Джон льо Каре
Дама, поп, асо, шпионин (22)

22

Спалнята беше продълговата и ниска, бивша слугинска стая, пристроена под покрива. Гуилъм стоеше на вратата, Тар седеше неподвижно на леглото, подпрял глава на скосения таван, отпуснал ръце от двете си страни с разперени пръсти. Над него имаше малко прозорче и от мястото си Гуилъм виждаше губещите се в далечината черни равнини на Съфолк и редица черни дървета, открояващи се на фона на небето. Тапетите бяха кафяви, на големи червени цветя. Единствената крушка висеше от черна дъбова греда и когато някой мръднеше, Тар на леглото или Смайли на дървения кухненски стол, движенията им сякаш местеха светлината със себе си, преди отново да замре.

Ако зависеше от него, Гуилъм щеше да е много груб с Тар, нямаше никакво съмнение. Нервите му бяха опънати до крайност и по пътя насам разви деветдесет мили в час, преди Смайли рязко да му каже да намали. Ако зависеше от него, щеше да се поддаде на изкушението да пребие Тар до несвяст и ако трябваше, щеше да доведе Фон да му помага; докато караше, много ясно си представяше как отваря входната врата на жилището на Тар, където и да се намираше то, и го удря няколко пъти в лицето като поздрав от Камила и бившия й съпруг, видния доктор по флейта. А може би в споделеното напрежение от пътуването Смайли телепатично беше видял същия образ, защото малкото му приказки явно имаха за цел да успокоят Гуилъм.

— Тар не ни е излъгал, Питър. Поне не и по същество. Просто е направил това, което правят всички агенти по света — пропуснал е да ни разкаже цялата история. От друга страна, постъпил е доста умно.

Без да споделя объркването на Гуилъм, той изглеждаше учудващо уверен, дори самонадеян, до такава степен, че си позволи да цитира един поучителен афоризъм на Стийд-Аспри за уменията на двойната игра; нещо за търсенето не на съвършенство, а на предимство, което накара Гуилъм пак да се замисли за Камила.

— Карла ни е допуснал до вътрешния кръг — заяви Смайли, а Гуилъм се пошегува неуместно, че трябвало да затворят вратата. След това Смайли се ограничи само да указва посоката и да гледа в страничното огледало.

Срещнаха се пред „Кристъл Палас“, в закрит пикап, зад волана на който беше Мендъл. Отидоха до Барнсбъри, право в една автотенекеджийска работилница в края на павирана алея, пълна с деца. Там бяха посрещнати със сдържан възторг от възрастен немец и сина му, които свалиха номерата на пикапа почти в движение и ги заведоха при един воксхол с форсиран двигател в дъното на сервиза, готов за тръгване. Мендъл остана там с папката „Свидетел“, която Гуилъм беше донесъл от Брикстън в сака си; Смайли каза: „Намери А12“. Нямаше почти никакво движение, но малко преди Колчестър настигнаха колона камиони и Гуилъм внезапно изгуби търпение. Наложи се Смайли да му нареди да отбие и да спре. Веднъж попаднаха на възрастен мъж, който караше с двайсет мили в час в бързата лента. Докато го задминаваха от вътрешната страна, той рязко кривна към тях, може би беше пиян или му стана лошо, или пък просто се уплаши. Изведнъж, без предупреждение, се блъснаха в стена от мъгла, която сякаш се стовари отгоре им. Гуилъм мина право през нея, без да намалява, страхувайки се от черен лед. След като минаха Колчестър, подкараха по второкласни пътища. По табелите имаше имена като Литъл Хорксли, Уърмингфорд и Бърс Грийн, след което табелите изчезнаха и на Гуилъм му се стори, че се намират в нищото.

— Сега наляво и после пак наляво при по-малката къща. Карай, докъдето можеш, но паркирай пред портата.

