Джон льо Каре
Дама, поп, асо, шпионин (31)

31

Вътре в мотелската стая неспокойствието беше постоянно състояние. Дори когато в движението отвън настъпваше един от редките периоди на затишие, прозорците продължаваха да вибрират. Чашите за четки за зъби в банята също вибрираха, а от стените и тавана се носеше музика, глух тропот, откъслечни разговори или смях. Когато в двора паркираше кола, затварянето на вратата й сякаш беше в стаята, както и стъпките. Цялото обзавеждане беше в тон. Жълтите завеси отиваха на жълтите картини и на жълтия килим. Памучната бродирана покривка на леглото отиваше на оранжевата боя по вратите и по случайност съвпадаше с етиката на бутилката водка. Смайли беше подредил всичко както трябва. Беше разположил столовете и беше сложил водката на ниската масичка, а докато Джим седеше и гневно го гледаше, той извади от малкия хладилник чиния с пушена сьомга и филийки ръжен хляб, намазани с масло. Настроението му, за разлика от това на Джим, беше видимо жизнерадостно, а движенията му бяха бързи и целенасочени.

— Реших поне да ни е приятно — каза той с бърза усмивка, зает да подрежда нещата по масата. — Кога трябва да се връщаш в училището? Имаш ли определено време? — След като не получи отговор, той седна. — Харесва ли ти преподаването? Май си спомням, че за кратко се занимаваше с това след войната, нали? Преди да те привлекат обратно? Пак ли беше в начално училище? Така и не съм знаел.

— Виж ми досието — тросна му се Джим. — Не си играй на котка и мишка с мене, Джордж Смайли. Ако нещо те интересува, прочети ми досието.

Смайли се пресегна през масата, наля две чаши и подаде едната на Джим.

— Личното ти досие в Цирка ли?

— Вземи го от домакините. Вземи го от Контрола.

— Може би имаш право — отвърна замислено Смайли. — Проблемът е, че Контрола е мъртъв, а мене ме изхвърлиха много преди ти да се върнеш. Никой ли не си направи труда да ти го каже, когато те прибраха обратно?

При тези думи лицето на Джим омекна и той бавно направи един от онези жестове, които толкова забавляваха момчетата в училището на Търсгуд.

— Боже мой — промърмори той, — значи Контрола го няма — и прокара лявата си ръка по краищата на мустаците си, след това нагоре през проскубаната си коса.

— Горкият стар дявол — измърмори той. — От какво умря, Джордж? От сърце ли? Сърцето ли го уби?

— И това ли не са ти казали на разпита?

При споменаването на разпита Джим се вцепени и гневният му поглед се завърна.

— Да — каза Смайли. — Сърцето му беше.

— Кой е на негово място?

Смайли се засмя.

— Бога ми, Джим, за какво въобще сте си говорили в Сарат, след като и това не са ти казали?

— По дяволите, кой е на негово място? Явно не си ти, тебе са те изхвърлили! Кой е, Джордж?

— Алълайн — каза Смайли, като наблюдаваше Джим много внимателно и забеляза как дясната му ръка лежи неподвижно на коленете му. — Ти кой искаше да е? Имал си фаворит, нали, Джим? — И след дълго мълчание добави: — А случайно да са ти казали какво стана с мрежата „Натиск“? С Пршибил, с жена му и с шурея му? Или пък с мрежата „Платон“? Ландкрон, Ева Криглова, Ханка Билова? Ти си вербувал някои от тях, нали, още навремето, преди Рой Бланд? Старият Ландкрон дори е работил за тебе по време на войната.

Точно в този миг имаше нещо ужасяващо в начина, по който Джим не помръдваше нито напред, нито назад, породено от нерешителността, а потта се беше събрала на капки над рошавите му рижи вежди.

— Дявол да те вземе, Джордж, какво искаш? Аз теглих чертата. Така ми казаха да направя. Да тегля чертата, да започна нов живот, да забравя всичко.

