Джон льо Каре
Дама, поп, асо, шпионин (16)

16

Смайли отново изживя основните битки на тази дълга и жестока война, когато се захвана да чете. В документите се съдържаха съвсем оскъдни сведения, много повече имаше в паметта му. Главните действащи лица бяха Алълайн и Контрола, а причините се губеха. Бил Хейдън, проницателният, макар и натъжен, наблюдател на тези събития, твърдеше, че двамата започнали да се мразят в Кеймбридж по време на краткото пребиваване там на Контрола като преподавател и на Алълайн като студент. Според Бил Алълайн бил ученик на Контрола, при това — не особено добър, и Контрола го тормозел, което беше съвсем правдоподобно.

Историята беше достатъчно гротескна и Контрола не пропускаше да я изтъкне:

— Казват, че с Пърси сме кръвни братя. Заедно гребяхме в една лодка, представете си!

Така и не уточняваше дали се шегува.

Към полулегендите от този сорт Смайли можеше да добави няколко твърди факта от онова, което знаеше за по-ранния живот на двамата. Докато Контрола беше ничие дете, Пърси Алълайн беше роден в Южна Шотландия, в семейството на свещеник. Баща му беше енергичен презвитериански проповедник и ако Пърси не беше наследил вярата му, със сигурност беше наследил умението грубо да убеждава. Изпусна войната с година или две и дойде в Цирка от някаква фирма в Лондонското сити. В Кеймбридж бил малко политик (малко по-десен от Чингиз хан, твърдеше Хейдън, който също не беше мекушав либерал, бог е свидетел) и малко спортист. Беше вербуван от дребен служител на име Мастън, който известно време се опитваше да си устрои уютен кът в контраразузнаването. Мастън съзираше голямо бъдеще в Алълайн и след като неуморно тръбеше името му, накрая изпадна в немилост. След като реши, че го злепоставя, Циркът запрати Алълайн в Южна Америка, където той изкара два пълни мандата под консулско прикритие, без да се връща в Англия.

Дори Контрола признаваше, че Пърси се е справил много добре там, спомни си Смайли. Аржентинците, които харесали как играе тенис и как язди, го приели за джентълмен, по думите на Контрола, и решили, че е глупав, какъвто Пърси изобщо не беше. Когато предаде работата на наследника си, беше организирал мрежа от агенти по двата бряга и вече гледаше на север. След отпуск и двуседмичен инструктаж го изпратиха в Индия, където агентите му явно го възприемаха като превъплъщение на британското управление. Той им проповядваше лоялност, не им плащаше почти нищо и в момента, в който му се налагаше, ги предаваше. От Индия замина за Кайро.

За Алълайн това назначение трябваше да е трудно, ако не и невъзможно, защото до този момент Близкият изток беше любима територия на Хейдън. Агентурната мрежа в Кайро възприемаше Бил буквално по начина, описан от Мартиндейл в онази съдбоносна вечер в безименния му клуб — като прероден Лорънс Арабски. Всички бяха решени да превърнат живота на наследника му в ад. Пърси обаче по някакъв начин съумя да си пробие път и ако беше успял да се опази от американците, може би щеше да бъде запомнен като още по-добър дори от Хейдън. Вместо това избухна скандал и между Пърси и Контрола започна открита вражда.

Обстоятелствата все още бяха неясни — това се случи много преди Смайли да се издигне до върховен шамбелан на Контрола. Явно без да е упълномощен от Лондон, Алълайн се забърка в един глупав американски заговор да сменят някакъв местен велможа със свой човек. Алълайн от край време изпитваше фатално страхопочитание пред американците. С възхищение следеше от Аржентина как громят леви политици из цялото полукълбо; в Индия се радваше на уменията им да разделят силите, стремящи се към централизация. Докато Контрола, подобно на повечето хора в Цирка, презираше както тях самите, така и работата им, която често се стремеше да опропасти.

Заговорът се провали, британските петролни компании побесняха и Алълайн, според сполучливия жаргонен израз, трябваше да си тръгне по чорапи. След това Алълайн твърдеше, че Контрола го бил принуждавал, а после дръпнал чергата под краката му и даже нарочно издал заговора на Москва. Както и да е, Алълайн пристигна в Лондон и там го чакаше заповед за назначение в Яслата, където трябваше да отговаря за обучението на зелени новобранци. Обикновено това място се пазеше за износени агенти, на които им оставаха няколко години до пенсия. Просто по това време в Лондон нямаше никакви позиции за човек с опита и способностите на Пърси, беше обяснил Хейдън, тогава завеждащ личния състав.

