разумно!“ — Тар вдигна поглед. — Денят е понеделник. Писала е дневника четири дни. — Гласът му стана равен, почти отегчен. — „В Центъра в Москва се носят повече слухове, отколкото им се иска на нашите началници. Особено по-дребните служители обичат да си придават важност, като демонстрират осведоменост. Преди да започна работа в Министерството на търговията, работех като завеждащ отдел в архива на главното ни управление на площад «Дзержински». Работата беше толкова скучна, Томас, обстановката беше потискаща, а аз бях неомъжена. Насърчаваха взаимната подозрителност помежду ни; такова напрежение е никога да не издаваш какво ти лежи на сърцето. Имах един служител на име Ивлов. Въпреки че той стоеше по-долу и като обществено положение, и като чин, потискащата атмосфера извади наяве сходните ни характери. Прости ми, понякога тялото говори само, трябваше да се появиш по-рано, Томас! Няколко пъти Ивлов и аз останахме заедно нощна смяна и накрая решихме да нарушим правилата и да се срещнем извън сградата. Той беше рус, Томас, като тебе, и аз го желаех. Срещнахме се в кафене в един от западналите московски квартали. В Русия ни учат, че Москва няма западнали квартали, но това е лъжа. Ивлов ми каза, че истинското му име е Брод, но не е евреин. Много беше мил, даде ми кафе, което един приятел му донесъл нелегално от Техеран, и няколко чифта чорапи. Ивлов каза, че ми се възхищава и че навремето бил в отдел, който водел досиета на всички чуждестранни агенти, работещи за Центъра. Разсмях се и му казах, че такъв материал не съществува, само мечтатели могат да си представят толкова много тайни, събрани на едно място. Може би и двамата бяхме мечтатели.“

Тар отново прекъсна четенето:

— Стигаме до нов ден — обяви той. — Започва с много „Добро утро, Томас“, молитви и малко любовни приказки. Една жена не може да пише на вятъра, казва тя, затова пише на Томас. Мъжът й е излязъл рано и тя има един час на разположение. Нали така?

Смайли изсумтя.

— „Втората среща с Ивлов беше в стаята на една братовчедка на жена му, преподавател в Московския държавен университет. Бяхме съвсем сами. Срещата, която беше много тайна, включваше неща, които в някой доклад бихме нарекли «компрометиращи действия». Томас, мисля, че и ти самият си извършвал такива действия няколко пъти! Освен това на тази среща Ивлов ми разказа следната история, която трябваше да ни свърже в още по-близко приятелство. Сега внимавай, Томас. Чувал ли си за Карла? Той е стара лисица, най-хитрият в Центъра, най-потайният, дори името му е трудно за разбиране от руснаците. Ивлов много се страхуваше да ми разкаже тази история, която според него била голяма конспирация, може би дори най-голямата, която някога сме правили. Историята на Ивлов е следната. Трябва да я разкажеш само на много доверени хора, Томас, заради извънредно конспиративния й характер. Не бива да я разказваш на никого в Цирка, защото никому не може да се вярва, докато загадката не се разреши. Ивлов каза, че не било вярно, че навремето работил по досиетата на агентите. Измислил си го само за да ми демонстрира, че познава из основи работата на Центъра, и да ме увери, че не съм се влюбила в случаен човек. Истината е, че е работил като помощник на Карла в една от неговите големи конспирации и всъщност е бил изпратен в Англия в това си качество, под прикритие като шофьор и помощник-радист в посолството. За тази задача получил кодовото име Лапин. Така Брод станал Ивлов, а Ивлов станал Лапин; бедният Ивлов много се гордееше с това. Не му казах какво означава Лапин на френски^[2]. Като че ли стойността на човек се определя по броя на имената му! Задачата на Ивлов била да обслужва една къртица. Къртицата е дълбоко внедрен агент, който се нарича така, защото прониква много навътре в тъканта на западния империализъм, и в този случай бил един англичанин. Къртиците са много ценни за Центъра, тъй като внедряването им отнема много години, понякога петнайсет или двайсет. Повечето от английските къртици били вербувани от Карла преди войната и произхождали от висшата буржоазия, дори аристократи и благородници, отвратени от своя произход, които ставали тайни фанатици, много по-фанатични от другарите си сред английската работническа класа, които били по-апатични. Някои от тях били кандидати за членство в партията, които Карла спрял навреме и ги пренасочил към специални задачи. Имало такива, които воювали в Испания срещу фашизма на Франко, а съгледвачите на Карла ги открили там и му ги предали за вербуване. Трети били вербувани по време на войната, докато Съветска Русия и Великобритания били съюзници по необходимост. Други пък — след това, разочаровани, че войната не е донесла социализма на запад…“ Тук някак си прекъсва — обяви Тар, без да откъсва поглед от ръкописа. — Така съм си отбелязал: „прекъсва“. Сигурно мъжът й се е върнал по-рано от очакваното. Мастилото е цялото размазано. Кой знае къде го е пъхнала. Може би под дюшека.

Ако това беше шега, то тя не беше много успешна.