— Кои са тези „те“, Джим? Рой? Бил, Пърси? — Той зачака. — Казаха ли ти какво стана с Макс, които и да са те? Макс е добре между другото. — Той стана, пъргаво доля чашата на Джим и пак седна.

— Добре, хубаво, какво стана с мрежите?

— Разкрити са. Говори се, че ти си ги предал, за да спасиш собствената си кожа. Не го вярвам. Но трябва да разбера какво се е случило. — Той продължи направо: — Знам, че Контрола тържествено ти е обещал, но това е минало. Знам, че са те разпитвали до смърт, и знам, че си заровил някои неща толкова дълбоко, че и ти самият вече не си в състояние да ги намериш или да различиш истината от версиите. Знам, че си се опитал да теглиш чертата под всичко и да кажеш, че не се е случвало. И аз съм се опитвал. Е, от утре ще можеш да теглиш твоята черта. Нося ти писмо от Лейкон, а ако искаш да му се обадиш, той е на линия. Не искам да те спирам. Предпочитам да говориш. Защо не дойде при мене у дома, когато се върна? Можеше да го направиш. Направи опит да се срещнем, преди да заминеш, така че защо не го направи, когато се прибра? Явно не само правилата са те възпирали.

— Никой ли не се е измъкнал? — попита Джим.

— Не. Застреляли са ги.

 

 

Обадиха се на Лейкон и сега Смайли седеше сам и отпиваше от чашата си. От банята се чуваха звуците на течащия кран и сумтене, докато Джим поливаше лицето си с вода.

— За бога, нека да отидем някъде, където може да се диша — прошепна Джим, сякаш това беше условието му, за да проговори.

Смайли взе бутилката и тръгна до него, докато прекосяваха асфалта до колата.

Караха двайсет минути; Джим беше зад волана. Когато паркираха, бяха на платото, тази сутрин на върха нямаше мъгла и долината се виждаше надалече. Светлините бяха разпръснати на голямо разстояние. Джим седеше неподвижно като побит, дясното му рамо беше повдигнато, а ръцете му висяха отпуснато, загледан през запотеното стъкло към сянката на хълмовете. Небето беше светло и лицето на Джим беше изрязано на фона му. Първите въпроси на Смайли бяха кратки. В гласа на Джим вече нямаше гняв и той постепенно заговори с все по-голяма лекота. В един момент, докато обсъждаше методите на Контрола, той дори се засмя, но Смайли не се отпусна, той беше толкова внимателен, сякаш превеждаше дете през улицата. Когато Джим избързваше или се запъваше, или пък показваше изблици на гняв, Смайли внимателно го връщаше, докато отново не се успокоеше и не тръгнеше в същия темп и същата посока. Когато Джим се колебаеше, Смайли му помагаше да заобиколи препятствието и да продължи напред. Отначало със смесица от инстинкт и дедукция Смайли всъщност разказа на Джим собствената му история.

При първия разговор между Джим и Контрола, предположи Смайли, двамата са се срещнали извън Цирка? Така беше. Къде? В един служебен апартамент в района на Сейнт Джеймс, Контрола предложил мястото. Имало ли други хора? Не. А за да се свърже с Джим, Контрола най-напред използвал Макфадън, личния си портиер? Да, старият Мак дошъл със служебната кола в Брикстън с бележка, която канела Джим на среща същата вечер. Джим трябвало да отговори на Мак с „да“ или „не“ и да му върне бележката. В никой случай не трябвало да използва телефона, дори и вътрешния, за да обсъжда уговорката. Джим казал на Мак „да“ и пристигнал в седем.

— Предполагам, че най-напред Контрола те е предупредил?

— Каза ми да не вярвам на никого.

— Спомена ли конкретни имена?

— По-нататък — отговори Джим. — Не и в началото. В началото каза само „не вярвай на никого“. Най-вече на хората от службата. Джордж?

— Да.

— Застреляли са всички, така ли? Ландкрон, Криглова, Пршибилови? Направо са ги застреляли?

— Тайната полиция разбила и двете мрежи същата нощ. След това никой не знае, но на роднините са казали, че са мъртви. Обикновено това значи, че наистина е така.