— Ами в такъв случай ще ти се наложи да ми измислиш някаква, дявол го взел — каза Пърси и се оказа прав.

Както малко по-късно Бил откровено призна пред Смайли, той не беше взел предвид силата на Алълайновото лоби.

— Но кои са тези хора? — попита тогава Смайли. — Как могат да ти наложат човек, когото не искаш?

— Голфъри — изръмжа Контрола.

Голфъри и консерватори, тъй като по онова време Алълайн се заиграваше с опозицията, където го приемаха с отворени обятия, не на последно място и от Майлс Съркум, този за съжаление недалечен братовчед на Ан, който сега беше министърът на Лейкон. Контрола също нямаше много възможности да се съпротивлява. Циркът беше в труден период и се носеха приказки за пълно премахване на съществуващата организация и започване на чисто с нова. В този свят провалите често са в поредица, само че тази беше необичайно дълга. Продукцията беше намаляла, а и все по-голяма част от нея се оказваше подозрителна. Там, където беше от значение, хватката на Контрола беше слаба.

Тази временна неспособност по никакъв начин не отнемаше от радостта му да съставя проект за правилник на Пърси Алълайн като оперативен директор. Наричаше го „хартиената шапка на Пърси“.

Смайли не можеше да направи нищо. По това време Бил Хейдън беше във Вашингтон, където се опитваше да договори споразумение между двете разузнавания с онези, които той наричаше пуританофашистите от американската агенция. А Смайли се беше издигнал до петия етаж и една от задачите му беше да държи молителите далече от Контрола. Затова тъкмо него Алълайн питаше: „Защо?“. Обаждаше му се в кабинета, когато Контрола го нямаше, канеше го в унилия си апартамент, като преди това изпращаше възлюбената си на кино, и го разпитваше с хленчещия си шотландски акцент. „Защо?“ Дори инвестира в бутилка малцово уиски, което щедро наливаше на Смайли, докато на себе си сипваше от по-евтиното.

— Какво съм му направил, Джордж, какво толкова специално? Един-два пъти сме се карали. Какво необичайно има в това? Защо се заяжда с мене? Искам само място край главната маса, нищо повече. Бог ми е свидетел, че то ми се полага по заслуги.

Под главна маса той имаше предвид петия етаж.

Правилникът, който Контрола му написа и който на пръв поглед изглеждаше много впечатляващо, даваше на Алълайн правото да проверява всички операции, преди да бъдат пуснати в ход. В ситния шрифт това право ставаше условно, ако оперативните сектори дадат съгласието си, а Контрола направи всичко възможно това да не се случва. Правилникът го приканваше да „координира ресурсите и да тушира регионалните съперничества“, което Алълайн успя да постигне, създавайки Лондонското управление. Секторите с ресурси обаче, като съгледвачи, фалшификатори, подслушвачи и жонгльори, му отказаха достъп до документите си, а той нямаше властта да ги принуди. Така че Алълайн гладуваше, след обяд на бюрото му нямаше нищо.

— Посредствен съм бил, така ли? Сега всички трябва да сме гении, примадони, а не миманс, освен това трябва да сме старци — Алълайн, макар и да не му личеше, все още беше твърде млад за главната маса, можеше да се похвали с осем или десет години пред Хейдън и Смайли и с още повече — пред Контрола.

Контрола беше непоколебим:

— Пърси Алълайн ще продаде и майка си за рицарско звание, а тази служба — за място в Камарата на лордовете. — И по-късно, когато омразната му болест започна да се прокрадва все по-близо: — Отказвам да оставя делото на живота си на един параден кон. Твърде суетен съм, за да ми се подмазват, твърде стар съм, за да имам амбиции, и съм грозен като смъртта. Пърси е пълната ми противоположност и в Уайтхол има достатъчно съобразителни хора, които биха предпочели него, а не мене.

Може да се каже, че тъкмо по този начин Контрола косвено си навлече „Черна магия“ на главата.

— Джордж, ела тук — изстреля един ден Контрола по интеркома. — Брат Пърси се опитва да ми играе по нервите. Ела или ще се лее кръв.

