Джон льо Каре
Дама, поп, асо, шпионин (26)

26

Беше по обяд на следващия ден. Смайли чете и спа малко, след което пак чете и се изкъпа, а докато се изкачваше по стъпалата на онази красива лондонска къща, му стана приятно, защото харесваше Сам.

Къщата беше с кафяви тухли в джорджиански стил, съвсем близо до Гроувнър Скуеър. Имаше пет стъпала и месингов звънец в ниша, оформена като раковина. Вратата беше черна, с колони от двете страни. Той натисна звънеца и със същия успех би могъл да бутне вратата — тя се отвори веднага. Влезе в овално преддверие с още една врата в другия край и двама едри мъже в черни костюми, които биха могли да минат за разпоредители в Уестминстърското абатство. Над мраморната камина лудуваха коне, можеха да са и на Стъбс^[1]. Единият от мъжете пристъпи към него, докато той си събличаше палтото, другият го отведе до една масичка, за да се запише в книгата за посетители.

— Хебдън — промърмори Смайли, докато записваше един работен псевдоним, който Сам би могъл да си спомни. — Ейдриън Хебдън.

Мъжът, който взе палтото му, повтори името по вътрешния телефон:

— Мистър Хебдън, мистър Ейдриън Хебдън.

— Бихте ли изчакали един момент, сър? — каза мъжът до масичката.

Нямаше музика, а Смайли имаше чувството, че би трябвало да има, а също и фонтан.

— Всъщност аз съм приятел на мистър Колинс — каза Смайли. — Ако мистър Колинс е свободен. Мисля, че може би дори ме очаква.

Мъжът при телефона промърмори „благодаря“ и остави слушалката. Отведе Смайли до вътрешната врата и я отвори. Тя не издаде никакъв звук, даже не изшумоля по копринения килим.

— Мистър Колинс е там, сър — промърмори почтително той. — Напитките са за сметка на заведението.

Трите приемни бяха свързани с колони и арки, които визуално да ги разделят, и бяха облицовани с махагонова ламперия. Във всяка стая имаше по една маса, като третата беше на шейсет фута разстояние от другите. Лампите осветяваха безсмислени натюрморти с плодове в гигантски златни рамки и зеленото сукно на масите. Завесите бяха спуснати, около една трета от масите бяха заети, край всяка имаше по четирима или петима играчи, само мъже, но единственият звук беше трополенето на топчето по рулетката, тракането на чиповете, докато ги разместваха, и много тихият говор на крупиетата.

— Ейдриън Хебдън — каза Сам Колинс с хитра нотка в гласа. — Отдавна не сме се виждали.

— Здравей, Сам — каза Смайли и двамата си стиснаха ръцете.

— Ела в моята бърлога — каза Сам и кимна на единствения друг човек в стаята, който стоеше прав, много едър мъж с високо кръвно и сипаничаво лице. Едрият също кимна.

— Харесва ли ти? — попита Сам, докато прекосяваха коридор, облицован с червена коприна.

— Впечатляващо е — каза любезно Смайли.

— Точно това е думата — рече Сам. — Впечатляващо. Точно такова е.

Той беше със смокинг. Кабинетът му беше целият в плюш, бюрото му имаше мраморен плот и крачета във формата на животински лапи, хванали топка, но самата стая беше много малка и явно изобщо не се проветряваше, приличаше на стая в театър, помисли си Смайли, обзаведена със стар реквизит.

— Може дори да ме оставят да вложа и мои пари по-нататък, след някоя и друга година. Сериозни момчета са, да знаеш, и действат здраво.

— Не се съмнявам — каза Смайли.

— Като нас едно време.

— Така е.

Той беше елегантен и безгрижен, черните му мустаци също бяха елегантни. Смайли не можеше да си го представи без тях. Сигурно беше петдесетгодишен. Прекарал беше много време на изток, където веднъж бяха работили заедно по залавянето на един китайски радист. Тенът и косата му бяха започнали да посивяват, но все още изглеждаше на трийсет и пет. Имаше топла усмивка и излъчваше добронамерено приятелско отношение. Държеше и двете си ръце на масата, все едно играеше карти, и гледаше Смайли с истинска бащинска или синовна нежност, а може би и двете.