От лявата им страна една редица борове се издигаше от долината като застинала армия.

— След това сигурно Контрола те е попитал какви чешки самоличности си използвал — продължи Смайли. — Така ли беше?

Трябваше да повтори въпроса си.

— Казах му за Хайек — отговори най-сетне Джим. — Владимир Хайек, чешки журналист в Париж. Контрола ме попита още колко ще издържат документите. Не се знае, казах му аз, понякога изгарят още след първото пътуване. — Гласът му внезапно стана по-силен, сякаш вече не можеше да го сдържа. — Контрола беше глух като пън, когато му изнасяше.

— И тогава ти е казал какво иска да направиш — предположи Смайли.

— Най-напред обсъдихме какво ще отричаме. Той каза, че ако ме хванат, не трябва да намесвам Контрола. Акция на главорезите, частно начинание. Още тогава си помислих: „Кой ще повярва на такова нещо?“. Всяка негова дума беше сякаш извадена с ченгел — каза Джим. — През целия разговор усещах нежеланието му да ми каже каквото и да било. Не искаше да знам, но пък искаше да съм добре инструктиран. „Получих предложение за услуга — казва ми Контрола. — Високопоставен служител с кодовото име Свидетел.“ „Чешки служител ли?“, питам аз. „Военен — отговаря той. — Ти имаш военна нагласа, Джим, двамата ще се разберете добре.“ Така беше през цялото време, дяволите да го вземат. Помислих си: „Щом не искаш да ми кажеш, добре, но престани да ме мотаеш“.

След още усукване, каза Джим, Контрола му съобщил, че Свидетел бил чешки генерал от артилерията. Името му било Стефчек; известен бил като просъветски настроен ястреб във военните среди в Прага, каквото и да означавало това; бил работил като свръзка в Москва и бил един от малкото чехи, на които руснаците имали доверие. Стефчек предал на Контрола чрез посредник, когото Контрола лично разпитал в Австрия, желанието си да разговаря с високопоставен служител на Цирка по въпроси от взаимен интерес. Пратеникът трябвало да говори чешки и да можел да взима решения. На 20 октомври, петък, Стефчек щял да инспектира оръжейна изследователска база в Тишнов, близо до Бърно, на около петдесет мили северно от австрийската граница. От там щял да отиде в една ловна хижа за уикенда, сам. Това било място високо в гората, недалече от Рачице. Готов бил да приеме пратеника там вечерта в събота, 21 октомври. Щял да осигури и ескорт на отиване и връщане от Бърно.

Смайли попита:

— Контрола спомена ли нещо за мотивите на Стефчек?

— Приятелка — отговори Джим. — Студентка, с която излизал, закъсняла любов, каза Контрола, разликата им била двайсет години. Застреляли я по време на въстанието през лятото на шейсет и осма. До този момент Стефчек успявал да потиска антируските си чувства заради кариерата. Смъртта на момичето сложила край на това — той поискал да отмъсти. В продължение на четири години се спотайвал, държал се нормално и събирал информация, която би им навредила много. В момента, в който му дадем уверения и осигурим маршрутите, той бил готов да продава.

— Контрола проверявал ли е нещо от това?

— Каквото е могъл. За Стефчек имало доста документация. Амбициозен канцеларски генерал с дълъг списък от щабни назначения. Технократ. Ако не карал някакъв курс, поддържал форма в чужбина — Варшава, Москва, Пекин за една година, известно време военен аташе в Африка, после пак Москва. Доста млад за чина си.

— Контрола каза ли ти какво да очакваш по отношение на информацията?

— Военни материали. Ракетна техника. Балистика.

— Нещо друго? — попита Смайли, подавайки бутилката.

— Малко политика.

— Друго?

Не за първи път Смайли имаше отчетливото усещане, че се препъва не толкова в неосведомеността на Джим, колкото в остатъците от упоритата му решимост да не си спомня. В тъмното дишането на Джим Придо изведнъж стана тежко и жадно. Беше облегнал ръце горе на волана и беше отпуснал брадичка върху тях, втренчил празен поглед в заскреженото предно стъкло.