Смайли си спомни, че беше време, в което неуспели воини се прибираха у дома от далечни земи. Рой Бланд тъкмо беше кацнал от Белград, където се опитваше, с помощта на Тоби Естерхази, да спаси останките от една умираща мрежа; Пол Скордено, по това време старши в Германия, току-що беше погребал най-добрия си съветски агент в Източен Берлин, а що се отнася до Бил, след поредното безплодно пътуване той пак беснееше по повод арогантността на Пентагона, идиотщината на Пентагона, лицемерието на Пентагона и твърдеше, че е „време да сключим сделка с проклетите руснаци вместо с тях“.

В „Айлей“ минаваше полунощ; на вратата звънеше закъснял гост. Това щеше да му коства десет шилинга за Норман, помисли си Смайли, за когото британската парична реформа си оставаше загадка. Той придърпа с въздишка първата папка на „Черна магия“, позволи си внимателно да наплюнчи палеца и показалеца на дясната си ръка и се захвана да съпоставя официалната памет със своята собствена.

„Във връзка с нашия разговор — пишеше Алълайн само два месеца след този разговор в едно леко истерично лично писмо до видния братовчед на Ан, министъра, съдържащо се в документите на Лейкон. — Докладите по «Черна магия» идват от изключително деликатен източник. Нито един от съществуващите методи за разпространение в Уайтхол според мене не подхожда за този случай. Системата от куриерски контейнери, която използвахме за «Стършел», се провали, след като някои потребители в Уайтхол изгубиха кодовете или след онзи безобразен случай, когато един претоварен заместник-министър повери ключа на личния си асистент. Вече говорих с Лили от военноморското разузнаване, който е готов да ни осигури специална читалня в главната сграда на Адмиралтейството, в която материалите ще се предоставят на потребителите под наблюдението на старши служител на моята служба. С конспиративна цел читалнята ще се казва «конферентна зала на Адриатическата работна група» или съкратено — «АРГ зала». Потребителите, които имат право да четат, няма да имат пропуски, защото с тях може да се злоупотребява. Вместо това те ще се легитимират пред моя служител — Смайли обърна внимание на местоимението, — който ще е снабден със списък на упълномощените лица, илюстриран със снимки на потребителите.“

Лейкон, все още не напълно убеден, до Министерството на финансите чрез ненавистния си господар, министъра, от чието име винаги пишеше предложенията си:

„Дори да приемем, че е необходимо, читалнята ще трябва да бъде изцяло преустроена.

1. Ще одобрите ли разходите?

2. При положителен отговор разходите трябва да се направят от Адмиралтейството. Отделът скрито ще ги възстанови.

3. Остава въпросът за допълнителните служители, които също представляват разход…“.

Оставаше и въпросът за още по-голямата слава на Алълайн, отбеляза Смайли, докато бавно прелистваше страниците. Тя вече грееше като фар отвсякъде — Пърси се е устремил към главната маса, а дните на Контрола са преброени.

Откъм стълбището се чу доста приятно пеене. Гост от Уелс, много пиян, пожелаваше на всички „лека нощ“.

„Черна магия“, спомни си Смайли — това пак беше неговата памет, документите не можеха да опишат нещо толкова човешко, — изобщо не беше първият опит на Пърси Алълайн да проведе собствена операция в новото си качество, но тъй като правилникът го задължаваше да получи одобрението на Контрола, предшестващите опити бяха мъртвородени. Известно време например той се беше съсредоточил в прокарването на тунели. Американците бяха прокарали тунели с подслушвателна апаратура в Берлин и Белград, французите бяха направили нещо подобно срещу американците. Добре тогава, предвождан от Пърси, Циркът щеше да навлезе на този пазар. Контрола погледна благосклонно на идеята, сформира се комисия от представители на различни отдели (известна като комисията „Алълайн“), екип от специалисти от техническия отдел огледаха основите на съветското посолство в Атина, където Алълайн разчиташе на щедрата подкрепа на поредния военен режим, на който той се възхищаваше също толкова много, колкото и на предишните. В този момент Контрола с леко побутване събори до основи къщичката на Пърси и го зачака да дойде с някоя нова идея. Именно това и правеше Пърси след няколко междинни опита в онази сива сутрин, когато Контрола властно покани Смайли на пиршеството.

Контрола седеше зад бюрото си, Алълайн стоеше до прозореца, а между тях лежеше една обикновена, ярко жълта, затворена папка.

— Седни и виж тази глупост.

Смайли се настани в креслото, а Алълайн остана до прозореца, подпрял едрите си лакти на перваза и зареял поглед над покривите към Нелсъновата колона и кулите на Уайтхол отвъд нея.