— Ако шишкото стигне до пет — каза той, все така усмихнат, — звънни ми, Хари, разбра ли? А сега си затваряй голямата уста, защото разговарям с един петролен магнат. — Той говореше на една кутия на бюрото си. — Докъде стигна той?

— Вече е на три — чу се стържещ глас. Смайли реши, че е на сипаничавия човек с високо кръвно.

— Значи му остават осем за губене — рече безизразно Сам. — Дръж го край масата, нищо повече. Превърни го в герой.

Той изключи устройството и се ухили. Смайли се ухили в отговор.

— Ама добре си живеем — увери го Сам. — Поне по-добре, отколкото да продаваме перални машини. Е, вярно, малко ми е странно да обличам смокинг в десет сутринта. Напомня ми за дипломатическото прикритие. — Смайли се засмя. — Освен това всичко е съвсем открито, ако щеш, ми вярвай — добави Сам, без да променя изражението си. — Трябва ни само аритметика.

— Сигурен съм, че е така — каза Смайли, отново много любезно.

— Искаш ли да пусна малко музика?

Беше магнетофонен запис, който се чуваше някъде от тавана. Сам увеличи звука, колкото можеха да издържат.

— И така, какво мога да направя за тебе? — попита Сам и усмивката му стана още по-широка.

— Искам да говоря с тебе за нощта, в която застреляха Джим Придо. Ти беше дежурен тогава.

Сам пушеше кафяви цигари, които миришеха на пури. Той запали една, наблюдавайки как връхчето й се разпалва, след това загасва до тлеещо въгленче.

— Мемоари ли пишеш, старче? — поинтересува се той.

— Отново отваряме случая.

— Кои сме тези „ние“, старче?

— Само моя милост, като Лейкон ме дърпа от една страна, а министърът — от друга.

— Властта разяжда, но все някой трябва да ръководи и тогава брат Лейкон с неудоволствие ще си пробие път до върха.

— Нищо не се е променило — каза Смайли.

Сам замислено дръпна от цигарата си. Музиката премина към откъси от Ноел Кауърд.

— Всъщност това ми е стара мечта — каза носово Сам Колинс. — Един ден Пърси Алълайн прекрачва този праг с очукано кафяво куфарче и иска да заложи. Слага всичко, което е получил от правителството, на червено и губи.

— Материалите са орязани — рече Смайли. — Трябва да се говори с конкретните хора и да се питат какво си спомнят. Почти нищо не е документирано.

— Не съм изненадан — каза Сам. Той поръча сандвичи по телефона. — Само това ям — поясни той. — Сандвичи и хапки. Това е едно от преимуществата.

Наливаше кафе, когато светна червената лампичка на бюрото между тях.

— Шишкото изравни — каза стържещият глас.

— Започвай да броиш — рече Сам и прекъсна връзката.

Разказа го просто, но точно, както истинският войник разказва за битката, вече не като победа или загуба, а само като спомен. Току-що се бил върнал от чужбина, каза той, тригодишна задача във Виентян. Обадил се в „Личен състав“ и уточнил всичко с Долфин; явно никой нямал планове за него, затова мислел да се отправи на едномесечен отпуск в Южна Франция, когато онзи стар портиер Макфадън, който на практика беше момче за всичко на Контрола, го забърсал в коридора и го отвел в кабинета на Контрола.

— Кога точно стана това? — попита Смайли.

— На деветнайсети октомври.

— Онзи четвъртък.

— Онзи четвъртък. Мислех да летя за Ница в понеделник. Ти беше в Берлин. Исках да те черпя питие, но леличките казаха, че си зает, а когато проверих в транспортния отдел, разбрах, че си заминал за Берлин.

— Да, така е — каза простичко Смайли. — Контрола ме изпрати там.

За да ме разкара, можеше да добави той; още тогава имаше такова чувство.