— Колко време са ги мъчили, преди да ги застрелят? — поиска да разбере Джим.

— Боя се, че много по-дълго, отколкото тебе — призна Смайли.

— Мили боже — каза Джим.

Той извади от ръкава си кърпичка и избърса потта и другото, което блестеше по лицето му.

— Информацията, която Контрола се е надявал да получи от Стефчек — подсети го Смайли много внимателно.

— Това ме питаха и на разпита.

— В Сарат ли?

Джим поклати глава.

— Ей там. — Той кимна с рошавата си глава към хълмовете. — От самото начало знаеха, че това беше операция на Контрола. Каквото и да им говорех, не можех да ги убедя, че е моя. Смееха ми се.

Смайли пак зачака търпеливо, докато Джим стане готов да продължи.

— Стефчек — каза Джим. — На Контрола му беше влязла една муха в главата — Стефчек щял да даде отговора, ключът бил у Стефчек. Какъв ключ, питах аз. Какъв ключ? Носеше си чантата, онази стара кафява нотна папка. Измъкна разни схеми, целите изписани с неговия почерк. Схеми с цветни мастила и моливи. „Твоето упътване — каза той. — Това е човекът, с когото ще се срещнеш.“ Кариерата на Стефчек беше описана година по година и той ме преведе през цялата. Военни академии, медали, съпруги. „Много обича конете — каза той. — Ти самият яздеше навремето, Джим. Това е още едно нещо, което споделяте, запомни го.“ Помислих си, че ще е много весело да си седя в Чехия, докато кучетата са по петите ми, и да си приказваме как се обяздват чистокръвни кобили.

Той се разсмя малко неестествено и Смайли също се засмя.

— Назначенията в червено се отнасяха до работата на Стефчек като съветска свръзка. Зелените бяха работата му в разузнаването. Стефчек беше намесен във всичко. Четвъртият човек в разузнаването на чешката армия, главен оръжейник, секретар на Националния комитет за вътрешна сигурност, военен съветник на Президиума, началник на англо-американския отдел в системата на чешкото военно разузнаване. После Контрола стигна до едно място в средата на шейсетте, втория период на Стефчек в Москва, който беше наполовина в зелено и наполовина в червено. Официално Стефчек бил прикрепен към отдела за връзки с Варшавския договор като генерал-полковник, каза Контрола, но това било само за прикритие. „Нямал нищо общо с отдела за връзки с Варшавския договор. Истинската му работа била в английския отдел на московския Център. Работел под псевдонима Минин — каза той. — Работата му била да координира чешките дейности с тези на Центъра. Точно това е ценното — каза Контрола. — Всъщност Стефчек иска да ни продаде името на къртицата на Центъра в Цирка.“

Може да е само една дума, помисли си Смайли, спомняйки си за Макс, и отново почувства как внезапно го обзема мрачно предчувствие. Той знаеше, че в крайна сметка това щеше да е всичко — името на къртицата Джералд, един вик в мрака.

— Контрола каза: „Има една гнила ябълка, Джим, и тя заразява всички останали“ — продължи да разказва Джим. Гласът му стана по-напрегнат, поведението му също. — Обясняваше ми как елиминирал, как следил, проучвал и как почти бил стигнал до края. Имало пет възможности, каза той. Не ме питай откъде ги е изкопал. „Един от петимата основни е — каза той. — От петте пръста на ръката.“ Сипа ми питие и двамата седнахме като ученици, които си измислят код, аз и Контрола. Използвахме имената на картите. Седяхме си в апартамента и събирахме парченцата, пиейки от онова евтино кипърско шери, с което той винаги черпеше. Ако не можех да се измъкна, ако имаше някакви спънки след срещата със Стефчек, ако трябваше да мина в нелегалност, трябваше да му съобщя тази едничка дума, дори ако се налагаше да отида до Прага и да я надраскам с тебешир на вратата на посолството или да се обадя на пражкия резидент и да му я изкрещя по телефона. Вале, дама, поп, асо. Алълайн беше асо, Хейдън беше поп, Бланд беше дама, а Тоби Естерхази беше жокер. Включихме и жокера, защото ни трябваха пет карти. Ти беше вале — каза Джим.

