Джон льо Каре
Дама, поп, асо, шпионин (10)

10

От другата страна на къщата, далече от конюшнята на понито, сред дърветата беше скрит тревен тенис корт. Кортът не беше особено качествен, рядко го косяха. През пролетта тревата подгизваше от зимната влага, а нямаше достатъчно слънце да я изсуши, през лятото пък топките се губеха сред зеленината, а тази сутрин се затъваше до глезените в замръзнали листа, събрани тук от цялата градина. От външната му страна обаче, приблизително следвайки теления правоъгълник, сред няколко букови дървета се виеше пътека и по нея крачеха Смайли и Лейкон. Смайли беше грабнал палтото си, но Лейкон беше само с износения си костюм. Може би затова беше избрал забързан, макар и некоординиран, ход, който с всяка крачка го отдалечаваше от Смайли, така че постоянно трябваше да спира, пристъпвайки на място с присвити рамене и лакти, за да изчака по-ниският мъж да го настигне. След което веднага хукваше пак, увеличавайки дистанцията. По този начин направиха две обиколки, преди Лейкон да наруши мълчанието.

— Когато миналата година дойде при мене с подобно предположение, за съжаление те изгоних. Май трябва да ти се извиня. Проявих небрежност. — Настъпи тактично мълчание, докато разсъждаваше над провала си. — Наредих ти да изоставиш разследването.

— Каза ми, че е противоконституционно — рече тъжно Смайли, сякаш и той си припомняше същата печална грешка.

— Така ли съм се изразил? Господи, колко надуто!

Откъм къщата се донесе продължаващият плач на Джаки.

— Никога не сте имали, нали? — попита кресливо Лейкон, вдигнал глава по посока на звука.

— Моля?

— Деца. Ти и Ан.

— Не.

— А племенници?

— Един племенник.

— Твой ли?

— Неин.

Все едно изобщо не съм си тръгвал, помисли си той, оглеждайки преплетените рози, счупените люлки и подгизналите пясъчници, грубата червена къща, натрапчиво очертана на сутрешната светлина. Все едно още си стоим тук от последния път.

Лейкон пак се заизвинява:

— Признавам си, че не вярвах изцяло на мотивите ти. По-скоро си помислих, че Контрола те е накарал, нали разбираш. Като начин да задържи властта и да не допуска Пърси Алълайн… — и пак се залюля напред с широки крачки и разперени ръце.

— О, не, бъди сигурен, че Контрола изобщо не знаеше нищо.

— Сега си давам сметка за това, а не тогава. Човек не знае кога може да ви вярва, а кога — не. Живеете по други правила, нали така? Имам предвид, че сте принудени. Приемам го, не мога да ви съдя. Целите ни са едни и същи в крайна сметка, дори и методите ни да са различни… — той прескочи една канавка, — … някой беше казал, че и моралът е метод. Съгласен ли си? Предполагам, че не. Очаквам да кажеш, че моралът се съдържа в целта. Не е лесно да се разберат целите на човек, там е работата, особено ако е англичанин. Не можем да очакваме вие да определяте политиката ни, нали така? Можем само да искаме от вас да я прокарвате. Прав ли съм? Доста е оплетено.

Вместо да го гони, Смайли седна на една ръждясала люлка и се загърна по-плътно в палтото си, докато накрая Лейкон не се върна и не седна до него. Известно време се полюшваха заедно в ритъма на скърцащите пружини.

— Защо, по дяволите, е избрала Тар? — промърмори накрая Лейкон, помръдвайки дългите си пръсти. — От всички възможни изповедници на света не мога да си представя по-неподходящ.

— Страхувам се, че трябва да попиташ някоя жена, а не нас — каза Смайли, питайки се пак къде ли се намира Имингам.

— Да, така е — съгласи се щедро Лейкон. — Това е пълна загадка. В единайсет имам среща с министъра — довери той приглушено, — трябва да го запозная с картинката. Парламентарният ти братовчед — добави той в опит да се пошегува.

— Всъщност е братовчед на Ан — поправи го Смайли също толкова разсеяно. — Далечен при това, но все пак братовчед.

— И Бил Хейдън ли е братовчед на Ан? Видният ни шеф на Лондонското управление. — Това беше стара тяхна игра.

