Джон льо Каре
Дама, поп, асо, шпионин (14)

14

До този момент това беше вторият най-щастлив ден в краткия живот на Бил Роуч. Най-щастливият беше малко преди да се разпадне семейството му, когато баща му откри на покрива гнездо на оси и взе Бил да му помогне да ги опушат. Баща му нямаше никакъв опит, дори не беше сръчен, но след като Бил прочете за осите в своята енциклопедия, двамата се качиха на колата, отидоха до аптеката, купиха сяра, запалиха я в една тенекия под стрехата и опушиха осите до смърт.

А днес беше официалното откриване на ралито на автомобилния клуб на Джим Придо. Досега само разглобяваха алвиса, ремонтираха частите и го сглобяваха наново, но днес, за награда, с помощта на ПЛ-то Лаци наредиха слалом от бали слама по настланата с камъни част на алеята, всеки по ред седна зад волана и с много пушек се заизвива по трасето под одобрителния рев на зрителите, докато Джим засичаше време.

— Най-хубавият автомобил, правен някога в Англия — представи Джим колата си. — Вече не се произвежда благодарение на социализма.

Сега беше пребоядисана, на капака беше нарисувано британското знаме като на състезателен автомобил и това без съмнение беше най-хубавата и най-бързата кола на света. В първия кръг Роуч се класира трети от четиринайсет души, а във втория успя да стигне до кестените, без колата да загасне нито веднъж, и сега се готвеше за финалната обиколка и рекордно време. Никога не си беше представял, че нещо може да му достави такова удоволствие. Обичаше колата, обичаше Джим, обичаше дори училището и за първи път в живота си обичаше стремежа към победа. Чуваше Джим да вика: „Внимавай, Джъмбо!“, и виждаше Лаци да подскача с импровизирания флаг на черно-бели квадратчета, но докато минаваше с трясък финалната линия, той осъзна, че Джим вече не го гледа, а се е втренчил през поляната в посока на буковата горичка.

— Сър, какво е времето, сър? — попита запъхтяно той и всички наоколо затаиха дъх.

— Хронометър! — реши да се пробва Спайкли. — Моля, времето, Носорог.

— Било много добре, Джъмбо — каза Лаци, който също гледаше към Джим.

Този път дързостта на Спайкли, също като молбата на Роуч, остана без отговор. Джим гледаше през полето към алеята, която оформяше източната граница. До него стоеше момче на име Коулшо, по прякор Галоша. Той беше двойкаджия от трети Б клас, известен с това, че се подмазва на учителите. Точно на това място теренът беше много равен, преди да започне да се издига към хълмовете; често пъти се наводняваше след няколко дъждовни дни. Поради тази причина покрай алеята нямаше жив плет, а само телена ограда; нямаше и дървета, само телената ограда, равнината и хълмовете отвъд, които днес се губеха във всеобщата белота. Тази равнина приличаше на блато, преминаващо към езеро или просто към белия безкрай. На този белезникав фон се разхождаше една самотна фигура, спретнат пешеходец, който не биеше на очи, с изпито лице, мека шапка и сив шлифер, а в ръката си държеше бастун, но почти не го използваше. Роуч също го гледаше и реши, че на мъжа му се иска да ходи по-бързо, но по някаква причина нарочно се бави.

— Носиш ли си очилата, Джъмбо? — попита Джим, загледан след фигурата, която тъкмо щеше да се изравни със следващия стълб.

— Да, сър.

— И кой е това? Прилича на Соломон Грънди^[1].

— Не зная, сър.

— Виждал ли си го някога?

— Не, сър.

— Не е от училището, не е и от селото. Кой е тогава? Просяк? Или крадец? Защо не гледа насам, Джъмбо? Какво не ни е наред? На негово място ти не би ли погледнал към група момчета, подкарали кола насред полето? Да не би да не обича коли? Или не обича момчета?

Роуч все още се опитваше да измисли отговори на всички тези въпроси, когато Джим заговори Лаци на езика на ПЛ-тата с приглушена, равна интонация, която веднага подсказа на Роуч, че двамата са в съучастие, имат особена чуждестранна връзка. Впечатлението му се усили от отговора на Лаци, недвусмислено отрицателен, произнесен също толкова невъзмутимо тихо.

— Сър, ако обичате, мисля, че е свързан с църквата, сър — каза Галоша. — След службата го видях да говори с Уелс Фарго, сър.

Викарият се казваше Спарго и беше много възрастен. В Търсгуд се носеше легенда, че това всъщност е великият Уелс Фарго, който се е пенсионирал^[2]. След като получи тази информация, Джим се замисли, а Роуч се вбеси и си каза, че Коулшо сигурно си измисля.

— Чу ли за какво си говорят, Галош?

— Не, сър. Разглеждаха присъствените списъци, сър. Но мога да попитам Уелс Фарго, сър.

— Нашите списъци ли? Присъствените списъци на Търсгуд?

— Да, сър. Училищните присъствени списъци. На Търсгуд. С всички имена, сър, и кой къде седи.

И къде седи персоналът, помисли си Роуч и му призля.

— Ако някой го види пак, да ми каже. Също и ако забележите други зловещи образи, разбрахте ли? — обърна се Джим към всички в опит да разведри обстановката. — Не позволявайте разни съмнителни типове да се навъртат около училището. На предишното ми място имаше цяла банда. Бяха преровили всичко. Сребърни прибори, пари, часовниците на момчетата, радиоапарати, какво ли не. Още малко и ще отмъкнат алвиса. Най-хубавата кола, правена някога в Англия, и вече не се произвежда. Цвят на косата, Джъмбо?

— Черна, сър.

— Ръст, Галош?

— Шест фута, сър.

— За Галоша всички са по шест фута, сър — обади се някакъв умник, защото Коулшо беше дребосък и се говореше, че са го кърмели с джин.

— Възраст, Спайкли, жабок такъв?

— Деветдесет и една, сър.

Напрежението спадна сред избухналия смях, Роуч получи право да повтори обиколката и се справи зле, а вечерта си легна, разстроен от ревност, че целият автомобилен клуб, да не говорим за Лаци, беше вкупом нает на престижната длъжност наблюдател. Слаба утеха му беше да си повтаря, че бдителността им не може да се мери с неговата, че заповедта на Джим ще трае от ден до пладне и че отсега нататък Роуч ще трябва да удвои усилията си, за да посрещне надвисналата опасност.

Непознатият със слабото лице изчезна, но на следващия ден Джим се отби до гробищата в двора на църквата, което не се случваше често; Роуч го видя да говори с Уелс Фарго до един прясно изкопан гроб. От този момент нататък, установи Бил Роуч, лицето на Джим трайно помръкна и в него се появи тревожност, която понякога приличаше на гняв, докато се разхождаше по здрач всяка вечер или докато седеше на възвишенията край караваната си, без да обръща внимание на студа или на влагата, пушейки тънката си пура и пиейки водка, докато сумракът се сгъстяваше над него.