Стигнаха до нещо, което приличаше на махала, но нямаше нито светлини, нито хора, нито луна. Щом излязоха, студът ги захапа и на Гуилъм му замириса на игрище за крикет, на пушек от дърва и на Коледа едновременно; помисли си, че никога не е бил на толкова тихо, толкова студено и толкова отдалечено място. Пред тях се извисяваше църковна кула, от едната й страна започваше бяла ограда, а по-нагоре по хълма най-вероятно беше домът на свещеника, реши той, ниска рушаща се постройка, отчасти покрита със сламен покрив; той можеше да различи фронтона на фона на небето. Фон ги чакаше; когато паркираха, отиде до колата и безмълвно се качи отзад.

— Рики е много по-добре днес, сър — докладва той.

Явно беше докладвал доста на Смайли през последните няколко дни. Той беше спокойно момче с тих глас и имаше голямо желание да се хареса, но останалите в Брикстън като че ли се страхуваха от него, Гуилъм не знаеше защо.

— Не е толкова изнервен, по-спокоен е, бих казал. Сутринта си попълни фишовете, Рики толкова обича лотарията, казвам ви, следобед изкопахме няколко елхи за мис Ейлса, да ги откара на пазара. Вечерта поиграхме карти и си легнахме рано.

— Излизал ли е сам? — попита Смайли.

— Не, сър.

— Използвал ли е телефона?

— Пази, боже, не, сър, не и докато аз съм наоколо, а съм сигурен, че не го е правил и когато мис Ейлса е наблизо.

Дъхът им замъгли прозорците на колата, но Смайли не даваше да включат двигателя, така че нямаше парно и не се размразяваха.

— Споменавал ли е дъщеря си Дани?

— Много пъти през уикенда. Сега малко се поуспокои. Мисля, че ги е изключил от съзнанието си, поне що се отнася до емоционалната страна.

— Не е споменавал, че ще ги види отново?

— Не, сър.

— Не е казвал нищо за някакви уговорки да се срещнат, когато всичко приключи?

— Не, сър.

— Или пък да ги доведе в Англия?

— Не, сър.

— Нито пък да им осигури документи?

— Не, сър.

Гуилъм раздразнено се обади:

— За какво е говорил тогава, дявол да го вземе?

— За рускинята, сър. За Ирина. Обича да чете дневника й. Казва, че когато хванат къртицата, ще накара Центъра да го размени за Ирина. Тогава ще я уредим с някое хубаво местенце, сър, нещо като това на мис Ейлса, само че в Шотландия, където е по-хубаво. Казва, че и мене ще уреди. Ще ми осигури хубава работа в Цирка. Кара ме да уча чужд език, за да си разширя кръгозора.

От безизразния глас в мрака зад тях не ставаше ясно дали Фон е послушал този съвет.

— Къде е той сега?

— В леглото, сър.

— Затвори тихо вратата.

Ейлса Бримли ги чакаше в преддверието — сивокоса дама на шейсет години с решително, интелигентно лице. Тя беше от старото поколение в Цирка, беше му казал Смайли, една от шифровчиците на лорд Лансбъри от войната, вече пенсионирана, но все още забележителна дама. Облечена беше в стегнат кафяв костюм. Стисна ръката на Гуилъм и каза: „Здравейте“, затвори вратата и когато той се обърна, нея вече я нямаше. Смайли го поведе към втория етаж. Фон остана да чака на долната площадка, в случай че го повикат.

— Смайли е — каза той, чукайки на вратата на Тар. — Искам да си поговорим.

Тар отвори бързо вратата. Явно ги беше чул да идват и чакаше от другата страна. Отвори я с лявата си ръка, в дясната държеше пистолет и гледаше покрай Смайли надолу по коридора.

— Само Гуилъм е — каза Смайли.

— Това имам предвид — отвърна Тар. — Палетата могат да хапят.

Прекрачиха вътре. Той беше облечен в развлечени панталони и евтина малайска блуза. По пода бяха разпилени карти с думи, а във въздуха се носеше ароматът на къри, което си беше готвил на котлона.

