Джон льо Каре
Дама, поп, асо, шпионин (38)

38

Следващите два дни бяха ад за Смайли. Когато го виждаха, на съседите му се струваше, че е обзет от опустошителна скръб. Ставаше късно и се мотаеше из къщи по пижама, чистеше, бършеше прах, готвеше си разни неща и не ги ядеше. Следобед, противно на местните правила, си палеше огън от въглища и сядаше пред него, четейки любимите си немски поети или пишейки писма на Ан, които рядко довършваше и никога не изпращаше. Когато звъннеше телефонът, той бързо го вдигаше само за да се разочарова. Навън времето продължаваше да е отвратително и малцината минувачи — Смайли непрекъснато ги разглеждаше — бяха обвити в балканска мизерия. Веднъж му се обади Лейкон с молба от министъра Смайли „да е на разположение да помогне за разчистването на бъркотията в Цирка, ако се наложи“ — на практика това означаваше да поеме караула, докато се намери заместник на Пърси Алълайн. Смайли отговори уклончиво и отново настоя пред Лейкон да вземе изключителни мерки за осигуряването на физическата сигурност на Хейдън, докато е в Сарат.

— Не драматизираш ли малко? — ехидно отговори Лейкон. — Единственото място, където може да избяга, е Русия, а ние така или иначе го изпращаме там.

— Кога? Скоро ли?

Уреждането на подробностите щяло да отнеме няколко дни. В апатичното състояние, в което се намираше, Смайли се въздържа да попита как вървят разпитите междувременно, но маниерът на Лейкон предполагаше, че отговорът би бил: „зле“. Мендъл му предостави по-съществена информация.

— Гарата в Имингам е затворена — каза той. — Ще трябва да слезеш на Гримсби и да вървиш пеша или да вземеш автобус.

През повечето време обаче Мендъл просто седеше и го гледаше, както човек гледа инвалид.

— Чакането няма да я върне, нали знаеш — каза му той веднъж. — Време е планината да отиде при Мохамед. Плахите сърца не печелят прекрасни дами, ако мога така да се изразя.

Сутринта на третия ден звънецът звънна и Смайли отвори вратата толкова бързо, все едно беше Ан, която си е забравила ключа. Оказа се Лейкон. Смайли трябвало да отиде в Сарат, Хейдън настоявал да го види. Следователите не били стигнали доникъде, а времето свършвало. Смятали, че ако Смайли влезе в ролята на изповедник, Хейдън би споделил малко информация с него.

— Увериха ме, че не е имало принуда — каза Лейкон.

Сарат беше тъжно място след великолепието, което помнеше Смайли. Повечето брястове бяха измрели от някаква болест; над старото игрище за крикет се извисяваха пилони. Самата сграда, голяма тухлена постройка, също беше доста западнала след разгара на студената война в Европа и повечето хубави мебели бяха изчезнали, най-вероятно в някоя от къщите на Алълайн. Той намери Хейдън в една нисънова барака^[1], скрита сред дърветата.

Вътре миришеше на караулно помещение, стените бяха боядисани в черно и на прозорците имаше решетки. Във всяка стая имаше охрана, която посрещна почтително Смайли, наричайки го „сър“. Явно се беше разчуло. Хейдън беше облечен в дочени дрехи, трепереше и се оплакваше от световъртеж. Няколко пъти трябваше да ляга на леглото, за да спре кръвотечението от носа си. Набола му беше рехава брада — сигурно не се бяха разбрали дали да му дадат бръснач.

— Горе главата — каза му Смайли. — Скоро ще излезеш оттук.

По пътя насам се опитваше да си спомни Придо, Ирина и чешките мрежи и дори влезе в стаята на Хейдън с неясното чувство на обществен дълг — по някакъв начин, мислеше си той, трябваше да го порицае от името на здравомислещите хора. Вместо това се чувстваше доста смутен; имаше усещането, че никога не е познавал Хейдън, а сега вече беше късно. Освен това беше ядосан от физическото му състояние, но когато поиска сметка на охраната, те изразиха недоумение. Още повече се ядоса, когато научи, че допълнителните мерки за сигурност, които беше поискал, са били отменени още на втория ден. Когато поиска да говори с Крадокс, шефа на Яслата, Крадокс го нямаше, а заместникът му се преструваше на глупав.