— Потърсих Бил, но и Бил беше зачезнал. Контрола го беше пратил някъде в провинцията — каза Сам, избягвайки погледа на Смайли.

— Да търси зелен хайвер — измърмори Смайли. — Само че той се е върнал.

В този момент Сам хвърли бърз изпитателен поглед към Смайли, но не добави нищо по въпроса за пътуването на Хейдън.

— Цялата сграда приличаше на мъртвило. За малко да хвана първия самолет обратно за Виентян.

— То си беше направо мъртвило — съгласи се Смайли и си помисли: „С изключение на «Черна магия»“.

А Контрола, каза Сам, изглеждал така, сякаш от пет дни бил с температура. Заобиколен бил от море от папки, кожата му била пожълтяла и докато говорел, спирал, за да избърше челото си с кърпичка. Изобщо не си направил труда да се впусне в обичайните любезности, каза Сам. Не го поздравил за трите успешни години, прекарани на терен, нито пък направил хаплив коментар за личния му живот, който по онова време бил доста объркан; само казал, че искал Сам да поеме дежурството през уикенда, вместо Мери Мастърман, дали не би могъл да го уреди.

— Разбира се, че бих могъл, казах му аз. Ако искате аз да дежуря, ще го направя. Останалото каза, че ще ми разкаже в събота. Междувременно да не казвам на никого. Не биваше да се издавам никъде в сградата, че дори ме е помолил за това. Трябваше му някой кадърен да поеме телефонната централа в случай на криза, но трябваше да е външен човек или някой като мене, който дълго време е бил извън главния офис. А и трябваше да е човек с опит.

Така че Сам отишъл при Мери Мастърман и й разказал за лошия си късмет — как не успял да изгони наемателя от апартамента си, преди да замине в понеделник, и какво щяла да каже, ако той вземел нейното дежурство, за да си спести парите за хотел. Застъпил в девет в събота сутринта с четката си за зъби и шест бири в една чанта, която още била с лепенките с палми по нея. По график Джеф Агът трябвало да го смени в неделя вечерта.

За пореден път Сам се замислил колко мъртва изглеждала сградата. Навремето съботите били като всеки друг ден, каза той. Повечето регионални отдели имали по някой човек, който работел в събота и неделя, някои дори имали хора на нощна смяна и когато човек обикалял сградата, като цяло оставал с впечатлението, че там се случвали много неща. Онази събота сутрин обаче сградата изглеждала все едно била евакуирана, каза Сам; както чул по-късно, това не било далече от истината — по заповед на Контрола. Един-двама жонгльори работели на втория етаж, стаите на радистите и шифровчиците били пълни, но тези момчета така или иначе работели непрекъснато. Иначе, каза Сам, царяла пълна тишина. Той седнал и зачакал Контрола да се обади, но нищо не се случило. Убил още един час в шеги и закачки с портиерите, които смятал за най-големите безделници в Цирка. Проверил присъствените им дневници и открил две машинописки и един служител, които били отбелязани, но не били на работа, затова подал рапорт срещу главния портиер, ново момче на име Мелоус. Накрая се качил горе да провери дали Контрола не е там.

— Седеше си съвсем сам, с изключение на Макфадън. Нямаше ги леличките, нямаше те тебе, само старият Мак се навърташе наоколо, предлагайки жасминов чай и съчувствие. Да не прекалявам с подробностите?

— Не, моля те, продължавай. С всички възможни подробности, за които се сещаш.

— Тогава Контрола смъкна още едно було. Половин було. Някой му вършел някаква специална работа, каза той. От голямо значение за Службата. Непрекъснато го повтаряше: за Службата. Не за Уайтхол, за британската лира или за нещо друго, а за нас. Дори когато всичко приключело, не бивало да обелвам и дума. Нито дори пред тебе. Нито пред Бил, пред Бланд, пред никого.

— И пред Алълайн ли?

— Въобще не спомена Пърси.

— Така е — съгласи се Смайли. — Накрая изобщо не го понасяше.