— Нима? А ти как възприе теорията на Контрола, Джим? Как ти се стори идеята като цяло?

— Пълна глупост. Дрън-дрън.

— Защо?

— Просто пълни глупости — повтори той с упоритостта на военен. — Да си помислиш, че някой от вас може да е къртица… това е лудост!

— А повярва ли го?

— Не! Боже милостиви, човече, защо…

— Защо не? От рационална гледна точка винаги сме приемали, че рано или късно ще се случи. Винаги сме се предупреждавали един друг да бъдем нащрек. Вербували сме доста членове на други служби — руснаци, поляци, чехи, французи. Дори понякога и американци. Какво им е по-специалното на британците?

Усетил враждебността на Джим, Смайли отвори вратата и пусна студения въздух да нахлуе.

— Какво ще кажеш да се поразходим? — рече той. — Няма смисъл да седим затворени, след като можем да се раздвижим.

Както предполагаше Смайли, движението върна красноречието на Джим.

Намираха се на западния край на платото, в който имаше само няколко дървета и още няколко лежаха повалени на земята. Пред тях изникна една заскрежена пейка, но те я пренебрегнаха. Нямаше вятър, звездите бяха много ясни, Джим продължи да разказва и двамата вървяха един до друг, като ту се отдалечаваха от колата, ту се връщаха, а Джим постоянно нагаждаше крачка към походката на Смайли. От време на време спираха, рамо до рамо, загледани към долината.

Първо Джим описа вербуването на Макс и какви маневри предприел, за да прикрие мисията си от другите в Цирка. Той оставил да изтече информация, че бил по следите на някакъв съветски шифровчик в Стокхолм, който си падал по нощния живот, и си запазил билет до Копенхаген под стария си псевдоним, Елис. Вместо това обаче заминал за Париж, сменил документите си с тези на Хайек и кацнал с редовен полет в Прага в десет сутринта в събота. Минал проверките с лекота, проверил в колко часа тръгва влакът му, след което отишъл да се поразходи, защото имал няколко часа и решил, че не би било зле да провери дали няма опашка, преди да замине за Бърно. Онази есен времето било отвратително. По земята имало сняг и продължавал да вали.

В Чехия, каза Джим, проследяването обикновено не представлявало трудност. Службите за сигурност били много неопитни по отношение на уличното наблюдение може би защото администрациите им от край време изобщо нямали никакви скрупули в това отношение. Тенденцията била, обясни Джим, все още да се използват автомобили и улични художници в стил Ал Капоне, така че той се оглеждал именно за това — черни шкоди и набити мъже с филцови шапки, разхождащи се по трима. В студа тези неща се забелязват малко по-трудно, защото движението е слабо, хората вървят по-бързо и всички са загърнати до ушите. Така или иначе, докато не стигнал до гара „Масарик“ или Централна гара, както предпочитали да я наричат сега, нищо не го притеснило. На „Масарик“ обаче, каза Джим, нещо му прошепнало — по-скоро инстинкт, отколкото заради нещо конкретно — да обърне внимание на две жени, които си купували билети преди него.

Тогава с безпристрастната лекота на професионалист Джим си припомнил последните часове. В един покрит търговски пасаж край „Вацлавске намнести“ го задминали три жени, средната от които бутала детска количка. Тази в края носела червена пластмасова чантичка, а тази от вътрешната страна водела куче на каишка. Десет минути по-късно насреща му забързано се приближили други две жени, хванати под ръка, и през ума му минала мисълта, че ако Тоби Естерхази би организирал наблюдението, то това би бил неговият почерк; бързи смени на тоалетите, скрити в детската количка, спомагателни коли, паркирани наблизо, с късовълнови или спътникови приемници, както и резервен екип в готовност, в случай че първият се набие прекалено на очи. На „Масарик“, гледайки двете жени пред себе си на опашката за билети, Джим осъзнал, че в момента се случвало точно това. Има един елемент от облеклото, който наблюдаващият няма нито време, нито желание да сменя, още по-малко в мразовито време, и това са обувките. От двата чифта, предоставени му за наблюдение на опашката пред гишето, Джим разпознал единия — черни гумени ботуши, обточени с кожа, с ципове от външната страна и подметки от дебела кафява материя, които леко скрибуцали в снега. Вече ги бил виждал веднъж тази сутрин, в пасажа „Щерба“, носени с различни връхни дрехи от жената, която минала покрай него с детската количка. От този миг нататък Джим не предполагал. Той бил сигурен, също както и Смайли щял да е сигурен.