Първият им разговор беше колеблив и банален.

Ще бъде ли Смайли така добър да му препраща кореспонденцията от клуба му и да каже на Алълайн да побърза с преговорите за размяна с Карла? Трябват му и кърпички, хартиени кърпички за носа му. Сълзите му, обясни Хейдън, изобщо не били свързани с разкаяние или болка, а били само физическа реакция на дребнавостта на следователите, както се изрази той, които си били наумили, че Хейдън знаел имената и на други хора, вербувани от Карла, и били решени да ги научат, преди да си тръгне. Имало и друга школа, според която пък Фаншо от Оптиматите в колежа „Крайст Чърч“ действал като вербовчик и на Центъра в Москва, освен на Цирка; какво да правиш с такива кретени, възкликна Хейдън. Въпреки слабостта си успяваше да създаде впечатлението, че той е единственият нормален човек тук.

Разходиха се из територията и Смайли установи — с чувство, близко до отчаяние, — че периметърът вече дори не се патрулира, нито денем, нито нощем. След една обиколка Хейдън поиска да се върнат в бараката, където измъкна една дъска от пода и извади няколко листа, изписани с драскулки. Те силно напомниха на Смайли дневника на Ирина. Седнал на леглото, той ги прегледа и в тази поза, на слабата светлина, с черния си перчем, провиснал почти до листовете, той би могъл да се намира в кабинета на Контрола през шейсетте години, предлагащ някоя забележително правдоподобна, но напълно неосъществима лудория, която да увеличи славата на Англия. Смайли не си даде труда да си води бележки, тъй като и двамата бяха наясно, че разговорът им така или иначе се записва. Разказът му започна с дълга апология, от която впоследствие той си спомняше само отделни изречения: „Живеем в епоха, в която само фундаменталните идеи са от значение…“

„Съединените щати вече не са в състояние да поддържат собствената си революция…“

„Политическото положение на Обединеното кралство в международните отношения е без значение и не е жизнеспособно от морална гледна точка…“

При други обстоятелства Смайли би могъл да се съгласи с повечето неща — отблъскваше го изпълнението, а не музиката.

„Икономическото потисничество на масите в Съединените щати е институционализирано до степен, каквато и Ленин не би могъл да предвиди.“

„Студената война започна през 1917 година, но най-тежката битка тепърва предстои, тъй като предсмъртната параноя на Америка я тласка към все по-големи крайности извън нейните граници…“

Той не говореше за залеза на Запада, а за неговата смърт от алчност и запичане. Каза, че мразел Америка от дъното на душата си, и Смайли беше готов да му повярва. Също така Хейдън приемаше за даденост, че тайните служби са единственото истинско мерило за политическото здраве на една нация, единственият реален израз на нейното подсъзнание.

Накрая стигна до своя случай. В Оксфорд, каза той, искрено отстоявал десни позиции, а по време на войната нямало никакво значение какви са възгледите ти, стига да се биеш с германците. За известно време след четирийсет и пета година, каза той, бил удовлетворен от положението на Великобритания в световната политика, докато постепенно не осъзнал колко банално било всичко. Как и кога остана загадка. В историческия хаос на неговия живот не можеше да посочи конкретен случай — просто знаел, че ако Англия излезе от играта, това нямало да промени абсолютно нищо. Често се питал коя страна би взел той, ако наистина настъпел часът на изпитание; след продължителни размишления накрая бил принуден да си признае, че ако някой от монолитите трябвало да победи, той би предпочел това да е Изтокът.

— Това е преди всичко въпрос на естетическа преценка — обясни той, вдигайки поглед. — Донякъде и на морална, разбира се.

— Разбира се — отвърна внимателно Смайли.

От този момент нататък, каза той, било само въпрос на време да насочи усилията си в посока на своите убеждения.

Това беше резултатът от първия ден. По устните на Хейдън се беше появил бял налеп и очите му пак се насълзиха. Разбраха се да се срещнат утре по същото време.

— Би било много хубаво да навлезем малко и в подробностите, ако може, Бил — каза Смайли, докато си тръгваше.

— А, виж, говори с Джан, моля те. — Хейдън лежеше на леглото и пак спираше кръвта от носа си. — Изобщо няма значение какво ще й кажеш, стига само да е окончателно. — Той се изправи, написа чек и го сложи в кафяв плик. — Дай й това да има за джобни.