— По друга линия, да, Бил също й е братовчед. — И малко излишно добави: — Тя произхожда от старо семейство със силна политическа традиция. С годините се разраства.

— Традицията ли? — Лейкон много обичаше да се хваща за двусмислията.

— Семейството.

Отвъд дърветата, помисли си Смайли, се движат коли. Отвъд дърветата има цял един свят, но Лейкон си има този червен замък и чувството за християнски морал, който не му гарантира никаква награда, освен рицарско звание, уважението на колегите, тлъста пенсия и няколко благотворителни директорски позиции в Лондонското сити.

— Както и да е, срещата ни е в единайсет — Лейкон скочи на крака и двамата отново тръгнаха. Смайли дочу името Елис да се носи назад към него през наситения със зеленина утринен въздух. За миг, също като в колата с Гуилъм, го обзе странна нервност.

— В края на краищата — казваше Лейкон, — позициите и на двама ни бяха напълно почтени. Ти смяташе, че Елис е бил предаден и искаше лов на вещици. Министърът и аз смятахме, че Контрола е проявил огромна небрежност — това становище, меко казано, се споделяше и от външния министър — и ние искахме нова метла.

— О, напълно разбирам твоята дилема — каза Смайли, повече на себе си, отколкото на Лейкон.

— Радвам се. И не забравяй, Джордж, ти беше човек на Контрола. Контрола предпочиташе тебе пред Хейдън и когато накрая изгуби самообладание и започна цялата тази необикновена авантюра, ти беше на първа линия. Само ти, Джордж. Не всеки ден шеф на разузнаване започва лична война срещу чехите. — Ясно беше, че споменът още пареше. — При други обстоятелства предполагам, че щяха да изправят Хейдън до стената, само че на мушката беше ти, а…

— А Пърси Алълайн е човек на министъра — каза Смайли достатъчно меко, за да накара Лейкон да забави ход и да се заслуша.

— Но ти дори нямаше заподозрян, разбираш ли? Не посочи никого! Едно разследване наслуки може да е унищожително!

— За разлика от новата метла, която измита всичко.

— Пърси Алълайн ли? Като цяло той се справя много добре. Прави разузнаване, а не скандали, придържа се към разпоредбите и печели доверието на клиентите си. Доколкото ми е известно, още не е нахлул в Чехословакия.

— Щом Бил Хейдън върши черната работа, кой не би се справил?

— Контрола например — каза Лейкон заядливо.

Бяха стигнали до един празен басейн и се спряха, загледани в дълбокия край. На Смайли му се стори, че чува от мрачните дълбини гласа на Мартиндейл с прокрадващи се намеци: „Някакви читални в Адмиралтейството, някакви комисии със странни имена…“.

— Онзи специален източник на Пърси още ли действа? — поинтересува се Смайли. — Черната магия или както там му казват сега?

— Не знаех, че имаш достъп — каза Лейкон недоволно. — Щом питаш, да. Основният източник е Мерлин, а продуктът му все още се казва Черна магия. Циркът от години не е произвеждал толкова качествен материал. Всъщност откакто се помня.

— И все още ли е предмет на толкова специално отношение?

— Със сигурност, а след последните събития несъмнено ще вземем още по-сериозни предпазни мерки.

— На ваше място не бих го правил. Джералд може да надуши нещо гнило.

— Тъкмо там е работата — отбеляза бързо Лейкон. Смайли си помисли, че силата му е невероятна. В един момент е като слаб, отпуснат боксьор, чиито ръкавици са прекалено големи за китките му, в следващия посяга и ударът му те запраща към въжетата, а той те гледа с християнско състрадание. — Не можем да мръднем. Не можем да разследваме, защото всички инструменти са в ръцете на Цирка, може би дори на къртицата Джералд. Не можем да наблюдаваме, да подслушваме или да отваряме кореспонденцията. За извършването на всяко от тези действия са необходими ресурсите на съгледвачите на Естерхази, а самият Естерхази е заподозрян като всички останали. Не можем да водим разпити, не можем да предприемаме нищо за ограничаване на нечий достъп до деликатни въпроси. Всяко от тези действия рискува да предизвика вниманието на къртицата. Това е най-старият въпрос, Джордж. Кой да шпионира шпионите? Кой може да надуши вълка, без да е в глутницата? — И в жалък опит за хумор добави: — По-скоро да надуши къртицата — поверително измърмори той под носа си.