— Съжалявам, че ти досаждам — каза Смайли с чувство на искрено съжаление, — но трябва пак да те попитам какво направи с онези два швейцарски паспорта за бягство, които носеше в Хонконг.

— Защо? — попита Тар накрая.

Жизнерадостния вид го нямаше. Имаше затворническа бледност, беше отслабнал и като седна на леглото с пистолета на възглавницата до него, очите му шареха нервно от единия на другия, не вярвайки на никого.

Смайли каза:

— Чуй ме. Иска ми се да вярвам на твоята история. Нищо не се е променило. След като разберем, ще уважим правото ти на личен живот. Но трябва да знаем. Много е важно. Цялото ти бъдеще зависи от това.

И много повече, помисли си Гуилъм, докато наблюдаваше; ако изобщо познаваше Смайли, цял таен план висеше на косъм.

— Казах ви, изгорих ги. Номерата не ми харесваха. Реших, че са компрометирани. По-добре да си бях закачил на врата надпис „Рики Тар, търси се“, отколкото да използвам тези паспорти.

Въпросите на Смайли следваха ужасно бавно. Даже на Гуилъм му беше болезнено трудно да ги чака в дълбоката тишина на нощта.

— С какво ги изгори?

— Какво значение има, по дяволите?

Само че Смайли очевидно нямаше намерение да обяснява защо го пита, той предпочиташе да остави мълчанието да си свърши работата и изглеждаше уверен, че така и ще стане. Гуилъм беше виждал цели разпити да се провеждат по този начин — мъчителен катехизис, обвит в плътните пелени на опита, с изтощителни паузи, докато всеки въпрос биваше записван на ръка и умът на заподозрения се задръстваше с хиляди въпроси при всеки въпрос на разпитващия, а версията му отслабваше с всеки изминал ден.

— След като купи британския си паспорт на името на Пул — попита Смайли след още една вечност, — купувал ли си и други паспорти от същия източник?

— Защо да го правя?

Но Смайли нямаше намерение да обяснява.

— Защо да го правя? — повтори Тар. — Да не съм някой шибан колекционер, по дяволите, исках само да се измъкна.

— И да защитиш детето си — подхвърли Смайли с разбираща усмивка. — Както и майка му, ако имаш възможност. Сигурен съм, че внимателно си го обмислил — рече той ласкателно. — Все пак не би могъл да ги оставиш в ръцете на онзи любопитен французин, нали?

Докато чакаше, Смайли си даваше вид, че разглежда картите с думи, четейки по хоризонтала и вертикала. Нищо особено нямаше в тях, само случайни думи. Една от тях беше сгрешена, Гуилъм забеляза, че в „послание“ последните две думи са разместени. Какво ли е правил тук, запита се Гуилъм, в тази миризлива дупка? Какви ли потайни пътечки е следвал умът му, затворен сред шишетата със сосове и търговските пътници?

— Добре — каза мрачно Тар, — взех паспорти за Дани и майка й. Мисис Пул и мис Дани Пул. Какво правим сега, плачем в екстаз ли?

Мълчанието отново надвисна като обвинение.

— И защо не ни го каза по-рано? — попита Смайли с тон на разочарован баща. — Не сме чудовища. Не им желаем злото. Защо не ни каза? Може би дори щяхме да ти помогнем — и продължи да разглежда картите. Тар явно беше използвал две или три тестета, разпръснати на ивици по килима с цвят на кокосов орех. — Защо не ни каза? — повтори той. — Не е престъпление да се грижиш за хората, които обичаш.

Ако те ти позволят, помисли си Гуилъм, имайки предвид Камила.

За да помогне на Тар да отговори, Смайли започна да прави полезни предположения:

— Защото ти се е наложило да бръкнеш в служебните пари, за да купиш тези британски паспорти? Заради това ли не ни каза? Боже мой, тук изобщо не става дума за пари. Ти ни даде жизненоважна информация. Защо да се заяждаме за няколко хиляди долара? — И времето отново потече, без никой да го използва.

