Джон льо Каре
Дама, поп, асо, шпионин (24)

24

Трябва да й се признае, че медицинската сестра се тревожеше за Роуч вече цяла седмица, още откакто го завари сам в банята, десет минути след като всички от неговото спално помещение вече бяха слезли на закуска, все още с долнището на пижамата, наведен над мивката, упорито да си мие зъбите. Когато го попита какво има, той избягна погледа й. „Това е проклетият му баща — каза тя на Търсгуд. — Пак го тормози.“ В петък вече не издържа: „Трябва да пишете на майка му и да й кажете, че е в депресия“.

Но дори и медицинската сестра, въпреки майчинския си усет, не би могла да постави диагнозата „чист ужас“.

Какво би могъл да направи той, едно дете? В това се състоеше вината му. Това беше нишката, която го свързваше директно със злополучията на родителите му. Това беше предопределението, хвърлило на прегърбените му рамене отговорността ден и нощ да пази световния мир. Наблюдателният Роуч — „най-наблюдателният в целия клас“, според безценното определение на Джим Придо — този път беше погледнал твърде надалече. Готов беше да даде всичко, което притежаваше, парите си, кожената фоторамка на родителите си, всичко, което имаше някаква стойност за него, ако това щеше да го отърве от знанието, обсебило го от неделя вечер.

Той подаваше сигнали. Вечерта в неделя, един час след изгасянето на лампите, отиде шумно до тоалетната, бръкна в гърлото си, започна да се дави и накрая повърна. Дежурният по спалня обаче, който трябваше да бди и да вдигне тревога — „Госпожо, на Роуч му е зле“, — упорито проспа цялото представление. Роуч унило се довлече до леглото си. Следобед на другия ден от телефона пред учителската стая той набра автоматичното меню и започна да шепне измишльотини в слушалката, надявайки се някой възпитател да го чуе и да го сметне за луд. Никой не му обърна внимание. Опита се да смеси действителността със сънищата с надеждата, че случката ще се превърне в нещо, което си е въобразил, но всяка сутрин, минавайки покрай Ямата, той отново виждаше изкривената фигура на Джим, надвесена над лопатата на лунна светлина; виждаше черната сянка на лицето му под периферията на старата му шапка и чуваше как пъшка от усилие, докато копаеше.

Роуч изобщо не трябваше да ходи там. Това също го караше да изпитва вина — от това, че знанието му беше придобито чрез грях. След урока по виолончело на другия край на селото той се върна в училището преднамерено бавно, за да закъснее за вечерната молитва и неодобрителния поглед на мисис Търсгуд. Цялото училище беше унесено в пеене, всички, с изключение на него и Джим; той ги чу да пеят магнификат^[1], докато заобикаляше църквата по дългия път, за да се отбие покрай Ямата, където блещукаше светлинката на Джим. Застанал на обичайното си място, Роуч виждаше как сянката на Джим бавно се движи зад пердето на прозореца. Рано се е прибрал, реши одобрително той, когато светлината внезапно угасна; тъй като според него Джим отсъстваше прекалено често напоследък, тръгвайки нанякъде с алвиса след ръгбито и връщайки се, когато Роуч вече спеше. След това вратата на караваната се отвори и затвори, Джим се озова в зеленчуковата леха с лопата в ръка и Роуч с огромно изумление се зачуди какво, за бога, ще копае в тъмното. Зеленчуци за вечеря? За момент Джим остана неподвижен, заслушан в магнификата, след което бавно се огледа наоколо, погледна и право към Роуч, макар че не можеше да го види на фона на тъмните насипи. На Роуч дори му мина през ум да го извика, но се почувства твърде виновен, че е пропуснал вечерната служба.

Най-накрая Джим започна да мери. Поне така му се стори на Роуч. Вместо да копае, той коленичи в единия край на лехата и сложи лопатата на земята, като че ли я подравняваше по нещо, което Роуч не можеше да види, например камбанарията. След това Джим бързо отиде до мястото, на което се намираше острието на лопатата, отбеляза го с пета, взе лопатата и започна енергично да копае, като Роуч преброи дванайсет пъти; след това се изправи и пак застина. В църквата настъпи тишина, после оттам се чуха молитви. Джим бързо се наведе и измъкна някакъв пакет от земята, който веднага скри в гънките на палтото си. Няколко секунди по-късно, с почти невъзможна скорост, вратата на караваната се затръшна, лампата отново светна и в най-смелия миг от живота си Бил Роуч слезе на пръсти в Ямата и се приближи на метър от прозореца с небрежно спуснато перде, използвайки насипа, за да достигне височината, необходима му да надзърне вътре.

Джим стоеше край масата. На койката зад него имаше няколко учебника, бутилка водка и празна чаша. Явно ги беше захвърлил там, за да направи място. Подръка имаше джобно ножче, но той не го използваше. Джим никога не режеше връв, ако можеше да си го спести. Пакетът беше дълъг около трийсет сантиметра и направен от някаква жълтеникава материя, като кесия за тютюн. Той го отвори и извади отвътре нещо като френски ключ, увит в зебло. Само че кой би заровил в земята френски ключ, дори и за най-добрата кола, правена някога в Англия? Винтовете или болтовете бяха в отделен жълт плик; той ги изсипа на масата и разгледа всеки поотделно. Не бяха болтове, а капачки на писалки. Не бяха и капачки, но вече бяха изчезнали от полезрението му.

Не беше и френски ключ, нито пък гаечен, изобщо това не беше инструмент за колата.

Роуч хукна презглава към склона. Той тичаше между насипите в посока към пътя, но тичаше по-бавно от друг път; тичаше през пясък и дълбоки локви, в краката му се оплиташе трева, гълташе нощния въздух и с хлипане го издишаше, тичаше на една страна като Джим, отблъсквайки се ту с единия крак, ту с другия и мятайки глава за по-голяма скорост. Нямаше представа накъде тича. Умът му беше останал назад, при черния револвер и ремъците от велур; при капачките на писалки, които се оказаха патрони, докато Джим методично ги поставяше в барабана, извърнал набразденото си лице към лампата, блед и леко примижал на светлината.