В папката имаше снимки на предполагаем документ от ръководството на съветските военноморски сили, дълъг цели петнайсет страници.

— Кой го е превеждал? — попита Смайли, мислейки си, че преводът е достатъчно добър, за да е дело на Рой Бланд.

— Господ — отговори Контрола. — Господ го е превел, нали, Пърси? Няма смисъл да го питаш нищо, Джордж, няма да ти отговори.

По онова време Контрола изглеждаше много подмладен. Смайли помнеше как беше отслабнал, как бяха поруменели страните му и как всички, които не го познаваха много добре, го поздравяваха колко добре изглежда. Може би единствено Смайли забелязваше малките капчици пот, които още тогава неизменно се появяваха по края на челото му.

Всъщност документът се оказа доклад, вероятно подготвен за съветското върховно командване, представляващ оценка на едно неотдавнашно съветско военноморско учение в Средиземно и в Черно море. В папката на Лейкон беше записан само като Доклад №1, под заглавието „Военноморски“. В продължение на много месеци Адмиралтейството плачеше на Цирка за каквато и да е информация, свързана с това учение. Така че докладът изглеждаше впечатляващо актуален, което го правеше подозрителен в очите на Смайли. Той беше подробен, но се занимаваше с неща, от които Смайли нямаше дори бегла представа — поразяваща мощ от брега към морето, радионамеса във вражеските процедури по обявяване на тревога, висша математика в баланса на заплахата. Ако беше истински, това си беше направо златна мина, само че той нямаше и най-малката причина да допусне, че е такъв. Всяка седмица през Цирка минаваха купища така наречени съветски документи. Повечето бяха пълен боклук. Имаше няколко, подхвърлени от съюзници със задни мисли, още няколко бяха руски фалшификати. Много рядко някой се оказваше от значение, но обикновено това ставаше, след като биваше отхвърлен.

— Чии са тези инициали? — попита Смайли, посочвайки бележки в полето, изписани с молив на руски. — Знае ли някой?

Контрола посочи с глава Алълайн.

— Питай началството. Нищо не знам.

— Жаров — каза Алълайн. — Адмирал от Черноморския флот.

— Няма дата — възрази Смайли.

— Това е чернова — услужливо каза Алълайн с необичайно силен акцент. — Жаров го е подписал в четвъртък. Окончателният доклад с тези поправки е публикуван в понеделник със същата дата.

Днес беше вторник.

— Откъде е получен? — попита Смайли, все още объркан.

— Пърси не може да ни каже — заяви Контрола.

— Какво казват нашите експерти?

— Те не са го виждали — рече Алълайн, — нещо повече, няма и да го видят.

Контрола се обади с леден глас:

— Моят брат Лили от военноморското разузнаване обаче е дал предварително мнение, нали, Пърси? Пърси му го е показал снощи — на чаша розов джин в „Травълърс“, прав ли съм, Пърси?

— В Адмиралтейството.

— Брат Лили, който е каледонец като Пърси, по принцип не е много щедър на похвали. Когато ми се обади преди половин час обаче, не можеше да се сдържи. Дори ме поздрави. Той смята, че документите са истински, и иска нашето разрешение, по-скоро това на Пърси, да запознае колегите си във флота със заключенията му.

— Невъзможно — рече Алълайн. — Това е само за негова употреба, поне още две седмици.

— Тази работа е толкова гореща — обясни Контрола, — че трябва малко да изстине, преди да бъде разпространена.

— Само че откъде идва? — настоя Смайли.

— О, Пърси е измислил кодово име, не се безпокой. Много сме бързи с кодовите имена, нали, Пърси?

— Но какво е нивото на достъп? Кой е отговорният служител?

— Това ще ти хареса — каза Контрола под носа си.

Той беше страшно ядосан. За цялото им дълго сътрудничество Смайли не помнеше да го е виждал толкова ядосан. Тънките му, обсипани с петна ръце трепереха, а обикновено безжизнените му очи блестяха от гняв.

— Източник Мерлин — каза Алълайн, като думите му бяха предшествани от кратко, но много характерно шотландско всмукване на въздух през зъби — е високопоставен източник с достъп до най-чувствителните нива на съветската политическа машина. — И добави, сякаш беше кралска особа: — Нарекохме неговия продукт „Черна магия“.

Смайли забеляза, че използваше сходни изрази както в едно строго секретно лично писмо до свой приятел в Министерството на финансите, в което настояваше да получи по-голяма свобода при изплащането на извънредни разходи на агентите.