— През онази нощ трябвало да го смятам за оперативен директор. Аз пък съм щял да бъда връзка между Контрола и случващото се в останалата част на сградата. Ако нещо пристигнеше — сигнал, телефонно обаждане, колкото и тривиално да беше, — трябваше да изчакам, докато хоризонтът се изчисти, след което да се втурна горе и да го връча на Контрола. Никой не трябваше да знае тогава или по-късно, че пръстът на Контрола беше на спусъка. В никой случай не трябваше да му се обаждам или да се свързвам с него; даже вътрешните линии бяха табу. Истина ти казвам, Джордж — рече Сам и си взе сандвич.

— О, напълно ти вярвам — възкликна Смайли.

Ако трябвало да се изпращат телеграми, Сам отново щял да бъде свръзката на Контрола. Не бивало да очаква да се случи кой знае какво до вечерта; дори и тогава най-вероятно нищо нямало да се случи. Що се отнасяло до портиерите и тям подобни, както се изразил Контрола, Сам трябвало да полага всички усилия да се държи естествено и да изглежда зает.

След края на инструктажа Сам се върнал в дежурната стая, изпратил да му донесат вечерен вестник, отворил си бира, избрал една външна телефонна линия и се заел да изгуби всичките си пари. По телевизията давали конните надбягвания в Кемптън, които не бил гледал от години. Рано вечерта се разходил още веднъж по фронтовата линия и изпробвал алармените сензори на пода на главния архив. Три от петнайсетте не работели и тогава вече станал любимец на портиерите. Сготвил си едно яйце и след като го изял, се отправил на горния етаж да изтръска някоя лира от стария Мак и да го черпи бира.

— Помоли ме да заложа от негово име една лира на някоя кранта с три леви крака. Поговорих си с него десетина минути, върнах се в моята бърлога, написах няколко писма, гледах някакъв тъп филм по телевизията, след което си легнах. Първото обаждане дойде тъкмо когато заспивах. Точно в единайсет и двайсет. Телефоните не спряха да звънят през следващите десет часа. Струваше ми се, че централата щеше да ми избухне в лицето.

— Аркадий е с пет назад — чу се глас в интеркома.

— Извинявай — каза Сам с обичайната си усмивка и се измъкна на горния етаж да оправя положението, оставяйки Смайли насаме с музиката.

Останал самичък, Смайли гледаше как кафявата цигара на Сам бавно догаря в пепелника. Той чакаше, Сам не се връщаше и Смайли се запита дали не трябва да я загаси. Забранено е да се пуши на дежурство, помисли си той; такива бяха правилата.

— Готово — каза Сам.

 

 

Първото обаждане дошло по пряката линия от дежурния служител във Форин Офис, обясни Сам. Можело да се каже, че в надпреварата на Уайтхол той излизал с едни гърди напред.

— Шефът на „Ройтер“ в Лондон току-що му се бил обадил за стрелба в Прага. Британски шпионин бил убит от руските сили за сигурност, преследвали съучастниците му и дали Форин Офис имал интерес? Дежурният служител ни го предаваше за наша информация. Казах, че според мене е празна работа, и затворих тъкмо в момента, в който Майк Мийкин от жонгльорите влезе да ми каже, че чешкият ефир бил полудял — половината предавания били кодирани, но другата половина била явна. Непрекъснато получавал объркани съобщения за стрелба край Бърно. Прага или Бърно, попитах го аз, или и двете? Само Бърно. Казах му да продължи да слуша и в този момент и петте телефона зазвъняха. Тъкмо излизах от стаята и дежурният пак се обади по пряката линия. Човекът на „Ройтер“ се поправил, каза той, вместо Прага да се чете Бърно. Затворих вратата и все едно оставих гнездо оси в стаята. Контрола стоеше до бюрото си, когато влязох. Беше ме чул да се качвам по стълбите. Алълайн сложи ли килим на тези стълби, между другото?