Може би си даде сметка, че Смайли би се почувствал неловко от такава задача, затова добави:

— Нали не мога да я взема със себе си? Даже ако й позволят да дойде, тя ще ми бъде като воденичен камък на шията.

Същата вечер, следвайки инструкциите на Хейдън, Смайли отиде с метрото до Кентиш Таун и издири къщата на една крайна уличка. Отвори му русо момиче с безизразно лице, облечено в джинси; усети миризма на маслени бои и бебе. Не можеше да си спомни дали я е виждал на Байуотър Стрийт, затова започна с думите:

— Изпраща ме Бил Хейдън. Той е добре, но трябва да ви предам няколко съобщения от него.

— Господи — каза меко тя. — Крайно време беше, по дяволите.

Дневната беше мръсна. През отворената врата на кухнята той видя купчина неизмити чинии и разбра, че използва всички съдове, докато не свършат, след което ги мие наведнъж. Върху дъските на пода нямаше нищо, освен продълговати психеделични плетеници от змии, цветя и насекоми, нарисувани направо върху тях.

— Това е Микеланджеловият таван на Бил — каза тя между другото. — С тази разлика, че няма да го боли гърбът като Микеланджело. Вие държавен служител ли сте? — попита тя, запалвайки цигара. — Той ми е разправял, че е на държавна работа. — Ръката й трепереше, а под очите й имаше жълти сенки.

— Вижте, първо трябва да ви дам това — каза Смайли и бръкна в един вътрешен джоб, за да й връчи плика с чека.

— За хляб — каза момичето и сложи плика настрана.

— За хляб — отвърна на усмивката й Смайли, след което нещо в израза му или в начина, по който прозвучаха думите му, я накараха да вземе плика и да го отвори. Нямаше бележка, само чек, но и това беше достатъчно — даже от мястото си Смайли можеше да види, че е за четирицифрена сума.

Без да знае какво прави, тя прекоси стаята, отиде до камината и сложи чека при бакалските сметки в една стара тенекиена кутия на полицата. Отиде в кухнята и направи две чаши с нескафе, но се върна само с едната.

— Къде е той? — попита тя. Стоеше с лице към него. — Пак е хукнал след онова сополиво моряче, нали? Това ли е? И сега се откупва, така ли? Ами я да вземете да му кажете…

Смайли не за първи път ставаше свидетел на такива сцени и колкото и да беше абсурдно, старите фрази изплуваха в ума му:

— Работата на Бил е от национално значение. Боя се, че не можем да я обсъждаме, вие също не бива да говорите за нея. Преди няколко дни той замина в чужбина на тайна мисия. Известно време ще отсъства. Може би дори няколко години. Нямаше право да казва на никого, че заминава. Иска да го забравите. Наистина ужасно съжалявам.

Успя да стигне дотук, преди тя да избухне. Не чу всичко, което каза, защото тя крещеше и се давеше, а щом бебето я чу, и то започна да пищи от горния етаж. Тя сипеше ругатни, но не по негов адрес, даже не конкретно и по адрес на Бил, а просто ругаеше, без сълзи, и питаше кой, майка му стара, кой е онзи нещастник, по дяволите, който още вярва на правителството. После настроението й се смени. Смайли забеляза още картини на Бил по стените, предимно портрети на момичето — само няколко бяха довършени и бяха много по-ограничени и обречени от по-ранните му работи.

— Не го харесвате, нали? Личи ви — каза тя. — Тогава защо му вършите мръсната работа?

На този въпрос той също нямаше готов отговор. Докато се прибираше на Байуотър Стрийт, отново му се стори, че го следят, и опита да се обади на Мендъл да му каже номера на таксито, което два пъти беше привлякло погледа му, с молба веднага да го провери. Като никога Мендъл го нямаше и щеше да се върне след полунощ; Смайли спа лошо и се събуди в пет. В осем вече беше в Сарат, където завари Хейдън във весело настроение. Следователите не му бяха досаждали, а Крадокс му казал, че размяната била уговорена и се очаквало да отпътува утре или вдругиден. В молбите му се долавяха прощални нотки — остатъкът от заплатата му и приходите от някоя случайна продажба на картини да му се превеждат в Московската народна банка, която щяла да получава и кореспонденцията му. В галерия „Арнолфини“ в Бристол имало няколко негови работи, включително ранни акварели на Дамаск, които много би искал да си вземе. Би ли бил така добър Смайли да го уреди? После, версията за изчезването му.