От будката за вестници на гарата Джим си купил „Руде право“^[1] и се качил на влака за Бърно. Ако са искали да го арестуват, вече да са го направили. Явно им трябвали разклоненията — с други думи, следели Джим, за да стигнат до неговите контакти. Нямало смисъл да се търсят причините, но Джим решил, че самоличността на Хайек е била разкрита и са заложили капана още в момента, в който си бил купил билет за самолета. Докато не знаели, че ги е разпознал, той все още имал преимущество, обясни Джим, и за момент Смайли се пренесе в окупирана Германия, когато самият той беше полеви агент и живееше в постоянен страх, а всеки поглед на непознат сякаш го разголваше.

Трябвало да се качи на влака в тринайсет и осем, който пристигал в Бърно в шестнайсет и двайсет и седем. Той бил отменен, затова взел някакъв прекрасен пътнически влак, пуснат специално за футболния мач, който спирал на всяка керемида, и всеки път, когато проверявал, Джим забелязвал преследвачите. Качеството не било постоянно. В Хоцен, едно затънтено село, слязъл да си купи наденичка и видял цели петима, само мъже, разпръснати по малкия перон с ръце в джобовете, които се престрували, че си говорят, и изглеждали като пълни идиоти.

— Ако нещо отличава добрия наблюдател от лошия — каза Джим, — това е тънкото изкуство да прави всичко убедително.

В Свитави в купето му се качили двама мъже и една жена и заговорили за големия мач. След малко Джим се включил в разговора — бил прочел някакъв материал във вестника. Мачът бил втора клубна среща и всички били луднали по него. До Бърно не се случило нищо друго, така че той слязъл и тръгнал да се шляе по магазини и многолюдни места, на които трябвало да стоят близо до него, от страх да не го изпуснат.

Искал да ги приспи, да им покаже, че нищо не подозирал. Вече знаел, че бил цел на операция, която Тоби би нарекъл „голям шлем“. Агентите пеша били в екипи от по седем души. Колите се сменяли толкова често, че не можел да ги преброи. Общото ръководство се осъществявало от олющен зелен микробус, управляван от някакъв бабаит. Микробусът имал кръгла антена и надраскана с тебешир звезда на височина, на която дете не би могло да достигне. Колите, които забелязвал, се разпознавали една друга по дамска чанта, оставена на таблото, и спуснат сенник на мястото до шофьора. Предположил, че можело да има и други знаци, но тези двата му били достатъчни. От онова, което Тоби му бил разказвал, той знаел, че в такива операции можело да участват и сто души, а работата ставала трудно управляема, ако плячката хукнела да бяга. Затова Тоби ги ненавиждал.