— Не — рече Смайли. Той беше напълно невъзмутим. „Джордж е като гущер — беше казала веднъж Ан на Хейдън в негово присъствие. — Понижава телесната си температура, докато не се изравни с тази на околната среда. След това не изразходва енергия да се адаптира.“

— Нали знаеш колко бързо те оглеждаше. Погледна ръцете ми да види дали не му нося телеграма и на мене ми се прииска да бях взел нещо, но те бяха празни. „Боя се, че настана лека паника“, казах аз. Разказах му ситуацията, той си погледна часовника, предполагам, че се опитваше да изчисли какво би трябвало да се случва, ако всичко върви гладко. Попитах: „Мога ли да получа инструкции?“. Той седна и не го виждах много ясно заради ниската зелена лампа на бюрото му. Попитах отново: „Ще ми трябват инструкции. Искате ли да отричам всичко? Защо да не повикам още някого?“. Отговор не последва. Имай предвид, че нямаше кого да взема, но тогава още не го знаех. „Трябват ми инструкции.“ Чувахме стъпките на долния етаж и знаех, че радистите ме търсят. „Искате ли да слезете долу и лично да се заемете с това?“, попитах аз. Заобиколих бюрото, прескачайки папките, всяка отворена на различно място; човек можеше да си помисли, че съставя енциклопедия. Някои от тях сигурно бяха от преди войната. Той седеше ето така.

Сам събра пръсти, допря върховете им до челото си и се втренчи в бюрото. Другата му ръка лежеше с дланта нагоре, държейки въображаемия джобен часовник на Контрола. „Кажи на Макфадън да ми извика такси, след което намери Смайли.“ „Ами операцията?“, попитах аз. Трябваше да чакам цяла нощ за отговор. „Можем да отричаме — казва той. — И двамата са били с чужди документи. На този етап никой не може да разбере, че са британци.“ „Ставаше дума само за един човек“, казах аз. След това добавих: „Смайли е в Берлин“. Поне ми се струва, че така му казах. Още две минути мълчание. „Когото и да е. Няма значение.“ Предполагам, че е трябвало да му съчувствам, но точно в онзи момент не можех да изпитам никакво състрадание. Трябваше да удържам положението, а не знаех нищо. Макфадън го нямаше и явно Контрола трябваше сам да си извика такси, а когато слязох по стълбите, сигурно съм изглеждал като Гордън Хартумски^[2]. Дежурната гарга от прослушването размахваше насреща ми бюлетини като знаме, двама портиери ми крещяха, радистът стискаше купчина сигнали, телефоните звъняха, не само моите, а и доста от преките линии на четвъртия етаж. Отидох право в дежурната стая и изключих всички линии, докато се опитвах да си събера мислите. Жената от прослушването… как й беше името, боже мой, играеше бридж с Долфин.

— Пърсел. Моли Пърсел.

— Същата. Нейната история поне беше без заобикалки. Пражкото радио обещаваше извънреден бюлетин след половин час. Това беше преди четвърт час. В бюлетина щяло да стане дума за груба провокация от страна на западна държава, нарушаване на чехословашкия суверенитет и посегателство срещу свободолюбивите народи по цял свят. Всичко друго — каза сухо Сам — щеше да е смехотворно. Обадих се на Байуотър Стрийт, разбира се, след това изпратих сигнал в Берлин да те намерят и да те изпратят моментално тук. Дадох на Мелоус най-важните телефонни номера и го изпратих да намери външна линия и да се свърже с когото успее от началниците. Пърси беше в Шотландия за уикенда и беше на вечеря. Готвачът му даде някакъв номер на Мелоус, той се обадил и говорил с домакина му. Пърси току-що си бил тръгнал.

— Извинявай — прекъсна го Смайли. — Обадил си се на Байуотър Стрийт — защо?

Той беше хванал горната си устна между палеца и показалеца си и я подръпваше, втренчен в пространството.

— В случай че си се върнал по-рано от Берлин — каза Сам.

— И бях ли се върнал?

— Не.

— С кого говори тогава?

— С Ан.

— Ан я няма в момента — каза Смайли. — Би ли ми напомнил как премина този разговор?