— „Къртицата, която Лапин обслужвал в Лондон, носела кодовото име Джералд. Той бил вербуван от Карла и бил обект на изключителна конспирация. Обслужването на къртици се извършвало само от другари с много големи възможности, каза Ивлов. Така, макар на пръв поглед Ивлов-Лапин да бил никой в посолството, подложен на многобройни унижения поради очевидната си незначителност, като например да стои наред с жените зад бара по време на официални събития, всъщност той бил голям човек, таен сътрудник на полковник Григорий Викторов, чието работно име в посолството било Поляков.“

Тук Смайли се намеси и попита как се пише. Подобно на актьор, прекъснат по средата на своя монолог, Тар отвърна грубо:

— П-О-Л-Я-К-О-В, разбрахте ли?

— Благодаря — отговори Смайли с невъзмутима учтивост по начин, който недвусмислено даваше да се разбере, че името нямаше никакво значение за него. Тар продължи:

— „Самият Викторов бил голям специалист и много хитър, каза Ивлов. Прикритието му е на културен аташе и така се свързва с Карла. Културният аташе Поляков организира лекции в английски университети и клубове по въпросите на културата в Съветския съюз, а работата в сянка на полковник Григорий Викторов е да получава донесения и да предава информация на къртицата Джералд по указания на Карла от Центъра. За тази цел полковник Викторов-Поляков използва куриери и бедният Ивлов известно време бил такъв. Така или иначе, истинският ръководител на къртицата Джералд е Карла в Москва.“

— На това място настъпва промяна — каза Тар. — Тя пише през нощта и или е пияна, или е изплашена до смърт, защото страниците й направо преливат. Говори за стъпки в коридора и за мръснишките погледи, които й хвърлят горилите. Да го пропуснем, нали може, мистър Смайли? — След като получи кратко кимване, той продължи: — „Мерките за сигурността на къртицата били изключителни. Писмените доклади от Лондон до Карла в Центъра в Москва даже след шифрирането се разделяли на две и се изпращали с отделни куриери или пък се нанасяли със симпатично мастило върху стандартната дипломатическа кореспонденция. Ивлов ми каза, че понякога къртицата Джералд произвеждал повече конспиративен материал, отколкото Викторов-Поляков можел да обработи. По-голямата част била върху непроявена филмова лента, често пъти по трийсет ролки на седмица. Ако някой отворел контейнера по неправилния начин, филмът веднага се осветявал. Друга част от материала представлявала аудиозапис на къртицата по време на дълбоко законспирирани срещи, който можел да се слуша само на специални апарати. Тези ленти също се изтривали при контакт със светлина или при пускането им на неправилния апарат. Срещите били извънредни, винаги на различно място, винаги внезапни; това е всичко, което знам, освен че се е случвало по времето на най-необузданата фашистка агресия във Виетнам, а в Англия властта отново била в ръцете на крайните реакционери. Освен това според Ивлов-Лапин къртицата Джералд бил висш служител в Цирка. Томас, разказвам ти всичко това, защото, откакто те обичам, реших да обожавам всичко английско и най-вече тебе. Не искам да си мисля, че един английски джентълмен може да е предател, макар че, разбира се, има право да е на страната на работническата кауза. Освен това се страхувам за сигурността на всекиго, ангажиран от Цирка в конспирация. Томас, обичам те, внимавай с тази информация, може да навреди и на тебе. Ивлов беше същият като тебе, макар да го наричаха Лапин…“ — Тар млъкна неуверено. — Накрая има една част…

— Прочети я — промърмори Гуилъм.

Тар повдигна купчината листове малко настрани и зачете със същия монотонен глас:

— „Томас, разказвам ти го и защото ме е страх. Тази сутрин, като се събудих, той седеше на леглото и ме гледаше като побъркан. Когато слязох долу за кафе, двамата от охраната, Трепов и Новиков, ме гледаха като животни, без да обръщат внимание с какво се тъпчат. Сигурна съм, че седят там от часове, после към тях се присъедини и онова момченце от резидентурата, Авилов. Проявявал ли си недискретност, Томас? Казвал ли си повече, отколкото ме караш да си мисля? Разбираш ли сега защо ми трябва Алълайн? Не се обвинявай, мога да се досетя какво си им казал. В сърцето си съм свободна. Ти видя само лошите ми страни, пиенето, страха, лъжите, в които живеем. Дълбоко в мене обаче гори една нова благодатна светлина. Преди си мислех, че светът на шпионажа е някакво отделно място и аз съм заточена до живот на този остров, населен с получовеци. Само че не е отделно, Томас. Бог ми показа, че то е точно тук, по средата на истинския свят, навсякъде около нас, и трябва само да отворим вратата и да излезем, за да станем свободни. Томас, трябва винаги да търсиш светлината, която аз открих. Нарича се любов. Сега ще занеса това на нашето тайно място и ще го оставя там, докато още има време. Мили боже, надявам се да има. Бог ми дава убежище в Неговата Църква. Не забравяй, че и тебе обичах там.“ — Той беше много бледен, а когато разтвори ризата си, за да прибере ръкописа в калъфа му, ръцете му бяха влажни и трепереха. — Остана съвсем малко накрая — каза той. — Пише: „Томас, защо помниш толкова малко молитви от детството си? Баща ти е бил голям и добър човек“. Нали ви казах — обясни той, — тя беше луда.

Лейкон беше вдигнал щорите и бялата дневна светлина с пълна сила нахлуваше в стаята. Прозорците гледаха към малка конюшня, където Джаки Лейкон, малко дебело момиченце с плитки и каска, внимателно яздеше понито си.