На главния площад в Бърно имало магазин, в който се продавало всичко, каза Джим. Пазаруването в Чехия обикновено било голяма досада, защото имало много малко магазини, които продавали продукцията на държавната промишленост, но този бил нов и доста впечатляващ. Накупил детски играчки, шал, малко цигари и пробвал няколко чифта обувки. Предположил, че наблюдаващите все още го чакали да осъществи тайния си контакт. Откраднал една кожена шапка, бял найлонов шлифер и една торба, в която да ги носи. Мотал се в отдела за мъжки стоки достатъчно дълго, за да се убеди, че двете жени, които формирали водещия екип, все още били зад него, но не се приближавали. Предположил, че били дали знак да го поемат мъже и сега ги чакали. В мъжката тоалетна той действал много бързо. Намъкнал белия шлифер върху палтото, пъхнал найлоновата торбичка в джоба си и си сложил кожената шапка. Зарязал останалите покупки и хукнал като луд по аварийното стълбище, блъснал една противопожарна врата, затичал се по някаква уличка, после свърнал по друга, която се оказала еднопосочна, натъпкал белия шлифер в найлоновата торба, влязъл в друг магазин, който тъкмо затварял, и купил черен шлифер, с който да смени белия. Като използвал тръгващите си клиенти за прикритие, той се вмъкнал в един претъпкан трамвай, слязъл чак на предпоследната спирка, походил един час и стигнал до резервната среща с Макс точно на минутата.

Сега той описа разговора си с Макс и каза, че едва не се сбили.

Смайли попита:

— Не ти ли мина мисълта да се откажеш?

— Не, не ми мина — тросна се Джим, повишавайки заплашително глас.

— Макар от самото начало да си смятал, че идеята е пълна глупост?

В тона на Смайли нямаше друго, освен уважение. Нямаше предизвикателство, нямаше желание да го уязви — искаше само да научи истината, чиста и ясна под нощното небе.

— Продължил си да маршируваш. Знаел си какво става зад гърба ти, смятал си мисията за абсурдна, но въпреки това си продължил напред, все по-навътре в джунглата.

— Така е.

— Да не би да си променил мнението си за мисията? Може би любопитството ти се е събудило в края на краищата? Например ужасно ти се е приискало да разбереш кой е къртицата? Това са само догадки, Джим.

— Каква е разликата? Какво значение има моят мотив в цялата тази проклета бъркотия?

Половината луна не беше закрита от облаци и изглеждаше много близко. Джим седна на пейката. Тя беше монтирана върху насип от чакъл и докато говореше, той от време на време взимаше по някое камъче и го хвърляше в орловата папрат зад гърба си. Смайли седна до Джим и не откъсваше поглед от него. Един път, за да му прави компания, той отпи от водката и си помисли за Тар и Ирина, които пиеха на техния си хълм в Хонконг. Сигурно е професионален навик, реши той — говорим по-добре, когато имаме гледка.

През прозореца на паркирания фиат, каза Джим, паролата минала съвсем гладко. Шофьорът бил от онези сковани, мускулести чешки унгарци с провиснали мустаци и дъх на чесън. Джим не го харесал, но и нямало нужда. Задните врати били заключени и започнала караница къде да седне. Унгарецът казал, че за Джим не било сигурно да седи отзад. Освен това не било и демократично. Джим му казал да върви по дяволите. Онзи попитал Джим дали имал оръжие и Джим отговорил, че нямал, което не било вярно, но ако унгарецът не му бил повярвал, то не посмял да каже нищо. Попитал го дали Джим носел инструкции за генерала? Джим казал, че не носел нищо. Дошъл бил да слуша.

Джим призна, че малко се изнервил. Тръгнали и унгарецът му разказал своята част. Когато стигнели до хижата, нямало да има нито светлини, нито признаци на живот. Генералът щял да е вътре. Ако имало някакъв признак на живот — велосипед, кола, светлина, куче, — ако имало някакъв признак, че хижата била обитаема, тогава първо щял да влезе унгарецът, а Джим щял да го чака в колата. Иначе Джим щял да влезе сам, а унгарецът да чака. Ясно ли било?

Защо просто не влезели двамата заедно, попитал Джим. Защото генералът не искал, казал унгарецът.