— Протакай — посъветва го той. — Кажи, че са ме пратили някъде, придай му тайнственост, изчакай две години, след това ме хвърли на кучетата…

— Мисля, че ще се справим някак, благодаря ти — каза Смайли.

За първи път, откакто Смайли го познаваше, Хейдън се притесняваше за дрехи. Искал да пристигне в приличен вид — първите впечатления били много важни.

— Шивачите в Москва са направо невъзможни. Ще те издокарат като нощен пазач.

— Прав си — каза Смайли, чието мнение за лондонските шивачи не беше много по-различно.

А, имало и едно момче, добави той небрежно, негов приятел, моряк, живеел в Нотинг Хил.

— Най-добре му дай няколко стотачки, за да му запушиш устата. Ще можеш ли да ги вземеш от змийския фонд?

— О, да.

Той му написа адреса. След това в същия дух на добронамереност Хейдън се впусна в това, което Смайли наричаше подробности.

Отказа да обсъжда каквото и да било, свързано с вербуването му и с продължаващото цял живот познанство с Карла.

— Цял живот ли? — повтори бързо Смайли. — Откога се познавате?

Вчерашните уверения внезапно му се сториха абсурдни, но Хейдън не пожела да обясни нищо повече.

От около 1950 година нататък, ако можеше да му се вярва, Хейдън от време на време подарявал на Карла по някоя разузнавателна информация. Тези първи усилия се ограничавали до неща, които, надявал се той, щели дискретно да подпомогнат руската кауза да надделее американската; имал „скрупули да не им давам нищо, което би навредило на нас“, както се изрази той, или на нашите агенти в чужбина.

Суецката авантюра през петдесет и шеста година окончателно го убедила в несъстоятелността на британското положение и способността на Великобритания да спъва развитието на историята, без да е в състояние да предложи нищо смислено в замяна. Парадоксално, но провалът на британските действия в Египет, саботирани от американците, се оказал допълнителен стимул. Следователно можело да се каже, че от петдесет и шеста година нататък той бил всеотдайна и пълноценна съветска къртица без никакви задръжки. През шейсет и първа официално получил съветско гражданство, а през следващите десет години — и два ордена; странно, но не искаше да каже кои точно, макар да твърдеше, че били „от най-високите“. За съжаление, назначенията в чужбина през този период ограничавали достъпа му, а тъй като настоявал информацията му да води до конкретни действия, ако е възможно — „вместо да я забутат в някой тъп съветски архив“, — работата му била опасна и неритмична. След завръщането му в Лондон Карла му изпратил Поли (явно близките на Поляков го наричаха така) да му помага, но постоянното напрежение от тайните срещи се оказало непосилно за Хейдън, особено като се има предвид количеството материал, което заснемал.

Отказа да обсъжда фотоапарати, оборудване, заплащане или други неща от работата си в Лондон в периода преди Мерлин, а Смайли през цялото време си даваше сметка, че дори и малкото, което Хейдън му разказваше, беше много внимателно подбрано от по-голямата и може би по-различна истина.

Междувременно и Карла, и Хейдън получавали сигнали, че Контрола надушвал нещо гнило. Разбира се, Контрола бил болен, но било сигурно, че никога няма да предаде доброволно юздите, докато имало шанс да поднесе Карла в подарък на службата. Надпреварата била между агентите на Контрола и неговото здраве. Два пъти за малко щял да уцели целта — Хейдън пак отказа да каже по какъв начин — и ако Карла не бил успял бързо да се окопити, къртицата Джералд щял да падне в капана. Това напрегнато положение родило първо Мерлин, а накрая и операция „Свидетел“. „Черна магия“ била замислена най-вече като средство за намиране на наследник — да определи Алълайн за такъв и да ускори края на Контрола. Също така, разбира се, „Черна магия“ осигурявала на Центъра пълна автономия по отношение на информацията, достигаща до Уайтхол. На трето място — най-важното в крайна сметка, твърдеше Хейдън, — тя поставяла Цирка в положението на основно оръжие срещу американската цел.