— Още малко и ще каже, че го е спечелил по лотарията — предупреди Контрола, който, въпреки втората си младост, страдаше от характерната старческа небрежност към устойчивите словосъчетания. — Накарай го сега да ти каже защо няма да ти каже.

Алълайн оставаше невъзмутим. Той също беше зачервен, но това не се дължеше на заболяване, а на триумф. Пое дълбоко въздух в широките си гърди за дълга реч и обръщайки се изключително към Смайли, я поднесе безизразно, като шотландски сержант от полицията, който свидетелства пред съда.

— Самоличността на източник Мерлин е чужда тайна, която не мога да разкрия. Той е плод на многогодишните усилия на определени хора в тази служба. Хора, предани на мене, както аз съм предан на тях. Хора, които също така изобщо не са доволни от провалите тук. Твърде много неща бяха разкрити. Твърде много беше изгубено, пропиляно, имаше твърде много скандали. Казвал съм го много пъти, но явно съм говорил на вятъра, защото той не ми обръщаше никакво внимание.

— Става дума за мене — обади се Контрола отстрани. — Аз съм „той“ в тази реч, нали разбираш, Джордж?

— Общоприетите принципи на професията и сигурността никакви ги няма в тази организация. Къде е ограниченият достъп до информация? Къде е разделението на всички нива, Джордж? Прекалено много се злослови по отделите, което се насърчава от ръководството.

— Пак се отнася за мене — вметна Контрола.

— В момента действа принципът „разделяй и владей“. Хората, които трябва да се борят с комунизма, са се хванали гуша за гуша. Губим ключови партньори.

— Има предвид американците — обясни Контрола.

— Губим хляба си. Самоуважението си. Стига толкова. — Той взе доклада и го пъхна под мишница. — До гуша ни дойде.

— И като всички останали, на които им е дошло до гуша — каза Контрола, след като Алълайн шумно излезе от стаята, — той иска още.

Сега документите на Лейкон отново подеха историята за малко вместо паметта на Смайли. Характерно за атмосферата в онези последни месеци беше Смайли да получи информация за даден случай в началото, след което да не чуе нито дума за това как се е развил. Контрола ненавиждаше провалите, както ненавиждаше и болестта, а най-вече собствените си провали. Той знаеше, че признаването на провала означаваше да живееш с него; че служба, която не се бори, не може да оцелее. Той ненавиждаше агентите с копринени ризи, които поглъщаха огромни парчета от бюджета във вреда на полезните мрежи, на които той разчиташе. Той обичаше успеха, но ненавиждаше чудесата, ако заради тях останалите му начинания губеха фокус. Ненавиждаше слабостта, както ненавиждаше сантименталността и религията, ненавиждаше и Пърси Алълайн, който беше склонен да им се поддава. Справяше се с тях, като буквално им затръшваше вратата — оттегляше се в занемарения си кабинет на горния етаж, не приемаше посетители и всичките му телефонни обаждания се поемаха от леличките. От същите кротки женици идваше и жасминовият чай, както и безбройните служебни документи, които той изискваше и връщаше с купища. Смайли ги виждаше, натрупани пред вратата, докато той самият си гледаше своята работа, която се състоеше в опит да държи останалата част от Цирка над водата. Много от тези документи бяха стари, още от времето, преди Контрола да застане начело. Някои бяха лични досиета, биографии на бивши и настоящи сътрудници на службата.

Контрола така и не каза с какво се занимава. Ако Смайли питаше леличките или ако любимото момче Бил Хейдън наминеше със същия въпрос, те само поклащаха глави или безмълвно вдигаха вежди към небесата: „Безнадежден случай — говореха тези погледи, изпълнени с доброта. — Намираме занимание на един велик човек в края на неговата кариера“. Само че Смайли — докато търпеливо прелистваше документ след документ и в едно ъгълче на сложния си ум преповтаряше писмото на Ирина до Рики Тар — Смайли знаеше и по съвсем реален начин намираше утеха в това знание, че в крайна сметка той не е първият, минал по този път, че духът на Контрола е негов спътник навсякъде, освен в най-отдалечените кътчета, и сигурно е щял да измине целия път, ако операция „Свидетел“ не го беше спряла в последния момент.

 

 

Отново закуска и един много потиснат уелсец, когото недопечената наденица и препеченият домат никак не привличаха.

— Тези ще ти трябват ли още — попита Лейкон, — или си приключил с тях? Едва ли са много полезни, след като не съдържат даже и докладите.

