Джон льо Каре
Дама, поп, асо, шпионин (18)

18

Което ми оставя Бил, помисли си Смайли.

Почти всяка нощ в Лондон има почивка от градския шум. Десет, двайсет минути, трийсет, дори цял час могат да минат, без да се чуе пиянски стон, детски плач или свирене на гуми преди удар. На Съсекс Гардънс това се случва около три часа. Тази нощ почивката настъпи по-рано, в един, докато Смайли пак стоеше край своя прозорец, загледан като затворник надолу към пясъчната площадка на мисис Греъм Поуп, където преди малко паркира един микробус бедфорд. Покривът му беше нашарен с надписи: „Сидни за 90 дни“, „Атина без почивка“, „Мери Лу, идваме“. Отвътре струеше светлина и той реши, че там спят деца в извънбрачно блаженство. Би трябвало да ги нарича хлапета. Прозорците бяха закрити със завески.

Което ми оставя Бил, мислеше той, все още загледан в спуснатите завески на микробуса и крещящите му околосветски лозунги, което ми оставя Бил и нашия дружески разговор на Байуотър Стрийт, само ние двамата, стари приятели, стари другари по оръжие, които „споделят всичко“, както елегантно се изрази Мартиндейл. Онази вечер Ан излезе някъде, за да може мъжете да останат насаме. Което ми оставя Бил, повтори той и усети как кръвта му кипва, цветовете стават по-ярки и чувството му за мярка започва застрашително да се топи.

Кой беше той? Смайли вече го беше изгубил от фокус. Всеки път, когато си мислеше за него, той си го представяше по-голям и различен. До историята с Ан той смяташе, че познава Бил доста добре, както блестящите му способности, така и недостатъците му. Той беше от поколението преди войната, сякаш безвъзвратно изчезнало, което съумяваше да се ползва с лоша репутация и същевременно да бъде благородно. Баща му беше съдия във върховния съд, две от няколкото му красиви сестри бяха омъжени за аристократи; в Оксфорд беше привърженик на непопулярната десница, вместо на модерната левица, но без да изпада в крайности. От ранна младежка възраст беше любител на пътешествията и самоук художник със смел, макар и твърде амбициозен почерк; няколко негови картини висяха в нелепия палат на Майлс Съркум на Карлтън Гардънс. Имаше връзки във всички посолства и консулства в Близкия изток и ги експлоатираше безпощадно. Редките езици му се удаваха с лекота и когато настъпи трийсет и девета година, Цирка го грабна; бяха го следили години наред. Той изкара главозамайваща война. Беше вездесъщ и очарователен, нестандартен, а понякога и невъзможен. Сигурно беше и героичен. Сравнението с Лорънс беше неизбежно.

Вярно беше, трябваше да признае Смайли, че навремето Бил се заиграваше с много големи дялове от историята; предлагаше всевъзможни грандиозни планове как да се възстанови влиянието и величието на Англия — също като Рупърт Брук^[1], той рядко използваше името Великобритания. В редките си мигове на обективност обаче Смайли не можеше да си спомни много от тях да бяха стигнали донякъде.

За разлика от това, на него му беше по-лесно да оцени като колега другата страна на Хейдъновата природа — дискретните способности на вроден ръководител на агенти, рядката му уравновесеност при игрите с двойни агенти и замислянето на заблуждаващи операции; умението му да предизвиква топли чувства, дори любов, даже когато това противоречеше на други отношения.

Както се видя с жена ми, много благодаря.

Може би Бил наистина не се вписва в никакви рамки, помисли си безнадеждно той, все още опитвайки се да го проумее. Сега, като си го представяше и го слагаше редом с Бланд, Естерхази и дори Алълайн, на Смайли действително му се струваше, че всички те са повече или по-малко несъвършени имитации на истинския оригинал — Хейдън. Че техните пориви са като стъпки към същия непостижим идеал на завършения човек, дори ако самата идея беше погрешна или неуместна, дори ако Бил изобщо не го заслужаваше. Бланд с грубото си нахалство, Естерхази с фалшивото си английско благородство, Алълайн с посредствените си умения на ръководител — без Бил те бяха загубени. Смайли също така знаеше или си въобразяваше, че знае — тази мисъл му хрумна току-що като малко просветление, — че Бил на свой ред също не е нещо особено; докато неговите обожатели — Бланд, Придо, Алълайн, Естерхази и останалите от клуба на привържениците му — намират в него завършеност, номерът на Бил е да ги използва, да се изживява чрез тях като допълнения към него самия; да използва по някое късче, тук и там, от пасивните им личности, прикривайки по този начин факта, че той е много по-малко от сбора на видимите си качества… потапяйки най-сетне тази зависимост под арогантността на твореца, наричайки ги създания на собствения си ум…

— Стига толкова — изрече Смайли на глас.