— Каква част от материалите са истински? — попита Смайли.

Очевидно стандартите били различни, в зависимост от това какво трябвало да се постигне, обясни Хейдън. На теория фабрикуването било много лесно — Хейдън трябвало само да информира Карла за областите, за които в Уайтхол имали най-малко сведения, и фалшификаторите започвали да пишат за тях. Веднъж или два пъти, просто за забавление, каза Хейдън, самият той бил писал по някой доклад. Много забавно било да получиш, оцениш и разпространиш собствената си творба. Предимствата на „Черна магия“ в работата били неоценими, разбира се. Тя поставяла Хейдън практически извън обхвата на Контрола и му осигурявала желязно алиби да се среща с Поли, когато си искал. Случвало се да минат месеци, без да се срещат. Хейдън снимал документи от Цирка на спокойствие в кабинета си — под предлог че приготвя буламача за Поли, — връчвал ги на Естерхази заедно с още много боклук и той ги откарвал в тайната квартира в Лок Гардънс.

— Класическа схема — каза простичко Хейдън. — Пърси дърпа юздите, аз се движа зад него, а Рой и Тоби вършат черната работа.

Тук Смайли внимателно се поинтересува дали Карла някога се е замислял самият Хейдън да оглави Цирка — защо изобщо да се занимава с подставено лице? Хейдън се запъна и Смайли осъзна, че Карла, също като Контрола, вероятно смята, че Хейдън е по-подходящ за подчинен.

Операция „Свидетел“, каза Хейдън, била доста отчаян ход. Хейдън бил сигурен, че Контрола е много близо до разкриването му. Анализът на папките, който той подготвял, представял смущаващо пълно описание на операциите, провалени от Хейдън или прекратени по някаква друга причина пак от него. Контрола успял и да стесни кръга до служители на определена възраст и позиция…

— Първоначалното предложение на Стефчек истинско ли беше между другото? — попита Смайли.

— Боже мой, не — отговори изумено Хейдън. — От самото начало си беше капан. Стефчек беше истински, разбира се. Виден чешки генерал. Само че никога не е правил никакви предложения.

В този момент Смайли усети колебанието на Хейдън. За първи път той чувстваше неудобство от поведението си от морална гледна точка. Държанието му стана видимо по-отбранително.

— Очевидно трябваше да сме сигурни не само че Контрола ще се хване, но и как ще се хване… кого ще изпрати. Не можеше да го оставим да избере някой мърляв уличен художник, трябваше да е голяма риба, за да се размирише силно. Знаехме, че ще избере само човек от периферията, при това някой, който няма достъп до „Черна магия“. След като се спряхме на Чехия, той, естествено, трябваше да избере човек, който говори чешки.

— Естествено.

— Искахме да е някой от стария Цирк, някой, който ще може да разклати основите.

— Да — каза Смайли, спомняйки си задъханата, изпотена фигура на върха на хълма. — Да, разбирам логиката ви.

— Добре де, дявол да го вземе, нали го върнах — озъби се Хейдън.

— Да, прави ти чест. Кажи ми, Джим дойде ли да те види, преди да замине на тази мисия?

— Да, дойде наистина.

— С каква цел?

Много дълго време Хейдън се колеба и накрая не отговори. Само че отговорът така или иначе се изписа във внезапното помръкване на погледа му, в сянката на вината, прелетяла през изпитото му лице. Дошъл е да те предупреди, помисли си Смайли, защото те е обичал. Да те предупреди; по същия начин, по който искаше да ми каже, че Контрола е полудял, но не е могъл да ме намери, защото бях в Берлин. Джим ти пазеше гърба до самия край.

Освен това, продължи Хейдън, трябвало да е страна, в която неотдавна е имало контрареволюция — на практика Чехия била единственото място.

Смайли сякаш не го слушаше.

— Защо го върна? — попита той. — Заради приятелството ли? Защото е бил безобиден, а всички козове са били у теб ли?

Не било само това, обясни Хейдън. Докато Джим бил в чешки затвор (той не каза „руски“), хората щели да се тревожат за него и да го смятат за много важна фигура. Веднъж върнал се обаче, всички в Уайтхол щели да се стараят да му запушат устата — така ставало с репатрираните.

— Изненадан съм, че Карла просто не го е застрелял. Или се е въздържал от деликатност към тебе?