— А може би — продължи Смайли — те е било срам?

Гуилъм се стегна, забравяйки за собствените си проблеми.

— Предполагам, че с основание те е било срам. В края на краищата, не е било много галантно да оставиш Дани и майка й с компрометирани паспорти в ръцете на онзи така наречен французин, който толкова усърдно е издирвал мистър Пул, нали така? Докато ти самият си избягал и си получил много специално отношение? Страшно е да си го помислиш — съгласи се Смайли, сякаш не той, а Тар го беше казал. — Страшно е да си помислиш докъде би стигнал Карла, за да се сдобие с твоето мълчание. Или с твоите услуги.

Потта по лицето на Тар внезапно стана непоносима. Беше твърде много, сякаш беше облян в сълзи. Смайли вече не се интересуваше от картите, погледът му се спря на друга игра. Това беше играчка, направена от две стоманени пръчки като дръжки на клещи. Номерът беше да се търкаля стоманено топче по тях. Колкото по-далече се изтъркаля, толкова повече точки се печелят, след като падне в един от отворите отдолу.

— Предполагам, че другата причина да не ни кажеш е, защото си ги изгорил. Имам предвид, че си изгорил британските паспорти, а не швейцарските.

Внимателно, Джордж, помисли си Гуилъм и леко се премести една крачка по-близо, за да покрие разстоянието между двамата. Само внимателно.

— Знаел си, че Пул е разкрит, затова си изгорил паспортите на Пул, които си купил за Дани и майка й, но си запазил своя, защото не си имал алтернатива. След това си им направил резервации на името на Пул, за да убедиш всички, че още се доверяваш на паспортите на Пул. Под „всички“ имам предвид хората на Карла, нали така? Приготвил си швейцарските паспорти, един за Дани, един за майка й, рискувал си, че никой няма да забележи номерата, и си направил втори резервации, за които не си казал на никого. Резервации, които са за по-ранна дата от онези на името на Пул. Какво означава това? Дали не са останали на изток, но някъде другаде, например Джакарта? Някъде, където имаш приятели.

Даже от новото си място Гуилъм беше прекалено бавен. Ръцете на Тар се оказаха на гърлото на Смайли, столът се прекатури и Тар падна заедно с него. От купчината Гуилъм избра дясната ръка на Тар и я изви към гърба му, като почти я счупи. Фон изникна от нищото, взе пистолета изпод възглавницата и отиде до Тар, сякаш за да му помогне. В следващия момент Смайли си оправяше костюма, а Тар беше обратно на леглото, попивайки с кърпичка крайчеца на устата си.

Смайли каза:

— Не знам къде са. Доколкото ми е известно, нищо лошо не им се е случило. Вярваш ми, нали?

Тар го гледаше и изчакваше. В очите му имаше гняв, но Смайли беше обзет от спокойствие и Гуилъм си помисли, че това е уверението, на което се е надявал.

— По-добре си гледай твоята проклета жена и остави моята на мира — прошепна Тар с ръка на устата. Гуилъм възкликна и се хвърли напред, но Смайли го удържа.

— Докато не се опитваш да комуникираш с тях — продължи Смайли, — може би е по-добре да не знам. Освен ако не искаш да направя нещо за тях. Пари, защита или някакви удобства?

Тар поклати глава. По устата му имаше кръв в изобилие и Гуилъм осъзна, че Фон явно го е ударил, но не можеше да разбере кога.

— Не остана много — каза Смайли. — Може би седмица. Може и по-малко, ако успея. Опитай се да не мислиш много за това.

Когато си тръгваха, Тар пак се усмихваше и Гуилъм предположи, че посещението, нападението над Смайли или ударът в лицето са му се отразили добре.