Като прекъсна рязко тези разсъждения, отхвърляйки ги ядно като поредната теория за Бил, той охлади прегрелия си мозък със спомена за последната им среща.

* * *

— Предполагам, че ще ме тормозиш за проклетия Мерлин — започна Бил.

Изглеждаше уморен и напрегнат; това беше по времето, когато пътуваше до Вашингтон и обратно. Друг път щеше да доведе някое неподходящо момиче и да я прати горе при Ан, докато те двамата си говорят по работа; сигурно очакваше Ан да изтъква неговия гений пред нея, помисли си злобно Смайли. Всичките бяха еднакви — два пъти по-млади от него, от някое опърпано училище по изкуствата, увиснали на ръката му и навъсени; Ан казваше, че някой му ги доставя. А веднъж, за да шокира всички, доведе един ужасен младеж на име Стеги, помощник-барман в някаква кръчма в Челси, с разкопчана риза и златен синджир на гърдите.

— Ами говори се, че ти пишеш докладите — обясни Смайли.

— Мислех, че това е работа на Бланд — каза Бил с хитрата си усмивка.

— Рой ги превежда — каза Смайли. — Ти пишеш обяснителните доклади, напечатани са на твоята машина. Машинописките изобщо нямат достъп до тези материали.

Бил слушаше внимателно с вдигнати вежди, сякаш всеки момент щеше да го прекъсне с възражение или с някоя по-неангажираща тема, след което се надигна от дълбокото кресло и мързеливо отиде до библиотеката, където застана с цял рафт по-високо от Смайли. Той издърпа една книга с дългите си пръсти, отвори я и се ухили.

— Пърси Алълайн няма да свърши работа — заяви той, разгръщайки една страница. — Това ли искаш да кажеш?

— Горе-долу.

— Което означава, че и Мерлин няма да свърши работа. Мерлин щеше да е полезен, ако беше мой източник, така ли? Какво би станало, ако гадният Бил се беше замъкнал при Контрола да му каже, че е напипал едра риба и иска сам да се справи с нея? „Много хубаво, Бил, момчето ми — би казал Контрола. — Направи го така, както сметнеш за добре, на всяка цена го направи, моето момче. Пийни сега малко гнусен чай.“ Досега да ми е дал медал, вместо да те праща да душиш по коридорите. Едно време бяхме много деликатни. Защо сме толкова вулгарни сега?

— Той смята, че Пърси е тръгнал да прави кариера — каза Смайли.

— Вярно е. Аз също съм тръгнал. Искам аз да съм шеф. Не го ли знаеше? Време е да направя нещо със себе си, Джордж. Наполовина художник, наполовина шпионин, време е да стана нещо цяло. Откога амбицията се смята за грях в нашата проклета организация?

— Кой го ръководи, Бил?

— Пърси ли? Карла го ръководи, кой друг? Тип от нисшата класа с източници от висшето общество, значи трябва да е парвеню. Пърси се е продал на Карла, това е единственото обяснение. — Много отдавна беше развил умението умишлено да разбира погрешно. — Пърси е нашата къртица — рече той.

— Имам предвид кой ръководи Мерлин. Кой е Мерлин? Какво става?

Хейдън се отдели от библиотеката и тръгна да разглежда гравюрите на Смайли.

— Това е Кало^[2], нали? — Той откачи малка позлатена рамка и я вдигна към светлината. — Хубава е.

Наклони очилата си, за да постигне по-голямо увеличение. Смайли беше сигурен, че вече беше разглеждал тази гравюра десетина пъти.

— Много е хубава. Някой дава ли си сметка, че аз може да се дразня? Предполага се, че трябва да отговарям за руския сектор, нали така? Посветих на тази работа най-хубавите си години, изградих мрежи, агенти, какво ли не. Вие на петия етаж сте забравили какво е да ръководиш операция, при която ти отнема три дни да пратиш едно писмо и никой дори не си дава труда да ти отговори.