Хейдън обаче отново се впусна в недопечени политически твърдения.

След това заговори за себе си и в очите на Смайли вече видимо се смали до нещо дребно и незначително. Трогнал се, като разбрал, че Йонеско неотдавна им бил обещал да напише пиеса, в която главният герой през цялото време мълчи, а всички наоколо приказват безспир. Когато психолози и видни историци започнели да пишат в негова защита, той се надявал да си спомнят, че именно така си се представял. Като творец още седемнайсетгодишен бил казал всичко, което имал да казва, а човек трябвало да си намери някакви занимания и след това. Страшно съжалявал, че не можел да вземе със себе си някои от приятелите си. Надявал се, че Смайли щял да го помни с добро.

В този момент Смайли искаше да му каже, че изобщо няма да го помни с добро, както и още много други неща, но явно нямаше смисъл, а и на Хейдън пак му потече кръв от носа.

— А, между другото искам да те помоля да избягваш публични изяви. Майлс Съркум вдигна голям шум.

Хейдън успя дори да се разсмее. След като тайно обърнал Цирка надолу с главата, каза той, нямал никакво желание да го прави пак пред публика.

Преди да си тръгне, Смайли зададе последния въпрос, който го интересуваше.

— Ще трябва да кажа на Ан. Има ли нещо конкретно, което искаш да й предам?

Трябваше да поговорят още малко, преди смисълът на въпроса на Смайли да стигне до него. Първо реши, че Смайли каза „Джан“, и не можеше да разбере защо още не й се е обадил.

— А, твоята Ан — каза той, сякаш имаше и други.

Идеята била на Карла, обясни той. Карла отдавна бил разбрал, че Смайли бил най-голямата заплаха за къртицата Джералд.

— Каза, че си доста добър.

— Благодаря.

— Но и ти си имал цена — Ан. Последната илюзия на човек без илюзии. Той беше на мнение, че разчуе ли се, че съм любовник на Ан, преценката ти за мене ще е замъглена по отношение на останалото. — Смайли забеляза, че очите му са втренчени много неподвижно. Ан ги наричаше „оловни“. — Без да се пресилвам или нещо такова, просто да се наредя на опашката. Нали разбираш?

— Разбирам — каза Смайли.

В нощта на „Свидетел“ например Карла много настоявал Хейдън да е в компанията на Ан. Като своеобразна застраховка.

— Всъщност тогава не стана ли малка засечка? — попита Смайли, спомняйки си за Сам Колинс и въпроса дали Елис е застрелян.

Хейдън се съгласи, че наистина е имало проблем. Ако всичко вървяло по план, първите чешки бюлетини щели да излязат в десет и половина. Хейдън щял да има възможност да прочете телетайпа в клуба си, след като Сам Колинс вече бил позвънил на Ан и преди Хейдън да пристигне в Цирка, за да поеме нещата. Но тъй като Джим бил прострелян, сред чехите настъпило объркване и бюлетинът бил пуснат, след като клубът му вече бил затворил.

— Имахме късмет, че никой не го провери — каза той, взимайки си още една от цигарите на Смайли. — Кой бях аз между другото? — попита той неангажиращо. — Забравил съм.

— Попът. Аз бях валето.

На Смайли вече му беше омръзнало, така че той се измъкна, без да си направи труда да се сбогува. Качи се в колата си и около час кара безцелно, докато не се оказа на един страничен път в посока Оксфорд, карайки с осемдесет мили в час, затова спря да обядва и потегли към Лондон. Все още не можеше да погледне Байуотър Стрийт, така че отиде на кино, вечеря някъде и се прибра към полунощ, леко пийнал, заварвайки Лейкон и Майлс Съркум пред вратата, заедно с тъпия ролс-ройс на Съркум, черната подлога, с целите си петдесет фута, качен на тротоара, където пречеше на всички.

Подкараха с бясна скорост към Сарат и там, в нощта под ясното небе, осветен от няколко джобни фенерчета и под погледите на неколцина пребледнели затворници от Яслата, намериха Бил Хейдън, седнал на една градинска пейка с лице към огряното от лунна светлина игрище за крикет. Под палтото си беше облечен с раирана пижама, която много приличаше на затворнически дрехи. Очите му бяха отворени, а главата му беше неестествено клюмнала на една страна като глава на птица с ловко прекършена шия.