— Потърсих те и тя каза, че си в Берлин.

— Само това ли?

— Положението беше критично, Джордж — каза Сам с предупредителен тон.

— Е, и?

— Попитах я дали случайно не знае къде е Бил Хейдън. Беше спешно. Разбрах, че е в отпуск, но можеше и да е някъде наоколо. Някой ми беше казал, че са братовчеди. — Той добави: — Освен това, както разбирам, той е ваш семеен приятел.

— Да, така е. Какво каза тя?

— Отговори ми сърдито „не“ и затвори. Съжалявам, Джордж. На война като на война.

— Как звучеше? — попита Смайли, след като остави афоризма да повиси между двамата известно време.

— Нали ти казах — сърдито.

Рой набирал нови хора в университета в Лийдс, каза Сам, и нямало връзка с него.

Между обажданията върху главата на Сам се стоварило какво ли още не. Със същия успех можеше да е нахлул в Куба: „Военните крещяха за движения на чешки танкове по границата с Австрия, жонгльорите не можеха да чуят и собствените си мисли от радиотрафика в района на Бърно, а що се отнася до Форин Офис, на дежурния му бяха избили чивиите. Първо Лейкон, после и министърът виеха пред вратата, а в дванайсет и половина получихме обещания чешки бюлетин, с двайсет минути закъснение, но чакането си струваше. Британски шпионин на име Джим Елис, пътуващ с фалшиви чешки документи и подпомаган от чешки контрареволюционери, опитал да отвлече неназован чешки генерал в горите край Бърно и нелегално да го преведе през австрийската граница. Елис бил прострелян, но не казаха, че е убит, предстояли още арести. Проверих Елис в показалеца на псевдонимите и открих Джим Придо. Помислих си, също както Контрола сигурно си е помислил: «Ако Джим е прострелян и има чешки документи, откъде, по дяволите, знаят псевдонима му и откъде знаят, че е британец?». След това се появи Бил Хейдън, бял като платно. Прочел историята на телетайпа в клуба си. Веднага станал и дошъл в Цирка“.

— По кое време точно стана това? — попита Смайли, свивайки едва забележимо вежди. — Трябва да е било доста късно.

Видът на Сам говореше, че му се иска да беше по-лесно.

— Един и петнайсет — каза той.

— Което май е доста късно за четене на телетайп в клуба?

— Не ги разбирам тия работи, старче.

— Бил ходи в „Савил“^[3], нали?

— Не знам — каза упорито Сам. Той отпи глътка кафе. — Удоволствие беше да го гледа човек, само това мога да ти кажа. Бях свикнал да го възприемам като неуравновесен тип. Не и онази нощ обаче. Хубаво, беше потресен. Кой не би бил? Пристигна, знаейки, че е станала някаква кошмарна престрелка, и това беше всичко. Но когато му казах, че простреляният е Джим, той ме погледна като обезумял. Помислих, че ще ми се нахвърли. „Прострелян? Как прострелян? Мъртъв ли е?“ Пъхнах му бюлетините в ръцете и той ги прегледа един по един…

— Не го ли е знаел вече от телетайпа? — попита тихо Смайли. — Мислех, че по това време новините вече са се били разпространили — Елис е прострелян. Това беше основната новина, нали така?

— Зависи кой новинарски бюлетин е видял, предполагам — сви рамене Сам. — Във всеки случай той седна в телефонната централа и до сутринта беше събрал цялата налична информация, след което се възцари нещо подобно на спокойствие. Каза на Форин Офис да се успокоят и да не вдигат пара, намери Тоби Естерхази и го прати да доведе неколцина чешки агенти, студенти в Лъндън Скул ъф Икономикс. Бил Хейдън ги оставил да зреят, като имал намерение да ги върне обратно и да ги използва в Чехия. Съгледвачите на Тоби хванали двама от тях и ги затворили в Сарат. След това Бил се обади на главния чешки резидент в Лондон и с фелдфебелски тон го заплаши, че така щял да го освети, че щял да стане за посмешище на цялото съсловие, ако и един косъм падне от главата на Джим Придо. Предложи му да предаде това на господарите си. Имах чувството, че гледам катастрофа на пътя, при която Бил е единственият лекар. Той се обади на познат журналист и под секрет му каза, че Елис е чешки наемник с американски договор; можел да използва историята, ако не го цитират. Тя дори се появи във вечерните издания. Веднага, щом успя, той се измъкна и отиде в апартамента на Джим, за да се увери, че там няма нищо, което журналистите да намерят, или ако някой журналист е по-умен, да направи връзка между Елис и Придо. Сигурно е направил голямо разчистване. Роднини, всичко.