Карали половин час по часовника на Джим, движейки се на североизток със средна скорост около трийсет километра в час. Пътят бил стръмен и с много завои, а от двете му страни имало дървета. Нямало луна и не можел да види почти нищо, освен понякога още дървета, изрязани на фона на небето, и още хълмове. Снегът идвал от север, забелязал той; това щяло да му е от полза по-нататък. Пътят бил чист, но бил изровен от тежки камиони. Карали без светлини. Унгарецът започнал да разказва някаква мръсна история и Джим решил, че го правел, защото бил изнервен. Миризмата на чесън била ужасна. Явно го дъвчел непрекъснато. Без предупреждение той изгасил двигателя. Спускали се надолу по хълма, само че по-бавно. Не били напълно спрели, когато унгарецът грабнал ръчната спирачка, Джим си фраснал главата в прозореца и извадил пистолета. Оказали се в началото на странична пътека. На около трийсет ярда по-нататък по тази пътека се намирала дървена хижа. Нямало признаци на живот.

Джим обяснил на унгареца какво искал от него. Трябвало да си сложи кожената шапка на Джим, да облече палтото му и да тръгне вместо него. Трябвало да ходи бавно, да държи ръцете си сключени зад гърба и да върви по средата на пътеката. Ако не направел някое от тези неща, Джим щял да го застреля. Когато стигнел до хижата, трябвало да влезе вътре и да обясни на генерала, че Джим взимал най-елементарни предпазни мерки. След това трябвало бавно да се върне, да съобщи на Джим, че всичко било наред и генералът бил готов да го приеме. Или пък че не бил готов, ако случаят бил такъв.

На унгареца това не му харесало особено, но нямал голям избор. Преди да слезе, Джим го накарал да обърне колата по посока на пътеката. Ако започнел да прави глупости, обяснил Джим, щял да включи фаровете и да го застреля на светлината им, при това не веднъж, а няколко пъти и не в краката. Унгарецът тръгнал. Почти бил стигнал до хижата, когато всичко се обляло в светлина — хижата, пътеката и обширно пространство около тях. След това едновременно се случили няколко неща. Джим не видял всичко, защото бил зает да обръща колата. Видял четирима мъже да падат от дърветата и доколкото успял да забележи, един от тях нахлузил чувал върху унгареца. Започнала стрелба, но никой от четиримата не й обърнал никакво внимание, те стояли встрани, докато някой снимал. Стрелбата явно била насочена в небето иззад прожекторите. Всичко било много театрално. Избухвали осветителни бомби, излитали сигнални ракети, имало даже трасиращи куршуми и докато Джим препускал с фиата по пътеката, имал усещането, че си тръгва в разгара на военна заря. Почти се бил измъкнал — наистина му се струвало, че успял да се измъкне, — когато от гората от дясната му страна някой открил огън с картечница от много близо. Първият залп откъснал едно от задните колела и преобърнал колата. Той видял как колелото прелита над капака, докато колата падала в канавката отляво. Можела да е дълбока и десет фута, но снегът омекотил падането. Колата не се запалила, така че той легнал зад нея и зачакал, взирайки се през пътеката в опит да забележи стрелеца с картечницата. Следващият залп дошъл иззад него и го хвърлил на колата. Явно гората била пълна с войска. Знаел, че е уцелен два пъти. И двата изстрела попаднали в дясното му рамо и докато лежал и гледал зарята, му се струвало цяло чудо, че не са му откъснали ръката. Чул се клаксон, може би два или три. По пътеката завила линейка и все още се носели достатъчно изстрели, че да уплашат дивеча за година напред. Линейката му напомнила на старите пожарни коли от Холивуд, толкова била висока. Наоколо бушувала истинска битка, а момчетата от линейката стояли и го гледали, без да обръщат внимание на нищо. Вече губел съзнание, когато чул да пристига втора кола, чул гласове, направени били още снимки, този път на правилния човек. Някой давал заповеди, но той не можел да ги разбере, защото били на руски. Едничката му мисъл, докато го хвърляли на носилката и светлините гаснели, била как се връща в Лондон. Представял си как седи в кресло в апартамента в Сейнт Джеймс, с цветните схеми и купчините бележки и обяснява на Контрола как на стари години двамата с него са се хванали на най-голямата въдица за наивници в историята на тяхната професия. Единствената му утеха била, че са нахлузили чувал на главата на унгареца, но като си припомнил събитията, много му се приискало да му бил счупил врата — нещо, което щял да направи с лекота и без никакви угризения.