Смайли, смирено:

— Да, забравил съм. Да, съчувствам ти. Не, Ан няма нищо общо. Все пак сме опитни колеги и сме се събрали да си говорим за Мерлин и Контрола.

— Изведнъж се появява това парвеню Пърси, проклетият каледонски амбулантен търговец, без грам класа, и стоварва цял вагон руска стока. Доста изнервящо, не намираш ли?

— Много.

— Проблемът е, че мрежите ми не са много добри. Много по-лесно е да шпионирам Пърси, отколкото… — той млъкна, уморен от собствената си теза. Вниманието му се насочи към малка рисунка с въглен на глава от Ван Миерис^[3]. — И тази много ми харесва — каза той.

— Подарък ми е от Ан.

— За сдобряване ли?

— Сигурно.

— Трябва да е било сериозно прегрешение. Откога я имаш?

Дори и сега Смайли си спомни, че му направи впечатление колко тихо беше на улицата тогава. Вторник ли беше? Или сряда? Спомни си още, че си помисли: „Не, Бил. За тебе все още не съм получил утешителна награда. От тази вечер ти не струваш и колкото домашни пантофи“. Помисли си го, но не го изрече.

— Контрола мъртъв ли е вече? — попита Хейдън.

— На път е.

— Какво прави по цял ден? Той е като отшелник с трипер, който се дръгне сам в пещерата си. За бога, какво си е наумил с тези проклети папки, които чете? Сигурно прави сълзлива обиколка на неприятното си минало. Изглежда много болен. Предполагам, че и за това е виновен Мерлин, нали?

Смайли пак не каза нищо.

— Защо не се храни в стола? Защо не яде с нас, вместо да рови за трюфели горе? Какво търси?

— Не знаех, че търси нещо — каза Смайли.

— О, стига си се преструвал. Разбира се, че търси. Знаеш ли, че имам източник там, една от леличките. Разказва ми клюки в замяна на шоколадови бонбони. Контрола се рови в личните досиета на стари легенди от Цирка, души из калта — кой е червен, кой е обратен. Половината от тях вече са под земята. Проучване на всичките ни провали, можеш ли да си представиш? И защо? Защото сега сме постигнали успех. Той е полудял, Джордж. Неговият проблем е старческата параноя, помни ми думата. Ан разказвала ли ти е за злия чичо Фрай? Мислел, че слугите слагат микрофони в розите, за да разберат къде крие парите. Махни се от него, Джордж. Смъртта е досадна работа. Скъсай каишката, слез няколко етажа по-долу. Ела при пролетариата.

Ан още не се беше прибрала, така че двамата тръгнаха бавно по Кингс Роуд, оглеждайки се за такси, докато Бил даваше израз на последните си виждания за политиката, а Смайли повтаряше „Да, Бил“ и „Не, Бил“ и се чудеше как ще поднесе информацията на Контрола. Сега не помнеше конкретната политическа теория. Предната година Бил беше същински ястреб. Той искаше да премахне конвенционалните въоръжени сили в Европа и да ги замени направо с ядрени оръжия. Сигурно беше последният останал в Уайтхол, който вярваше във възможностите на Великобритания за независимо възпиране. Тази година, ако правилно си спомняше Смайли, Бил беше агресивен английски пацифист и искаше шведското решение, но без шведите.

Таксита нямаше, беше чудна вечер и двамата продължиха разходката си, рамо до рамо, като стари приятели.

— Между другото, ако решиш да продаваш онзи Миерис, обади ми се, чу ли? Ще ти дам адски прилична цена за него.

Като реши, че това е поредната неуместна шега на Бил, Смайли се обърна към него, най-накрая готов да се ядоса. Хейдън дори не си даваше сметка за настроението му. Той се беше загледал надолу по улицата, а дългата му ръка се протягаше към едно приближаващо такси.

— Господи, виж ги само! — извика ядосано той. — Пълно с проклети евреи, тръгнали към „Куалино“^[4].

— Задникът на Бил сигурно е станал на решетка — промърмори Контрола на следващия ден. — Толкова години виси на оградата. — За момент той се загледа разфокусирано в Смайли, сякаш гледаше през него към друг, неясен обект; след това наведе очи и пак се зачете. — Радвам се, че не е мой братовчед — каза той.