— Нямаше никакви роднини — каза Смайли. — Освен Бил може би — добави той под носа си.

Сам довърши разказа си:

— В осем пристигна Пърси Алълайн, бил взел специален самолет на военновъздушните сили. Беше ухилен до ушите. Не смятам, че беше много уместно, като се имат предвид чувствата на Бил, но както и да е. Искаше да знае защо аз съм дежурен и му разказах същата версия, както на Мери Мастърман — нямах апартамент. Обади се от моя телефон да си направи среща с министъра и още говореше, когато влезе Рой Бланд, извън себе си и полупиян, който поиска да узнае кой му се бърка в работата и на практика обвини мене. Казах му: „За бога, човече, ами старият Джим? Да го беше съжалявал, когато му беше времето“, но Рой си е лаком и обича живите повече от мъртвите. С удоволствие му предадох телефонната централа и отидох в „Савой“ да закуся и да прегледам неделната преса. Повечето вестници цитираха пражките радиопредавания и неубедителното опровержение на Форин Офис.

След дълга пауза Смайли каза:

— След което замина за Южна Франция, така ли?

— Където прекарах два прекрасни месеца.

— Някой разпитвал ли те е след това — за Контрола например?

— Не и докато не се върнах. Тебе вече те бяха разкарали, а Контрола беше в болница. — Сам леко понижи глас: — Да не е направил някоя глупост?

— Просто умря. Какво стана после?

— Пърси се правеше на главен. Извика ме и поиска да разбере защо съм поел дежурството на Мастърман и каква комуникация съм имал с Контрола. Придържах се към моята история и Пърси ме нарече лъжец.

— Значи затова са те уволнили — за лъжа?

— За алкохолизъм. Портиерите успяха да си го върнат. Бяха преброили пет бирени кутийки в кошчето в дежурната стая и го докладвали на домакините. Има си заповед — забранено е да се пие на работното място. Малко след това дисциплинарната комисия ме обвини в опит да подпаля кралската корабостроителница и така станах букмейкър. С тебе какво стана?

— А, почти същото. Явно не можах да ги убедя, че нямам нищо общо.

— Е, ако имаш някое гърло за прерязване — каза Сам, докато го изпращаше дискретно през един страничен вход към добре поддържан вътрешен двор, — звънни ми. — Смайли беше потънал в размисъл. — А ако някой път ти се прииска да заложиш нещичко — продължи Сам, — доведи някой от отворените приятели на Ан.

— Виж какво, Сам. Онази вечер Бил е правел любов с Ан. Не, чуй ме. Обадил си й се и тя ти е казала, че Бил го няма. В момента, в който е затворила, тя е изритала Бил от леглото и един час по-късно той се е появил в Цирка, знаейки за стрелбата в Чехия. Ако си говорим направо — с едно изречение, — така щеше да го кажеш, нали?

— В общи линии.

— Само че когато си се обадил на Ан, не си й казал за Чехия…

— Минал е през клуба на път за Цирка.

— Ако е бил отворен. И тогава защо не е знаел, че Джим Придо е бил прострелян?

На дневна светлина за момент Сам изглеждаше остарял, макар че усмивката не слизаше от лицето му. Готвеше се да каже нещо, след което размисли. Видът му беше ядосан, после разстроен, преди отново да се успокои.

— Всичко хубаво. Да се пазиш — каза той и се оттегли в неизменния полумрак на занаята, който си беше избрал.