— До довечера, моля те, ако нямаш нищо против.

— Сигурно си даваш сметка, че приличаш на развалина.

Не си даваше сметка, но когато се върна на Байуотър Стрийт, красивото огледало на Ан в позлатена рамка му показа, че очите му са кървясали, а пълните му бузи са набраздени от умора. Поспа малко, след което продължи по тайнствения си път. Когато настъпи вечерта, Лейкон го чакаше. Смайли веднага продължи да чете.

В продължение на шест седмици, според документите, след военноморския доклад нямаше друг материал. Някои отдели в Министерството на отбраната подеха ентусиазма на Адмиралтейството от първоначалния доклад, Форин Офис заяви, че „този документ хвърля необикновено ярка светлина върху агресивния съветски подход“, каквото и да означаваше това; Алълайн продължаваше да настоява за специално боравене с материала, само че беше като генерал без армия. Лейкон отбеляза с леден тон „малко позакъснялата реакция“ и предложи на министъра да „успокои ситуацията с Адмиралтейството“. От Контрола, поне според документите, нямаше нищо. Може би се беше снижил и се молеше да го отмине. В затишието един специалист по Москва от Финансовото министерство недоволно забеляза, че през последните години в Уайтхол често са ставали свидетели на такива неща — обнадеждаващ първи доклад, последван от мълчание или, още по-лошо, от скандал.

Той грешеше. На седмата седмица Алълайн обяви публикуването на три нови доклада от „Черна магия“ в един ден. Всичките бяха под формата на секретна съветска кореспонденция между различни отдели, въпреки че темите бяха най-разнообразни.

„Черна магия“ номер 2, според резюмето на Лейкон, описваше напреженията в СИВ и разглеждаше дегенеративния ефект от търговските сделки на Запада върху по-слабите страни членки. По правилата на Цирка това беше класически доклад от сферата на действие на Рой Бланд, покриващ точно целта, която агентурната мрежа „Натиск“, базирана в Унгария, атакуваше безуспешно от години. „Великолепен обзор — беше написал един потребител от Форин Офис, — подкрепен с добри материали.“

„Черна магия“ номер 3 разглеждаше унгарския ревизионизъм и възобновените чистки на Кадар в политическите и академичните среди — най-добрият начин за пресичане на безотговорните приказки в Унгария, твърдеше авторът на доклада, заимствайки един стар израз на Хрушчов, беше да се разстрелят повече интелектуалци. Това също беше територия на Рой Бланд. „Полезно предупреждение за всички — пишеше същият коментатор от Форин Офис, — които си въобразяват, че Съветският съюз е разхлабил хватката над сателитите си.“

Тези два доклада по същество даваха общи сведения, само че „Черна магия“ номер 4 беше дълъг шейсет страници и потребителите го смятаха за уникален. Той представляваше изключително техническа оценка от страна на съветското Министерство на външните работи на предимствата и недостатъците от преговори с отслабен американски президент. Изводът, най-общо казано, беше, че ако на президента се подхвърли кокал за собствения му електорат, Съветският съюз ще успее да получи ценни отстъпки в предстоящите преговори за многобройните ядрени бойни глави. Той обаче сериозно повдигаше въпроса доколко е целесъобразно САЩ да бъдат поставяни в прекалено губеща позиция, защото това би могло да изкуши Пентагона да нанесе ответен или превантивен удар. Докладът беше направо от сърцевината на Бил-Хейдъновата сфера. Както беше написал самият Хейдън обаче в една трогателна бележка до Алълайн — която, без знанието на Хейдън, веднага беше препратена на министъра и заведена в архива на кабинета, — за двайсет и петте години, през които беше атакувал съветската ядрена програма, той не беше успявал да се сдобие с толкова качествен материал.

„Освен ако не греша — пишеше той в заключение, — не са успявали и нашите американски братя по оръжие. Знам, че още е рано, но ми се струва, че който отнесе този материал във Вашингтон, ще бъде в много изгодна позиция за преговори. А ако Мерлин успее да задържи това ниво, бих се осмелил да предвидя, че ще можем да си позволим всичко, което се предлага от американското управление.“

Пърси Алълайн получи своята читалня, а Джордж Смайли си направи кафе на раздрънкания газов котлон до умивалника. Котлонът работеше с монети и по средата изгасна, Смайли се ядоса, извика Норман и му поръча да развали цели пет лири на шилинги.