В пристъп на енергия Смайли се беше откъснал напред и крачеше пред Лейкон по пътеката, която водеше към конюшнята.

— Отиди при конкуренцията тогава — извика той. — Отиди при агенциите по сигурността. Те са специалисти и ще ти свършат работа.

— Министърът няма да се съгласи. Много добре знаеш какво е мнението на двамата с Алълайн за конкуренцията. С пълно право, смея да добавя. Бивши колониални администратори да се ровят в делата на Цирка — все едно армията да разследва флота!

— Сравнението не е вярно — възрази Смайли.

Като добър чиновник обаче Лейкон имаше готова и втора метафора:

— Добре тогава, министърът би предпочел покривът му да капе, отколкото да остави замъкът му да бъде съборен от външни хора. Така доволен ли си? Той има право, Джордж. Имаме действащи агенти, които няма да струват и пукнат грош, щом господата от безопасността нахлуят при нас.

Сега беше ред на Смайли да забави крачка.

— Колко?

— Приблизително шестстотин.

— А зад желязната завеса?

— Имаме бюджет за сто и двайсет. — Лейкон никога не бъркаше с цифри и с всевъзможни факти. За него те бяха златото, добито с тежък труд от сивата бюрократична руда. — Доколкото мога да преценя от финансовите резултати, почти всички са активни в момента. — Той направи дълъг прескок. — Значи мога да му кажа, че ти ще го направиш, нали? — изчурулика непринудено той, сякаш въпросът му беше чиста формалност. — Ще се заемеш с изчистването на оборите? Ще пообиколиш напред-назад, каквото е необходимо? Все пак това е твоето поколение. Твоето наследство.

Смайли отвори портата на конюшнята и я затръшна след себе си. Изправиха се един срещу друг от двете страни на паянтовата ограда. Леко порозовял, Лейкон се усмихваше подкупващо.

— Защо ли го наричам Елис? — попита той небрежно. — Защо през цялото време говоря за случая Елис, след като горкият човек се казваше Придо?

— Елис беше псевдонимът му.

— Да, разбира се. Толкова скандали имаше тогава, човек забравя подробностите. — Пауза. Размах на дясната ръка. Хвърляне напред. — И беше приятел на Хейдън, а не твой?

— Учили са заедно в Оксфорд преди войната.

— И другарчета в Цирка преди и след това. Прословутият тандем Хейдън-Придо. Моят предшественик постоянно говореше за това. Но ти никога не си бил близък с него? — повтори той.

— С Придо ли? Не.

— Да не се окаже някой братовчед?

— За бога — въздъхна Смайли.

Лейкон внезапно пак стана нерешителен, но някаква упорита целенасоченост задържа погледа му върху Смайли.

— И нямаш емоционална или друга причина, която да възпрепятства изпълнението на задачата? Трябва да ми кажеш, Джордж — настоя плахо той, сякаш това беше последното нещо, което би искал да чуе. Изчака за миг, след което избълва: — Макар че не виждам никаква причина. Винаги има някаква част от нас, която остава публична, нали така? Общественият договор има две страни, сигурен съм, че го знаеш. Придо също го знаеше.

— Какво означава това?

— Боже мой, Джордж, по него стреляха. Куршум в гърба не се ли смята за достатъчна жертва дори във вашите среди?

 

 

Останал сам, Смайли стоеше в далечния край на ливадата край конюшнята под капещите дървета и се опитваше да се справи с чувствата си, докато си поемаше дъх. Подобно на стара болест, гневът му го изненада. Още от момента, в който се пенсионира, той отричаше неговото съществуване, пазейки се от всичко, което би могло да го възпламени — вестници, бивши колеги, клюки от рода на Мартиндейловите. След като цял живот се беше справял благодарение на своя ум и силната си памет, сега посвещаваше цялото си време на умението да забравя. Беше си наложил да се отдаде на научни интереси, които го разнообразяваха, докато беше в Цирка, но сега, когато нямаше работа, те не представляваха нищо, абсолютно нищо. Направо му идеше да изкрещи: „Нищо!“.