Следващия понеделник леличките имаха изненадващи новини за Смайли. Контрола беше отлетял за Белфаст за разговори с армията. По-късно, докато преглеждаше сводките за пътуванията, Смайли хвана лъжата. Този месец никой от Цирка не беше пътувал до Белфаст, но имаше плащане за двупосочен билет първа класа до Виена, а поръчката беше направена от Дж. Смайли.

Хейдън, който също търсеше Контрола, беше кисел:

— Какъв му е проблемът сега? Явно вкарва Ирландия в картинката и създава организационна диверсия. Боже господи, твоят човек е такава досада!

Светлината в микробуса изгасна, но Смайли остана загледан в нашарения му покрив. Как ли живеят, замисли се той. Как се оправят с водата, парите? Опита се да проумее организацията на първобитния живот на Съсекс Гардънс — вода, канализация, осветление. Ан със сигурност щеше да се справи; Бил също.

Фактите. Какво сочеха фактите?

Фактите сочеха, че една топла лятна вечер във времената преди „Черна магия“ неочаквано се прибрах от Берлин и заварих Бил Хейдън излегнат на пода в дневната на моята къща на Байуотър Стрийт, а Ан пускаше Лист на грамофона. Ан седеше в другия край на стаята по пеньоар и без грим. Нямаше сцени, всички се държаха болезнено естествено. Бил твърдеше, че бил минал на път от летището, връщайки се току-що от Вашингтон; Ан била в леглото, но настояла да стане и да го посрещне. Съгласихме се колко жалко беше, че не сме взели една и съща кола от Хийтроу. Бил си тръгна, аз попитах: „Какво искаше той?“, Ан отговори: „Рамо, на което да поплаче“. Имал проблеми с някакво момиче и искал да си излее душата, каза тя.

— Фелисити във Вашингтон иска дете, а Джан в Лондон си има.

— От Бил ли?

— Един господ знае. Сигурна съм, че самият Бил не знае.

На другата сутрин, без дори да иска, Смайли установи, че Бил е в Лондон от два дни, а не от вчера. След случката Бил демонстрираше нетипично уважение към Смайли, на което той отвръщаше с любезности, характерни по-скоро за новите приятелства. Много скоро Смайли забеляза, че тайната е разкрита, и все още се учудваше на бързината, с която това се случи. Предполагаше, че Бил се е похвалил на някого, може би на Бланд. Ако историята беше вярна, Ан беше нарушила три от собствените си правила. Бил беше от Цирка и беше от Групата — нейният термин за семейството и обкръжението. И в двата случая би следвало да бъде извън допустимите граници. Трето, тя го беше приела на Байуотър Стрийт, умишлено нарушение на териториалното благоприличие.

След като за пореден път се оттегли в самотния си живот, Смайли зачака Ан да каже нещо. Премести се в стаята за гости и си уреди достатъчно вечерни ангажименти, за да не става свидетел на нейните излизания и прибирания. Постепенно осъзна, че тя е дълбоко нещастна. Отслабна, игривостта й изчезна и ако не я познаваше добре, щеше да си помисли, че изпитва чувство на вина, даже на отвращение към самата себе си. Когато проявяваше внимание към нея, тя го отблъскваше; не се интересуваше от коледното пазаруване и разви мъчителна кашлица, която беше нейният сигнал за тревога, знаеше той. Ако не беше операция „Свидетел“, щяха да заминат за Корнуол по-рано. Както се оказа, трябваше да отложат пътуването до януари, когато Контрола вече беше мъртъв, Смайли беше безработен, везните се бяха наклонили, а Ан, за негово огорчение, покриваше картата на Хейдън с безброй други карти от своята колода.

Какво се беше случило? Дали беше прекратила връзката им? Дали Хейдън го беше направил? Защо тя никога не говореше за това? Имаше ли изобщо значение, една от многото? Той се отказа. Също като Чешърския котарак, лицето на Бил Хейдън сякаш се разтваряше всеки път, щом се приближеше, и оставаше само усмивката след себе си. По някакъв начин обаче знаеше, че Бил дълбоко я беше наранил, което беше най-тежкият от всички грехове.