Нямаше особени разногласия по повод случилото се. В десет и половина Хейдън се оплакал на охраната, че не можел да заспи и му се виел свят — поискал да излезе на свеж въздух. Тъй като случаят му се смятал за приключен, никой не се сетил да го придружи и той излязъл сам в мрака. Един от пазачите си спомни, че се пошегувал как отива „да провери в какво състояние е игрището“. Другият бил твърде зает да гледа телевизия и затова не си спомнял нищо. След половин час се притеснили и старшият пазач отишъл да огледа, а помощникът му останал, в случай че Хейдън се върне. Намерили го там, където седеше сега; пазачът отначало си помислил, че бил заспал. Като се навел над него, усетил миризма на алкохол — джин или водка, предположи той — и решил, че Хейдън бил пиян, което го изненадало, защото в Яслата алкохолът официално бил забранен. Едва когато се опитал да го вдигне, главата му клюмнала и тялото я последвало като баласт. След като повърнал (следите се виждаха под едно дърво), пазачът го подпрял обратно и вдигнал тревога.

Получавал ли е Хейдън някакви съобщения през деня, попита Смайли.

Не, но костюмът му пристигнал от химическо чистене и е възможно в него да е имало скрито съобщение — покана за среща например.

— Значи руснаците са го направили — заяви доволно министърът, обръщайки се към безмълвния силует на Хейдън. — Сигурно за да не доносничи повече. Проклети бандити.

— Не — каза Смайли. — Те се гордеят, че прибират хората си.

— Тогава кой го е направил, по дяволите?

Всички зачакаха отговора на Смайли, само че такъв не последва. Фенерчетата угаснаха и групата неуверено тръгна към колата.

— Все пак не можем ли да се отървем от него? — попита министърът, докато се връщаха.

— Той беше съветски гражданин. Нека да си го вземат — каза Лейкон, гледайки Смайли в тъмното.

Съгласиха се, че могат само да съжаляват за мрежите. По-добре да се види дали Карла въпреки това ще направи сделката.

— Не, няма — каза Смайли.

* * *

Докато си припомняше всичко това в уединението на купето си в първа класа, Смайли изпита странното чувство, че наблюдава Хейдън през обърнат далекоглед. Беше ял много малко от предишната нощ, но пък барът беше отворен почти през цялото пътуване.

Той излезе от „Кингс Крос“ с тъжното усещане, че харесва Хейдън и го уважава — все пак Бил беше човек, който имаше какво да каже и го каза. Умствената му нагласа обаче отхвърляше това удобно опростяване на нещата. Колкото повече разсъждаваше над несвързания разказ на Хейдън за себе си, толкова повече осъзнаваше противоречията. Най-напред се опита да види Хейдън в романтичната вестникарска светлина на интелектуалец от трийсетте години, за когото Москва е истинската Мека. Москва беше неговата специалност, каза си той. Той имаше нужда от симетрията на едно историческо и икономическо решение. Това му се стори твърде недостатъчно, затова прибави още черти от човека, когото се опитваше да хареса: Бил беше романтик и сноб. Искаше да се присъедини към елитния авангард, който ще изведе масите от мрака. След това се сети за недовършените платна в дневната на момичето в Кентиш Таун — ограничени, пресилени и обречени. Сети се и за призрака на тираничния баща на Бил — Ан го наричаше просто „Чудовището“ — и си представи как марксизмът компенсира неумението му да рисува и безрадостното му детство. Разбира се, след това нямаше никакво значение, че доктрината става неубедителна. Бил беше тръгнал по правия път, а Карла знаеше как да го държи в него. Предателството до голяма степен е въпрос на навик, реши Смайли, припомняйки си Бил, излегнат на пода на Байуотър Стрийт, докато Ан му пуска музика на грамофона.

Освен това Смайли изобщо не се съмняваше, че на Бил му е доставяло удоволствие. Изправен в центъра на тайна сцена, играещ си с два свята, едновременно главен герой и драматург — о, на Бил определено му е било приятно.