— Изгори ги — предложи услужливо Ан, имайки предвид книгите му. — Запали цялата къща. Но недей да мухлясваш.

Ако под мухлясване тя имаше предвид конформизъм, значи правилно беше разбрала целта му. С наближаването на залеза на живота му, както обичат да се изразяват в застрахователните реклами, той опитваше, наистина се стараеше да бъде образцов рентиер, макар че никой не оценяваше усилията му, най-малкото пък Ан. Всяка сутрин, когато ставаше, и всяка вечер, когато си лягаше, обикновено сам, той си напомняше, че не е и никога не е бил незаменим. Беше се научил да си признава, че в онези последни измъчени месеци от кариерата на Контрола, когато катастрофите следваха една след друга с бясна скорост, той беше виновен, че не си е давал сметка за истинското състояние на нещата. И ако понякога старият професионалист в него се бунтуваше и казваше: „Знаеше, че положението се влошава, знаеше, че Джим Придо беше предаден“ — а какво по-красноречиво доказателство от куршум, от два куршума в гърба? „Добре — отговаряше той, — да допуснем, че съм знаел. Да допуснем дори, че съм бил прав. Много е тщеславно да си въобразявам, че целият свят се крепи само на един възпълен шпионин на средна възраст“, казваше си той. Или пък: „Не съм чувал някой да си е тръгнал от Цирка без недовършени дела“.

Само Ан, макар да не можеше да прочете мислите му, отказваше да приеме изводите му. Всъщност тя доста пламенно, както само жените могат да се отнасят към работата, го караше да се върне, да подхване нещата от там, откъдето ги е оставил, и никога да не се отклонява в полза на лесните доводи. Разбира се, тя не знаеше всичко, но кога ли липсата на информация е спирала една жена? Тя чувстваше. И го презираше, че не постъпва в съответствие с нейните чувства.

А сега, когато почти беше повярвал в собствената си догма — същински подвиг, който изобщо не се улесняваше от увлечението на Ан по един безработен актьор, — всички призраци от миналото му — Лейкон, Контрола, Карла, Алълайн, Естерхази, Бланд и накрая самият Бил Хейдън — нахлуха в неговата обител и весело му съобщиха, издърпвайки го в същата тази градина, че всичко, което той наричаше тщеславие, е истина.

Хейдън, повтори той наум, без да може повече да възпира прилива на спомените. Дори самото име беше като токов удар. „Казват, че двамата с Бил сте споделяли всичко навремето“, беше му казал Мартиндейл. Той се загледа в пълните си ръце, които трепереха. Прекалено стар ли беше? Или немощен? От преследването ли се страхуваше? Или от онова, което можеше да намери в края му? „Винаги ще се намерят десетина причини да не направиш нещо — обичаше да казва Ан — в действителност това беше нейното любимо извинение за многобройните й пакости, — но причината да го направиш е само една. Защото го искаш.“ Или защото трябва? Ан би се възпротивила яростно — принудата, би казала тя, е просто още една дума, която означава да правиш това, което искаш, или да не правиш онова, от което се страхуваш.

 

 

Средните деца плачат по-дълго от братята и сестрите си. Над рамото на майка си, потискайки болката и наранената си гордост, Джаки Лейкон ги гледаше как се разотиват. Първи си тръгнаха двамата мъже, които не беше виждала преди, единият висок, другият нисък и тъмнокос. Качиха се в малък зелен микробус. Никой не ги изпрати, забеляза тя, дори не им каза довиждане. След това замина баща й със собствената си кола, а накрая един хубав рус мъж и един нисък и дебел с огромно палто, като покривало за пони, се отправиха към спортната кола, паркирана под буковите дървета. За момент тя си помисли, че на дебелия наистина не му е добре, толкова бавно вървеше и сякаш го болеше. После като видя, че хубавецът му държи отворена вратата на колата, той изведнъж се събуди и забърза с тежки стъпки. Без да знае защо, тази гледка отново я натъжи. Обля я вълна от мъка и майка й не можа да я утеши.