— Футболните фишове — тихо каза Смайли на Фон, докато се качваха в колата, — не си ги пускал, нали?

— Не, сър.

— Е, да се надяваме тогава, че не е избрал печеливша комбинация — отбеляза Смайли в крайно неочакван пристъп на веселост, който предизвика всеобщ смях.

Паметта играе странни номера на уморения, претоварен ум. Докато Гуилъм караше и една част от ума му беше заета с пътя, а другата измъчено се бореше с все по-зловещи подозрения за Камила, в паметта му свободно се рееха случайни образи от този и други дълги дни. Дни на пълен кошмар в Мароко, докато агентурните му връзки се проваляха една по една и всяка стъпка по стълбите го караше да тича към прозореца, за да проверява улицата; дни на безделие в Брикстън, докато наблюдаваше нещастния свят наоколо и се чудеше кога ли и той ще стане част от него. Внезапно на бюрото му се появи писменият доклад — отпечатан на циклостил на тънка синя хартия, защото беше купен от неизвестен и вероятно недостоверен източник, и всяка дума изплува в съзнанието му с огромни букви.

Според един затворник, неотдавна освободен от Лубянка, през юли московският Център е извършил тайна екзекуция в наказателния блок. Жертвите са трима от собствените им функционери. Единият е жена. И тримата са убити с изстрел в тила.

— Имаше печат „За служебно ползване“ — каза мрачно Гуилъм. Бяха спрели на паркинга край едно крайпътно заведение, украсено с разноцветни крушки. — Някой от Лондонското управление беше написал отгоре: „Може ли някой да разпознае телата?“.

Под шарената светлина на лампите Гуилъм наблюдаваше как лицето на Смайли се навъси от отвращение.

— Да — съгласи се той накрая. — Ами да, жената е била Ирина, нали? Другите най-вероятно са били Ивлов и Борис, нейният съпруг. — Гласът му си оставаше крайно безстрастен. — Тар не бива да го научава — продължи той, сякаш отърсвайки се от апатията. — Жизненоважно е да не го заподозре. Един господ знае какво би направил или не би направил, ако разбере, че Ирина е мъртва.

Известно време не помръднаха; вероятно по различни причини в този момент никой от тях нямаше нито сили, нито пък смелост.

— Трябва да се обадя по телефона — каза Смайли, но не понечи да излезе от колата.

— Джордж?

— Трябва да се обадя — промърмори той. — На Лейкон.

— Ами обади се тогава.

Гуилъм се пресегна през него и отвори вратата. Смайли се измъкна, направи няколко крачки по асфалта, след което явно размисли и се върна.

— Ела да хапнем нещо — каза той през прозореца, със същия угрижен тон. — Струва ми се, че даже хората на Тоби не биха ни последвали тук.

Заведението някога е било ресторант, а сега беше крайпътно кафене с останки от минал разкош. Менюто беше подвързано в червена кожа и покрито с мазни петна. Момчето, което го донесе, беше полузаспало.

— Чувал съм, че петелът във вино е много добър — каза Смайли в жалък опит да се пошегува, след като се върна от телефонната кабина в ъгъла. И добави с по-тих глас, който да не отекне из цялото помещение: — Кажи ми какво знаеш за Карла?

— Каквото знам за операция „Черна магия“, източник Мерлин и всичко останало в документа на Порчъс, който подписах.

— Аха, всъщност това е много добър отговор. Предполагам, че го беше замислил като упрек, но сравнението се оказа съвсем вярно. — Момчето се появи отново, размахвайки бутилка бургундско вино като бухалка. — Бихте ли я оставили да подиша?

Момчето изгледа Смайли като че ли беше луд.

— Отворете я и я оставете на масата — рече рязко Гуилъм.

Смайли не разказа всичко. Впоследствие Гуилъм си даде сметка за няколко празнини. Само че беше достатъчно да му оправи настроението и да го измъкне от унинието, в което бяха изпаднали.