Смайли мислено махна с ръка, недоверчив като никога към стандартните мотиви на хората, и вместо това си представи една от онези дървени руски матрьошки, които се отварят и разкриват друга фигура отдолу, а под нея още една. От всички хора на света само Карла е виждал последната малка фигурка в Бил Хейдън. Кога са го вербували и как? Десните му възгледи в Оксфорд поза ли са били, или, парадоксално, това е бил грехът, от който Карла го е избавил?

Питай Карла — жалко, че не го направих.

Питай Джим — никога няма да го направя.

Над равнинния пейзаж на Ийст Англия, плъзгащ се бавно покрай него, непреклонното лице на Карла измести разкривената смъртна маска на Бил Хейдън. „Но и ти си имал цена — Ан. Последната илюзия на човек без илюзии. Той беше на мнение, че разчуе ли се, че съм любовник на Ан, преценката ти за мене ще е замъглена по отношение на останалото.“

Илюзия ли? Така ли наричаше Карла любовта? Ами Бил?

— Ето — каза кондукторът на висок глас и може би за втори път. — Хайде, нали щяхте да слизате на Гримсби?

— Не, не, Имингам.

След това си спомни указанията на Мендъл и скочи на перона.

Не се виждаше такси, така че след като разпита на касата, прекоси празното пространство пред гарата и застана до една зелена табела с надпис „Опашка“. Надяваше се да го вземе, но може би не беше получила телеграмата му. Какво пък, кой може да обвинява пощите по Коледа? Зачуди се как ли ще приеме новините за Бил, защото, спомняйки си уплашеното й лице на скалите в Корнуол, той осъзна, че тогава Бил вече е бил мъртъв за нея. Тя беше усетила студенината на неговото докосване и по някакъв начин беше разбрала какво се крие зад това.

Илюзия ли, повтори си той наум. Човек без илюзии?

Беше ужасно студено и той силно се надяваше проклетият й любовник да й е намерил някое топло местенце.

Прииска му се да й беше донесъл кожените ботуши от шкафа под стълбите.

Сети се за книгата на Гримелсхаузен, която още не си беше взел от клуба на Мартиндейл.

Тогава я видя — раздрънканата й кола се носеше право към него по лентата с надпис „Само за автобуси“ и зад волана Ан гледаше в другата посока. Видя я да слиза, оставяйки мигача включен, и да влиза в гарата, за да разпита — висока, с дяволит блясък в очите, изумително красива, жена, принадлежаща другиму.

 

 

През останалата част от срока в очите на Роуч Джим Придо се държеше също като майка му, когато баща му ги напусна. Отделяше много време за дреболии, като нагласяне на осветлението за училищната постановка или кърпене на футболните мрежи, а в часовете по френски полагаше неимоверни усилия да поправя и най-малките грешки. Важните работи, като разходките и самотните игри на голф, изобщо заряза, а вечер стоеше сам и не ходеше в селото. Най-лошо от всичко беше втренченият, празен поглед, когато Роуч го хващаше неподготвен, и забравянето на разни неща в час, дори червените точки за заслуги — Роуч трябваше да му напомня да ги раздава всяка седмица.

За да му помогне, Роуч се нагърби със задачата на помощник-осветител. Така по време на репетициите Джим трябваше да му даде специален сигнал, предназначен само за Бил. Трябваше да вдигне ръка и да я пусне надолу, когато искаше светлините по пода да угаснат.

С течение на времето обаче лечението на Джим явно даваше резултати. Погледът му се проясни и той отново се оживи, щом сянката от смъртта на майка му започна да избледнява. Роуч никога не го беше виждал толкова весел, колкото вечерта на представлението.

— Хей, Джъмбо, жабок глупав, къде ти е дъждобранът, не виждаш ли, че вали? — извика му той, докато се връщаха към главната сграда, уморени, но щастливи след пиесата.

— Той се казва Бил — чу го да обяснява на някой от родителите, дошли за представлението. — Двамата с него бяхме новаци тук.

В крайна сметка Бил Роуч успя да се убеди, че пистолетът явно е бил само сън.

 

 

Ce projet a été financé avec le soutien de la Commission européenne.

Този проект е финансиран с подкрепата на Европейската комисия.

Cette publication n’engage que son auteur et la Commission n’est pas responsable de l’usage qui pourrait être fait des informations qui y sont contenues.

Тази публикация отразява само личните виждания на нейния автор и от Комисията не може да бъде търсена отговорност за използването на съдържащата се в нея информация.