Джон льо Каре
Дама, поп, асо, шпионин (29)

29

Докато лежеше в леглото същата вечер в хотел „Айлей“ и не можеше да заспи, Смайли отново взе папката, която Лейкон му даде в къщата на Мендъл. Папката беше от края на петдесетте години, когато, подобно на други отдели в Уайтхол, Циркът беше притиснат от конкуренцията да обърне специално внимание на лоялността на своите служители. Повечето записи бяха рутинни — прихванати телефонни разговори, доклади от външно наблюдение, безкрайни разпити на преподаватели, приятели и посочени референти. Един от документите обаче привличаше Смайли като магнит; не можеше да се откъсне от него. Това беше писмо, обозначено съвсем открито в показалеца като „Хейдън до Фаншо, 3 февруари 1937“. По-точно написано на ръка писмо от студента Бил Хейдън до неговия преподавател Фаншо, вербовчик на Цирка, в което младият Джим Придо се препоръчваше като подходящ кандидат за наемане от британското разузнаване. Писмото беше предшествано от духовито експозе. Оптиматите били „аристократичен клуб на колежа «Крайст Чърч», предимно възпитаници на Итън“, пишеше неизвестният автор. Фаншо (П. Р. дьо Т. Фаншо, кавалер на Ордена на Почетния легион, кавалер на Ордена на Британската империя IV степен, лично дело номер и т.н.) бил основател на клуба, а Хейдън (безброй справки и препратки) през онази година бил неговата ярка звезда. Политическият облик на Оптиматите, към които навремето принадлежал и бащата на Хейдън, бил неприкрито консервативен. Фаншо, отдавна покойник, бил пламенен поддръжник на империята и „Оптиматите били личният му развъдник за Голямата игра“, пишеше в предговора. Колкото и да е странно, Смайли смътно си спомняше Фаншо от своето следване — слаб, енергичен човек с очила без рамки, чадър а ла Невил Чембърлейн и неестествена руменина по бузите, сякаш още му растяха зъби. Стийд-Аспри го наричаше „добрата фея кръстница в мъжки вариант“.

„Драги Фан, предлагам ви да се размърдате и да се поинтересувате от младия мистър, чието име е изписано върху приложеното парче човешка кожа. [Излишна бележка от следователя: «Придо».] Вероятно познавате Джим — ако изобщо сте чували за него — като атлет, постигнал определени успехи. Онова, което не знаете за него, а би трябвало, е, че той не е нито някой посредствен лингвист, нито пък завършен идиот…

[Следваше изненадващо точна биографична справка: … лицеят «Лаканал» в Париж, напуснат заради Итън, в който така и не отива, йезуитско училище в Прага, два семестъра в Страсбург, родители, работещи в европейски банки, дребна аристокрация, живеят разделени…]

Оттук произлизат превъзходната осведоменост на Джим по отношение на всичко чуждоземно и твърде сиротният му вид, който намирам за неустоим. Впрочем, макар и да е съставен от различни късчета Европа, нека това не ви заблуждава — крайният продукт е всецяло наш. В момента в него се борят ентусиазмът и объркването, тъй като току-що е открил, че съществува Свят отвъд Тъчлинията и този свят съм аз.

Но нека първо ви разкажа как се запознах с него.

Както знаете, имам навика (и следвайки вашите заповеди) от време на време да се преобличам като арабин и да обикалям пазарите, смесвайки се с нечистите и слушайки думите на техните пророци, за да мога след това по-добре да внасям смут сред тях. Актуалният шаман нея вечер идваше от сърцето на самата Майчица Русия — някой си академик Хлебников към съветското посолство в Лондон, весел и доста заразителен дребен тип, който успя да пусне няколко сполучливи остроумия сред обичайните глупости. Въпросният пазар беше един клуб по дебати на име «Популари» — нашите противници, драги Фан, добре известни вам от предишни мои набези. След проповедта сервираха крайно пролетарско кафе, съпроводено от ужасно демократичен кекс, и аз забелязах един едър тип, седнал сам в дъното, очевидно твърде стеснителен, за да се присъедини към останалите. Лицето му ми беше смътно познато от игрището за крикет; оказа се, че и двамата сме играли в някакъв глупав аматьорски клуб, без да разменим и дума. Не зная как да го опиша. Носи го в себе си, Фан. Говоря сериозно.“

На това място неравният досега почерк стана по-широк и със замах, докато авторът набираше сила:

„Притежава онова тежко спокойствие, което завладява. Твърдоглав е съвсем буквално. Той е от онези ловки мълчаливци, които водят отбора, без никой да се усети. Фан, знаете колко ми е трудно да действам. Непрекъснато трябва да ми напомняте, интелектуално да ме подсещате, че ако не опитам опасностите в живота, никога няма да позная неговите тайни. А Джим действа по инстинкт… той е деен… Той е другата ми половина, от двама ни би излязъл един великолепен човек, с изключение на това, че никой от нас не може да пее. Освен това, Фан, нали знаете онова чувство, когато просто трябва да излезете и да намерите някой нов човек, защото инак светът ще свърши?“.

Почеркът отново се успокои.

„Я вас луглу, казвам аз, което, доколкото разбирам, на руски означава нещо от рода на «Хайде с мене в плевнята», а той отговаря: «Здрасти», както сигурно би отвърнал и на архангел Гавраил, ако онзи минеше край него.

«Какъв ти е проблемът?», питам аз.

«Никакъв», отговаря той след близо час размисъл.

«Тогава какво правиш тук? Щом нямаш проблем, как си влязъл?»

Той грейва в широка усмивка и двамата се отправяме към великия Хлебников, стискаме дребната му лапа, след което се оттегляме в моите покои. И там пием. И пак пием. И, Фан, той изпи всичко, което му видяха очите. А може и аз да съм го изпил, забравил съм вече. И знаете ли какво направи той сутринта? Ще ви кажа, Фан. Отидохме тържествено в парка, аз седнах на една пейка с хронометър в ръка, а големият Джим си навлече анцуга и навъртя двайсет обиколки. Двайсет. Страшно се уморих.

Можем да дойдем при вас по всяко време, той иска само да е в моята компания или в компанията на възхитително лошите ми приятели. С една дума, той ме е назначил за свой Мефистофел и този комплимент гъделичка самолюбието ми. Между другото той е девствен, висок е около осем фута и го е правила същата фирма, която е строила Стоунхендж. Не се плашете.“

Папката пак замря. Седнал в леглото, Смайли нетърпеливо запрелиства пожълтелите страници, търсейки нещо по-сочно. Преподавателите и на двамата мъже уверяват (двайсет години по-късно), че не могат да си представят връзката между двамата да е била „нещо повече от чисто приятелска“… Показанията на Хейдън така и не били изслушани… Наставникът на Джим го описва като „интелектуално всеяден след дълго гладуване“… отхвърля всяко предположение за левичарски уклон. Разпитът, проведен в Сарат, започва с дълги извинения най-вече заради безупречното военно досие на Джим. Отговорите му носят много приятна прямота след екстравагантното писмо на Хейдън. Присъства представител на конкуренцията, но гласът му рядко се чува. Не, Джим никога повече не се е срещал с Хлебников или с някого, представящ се за негов пратеник… Не, никога не е говорил с него, освен онзи път. Не, не е имал други контакти с комунисти или руснаци по онова време, не можел да си спомни името на нито един член на „Популарите“…

Въпрос: (Алълайн) Това май не те притеснява особено, нали?

Отговор: Ами не. (смях)

Да, членувал е в клуба на „Популарите“, също така в театралния клуб на колежа, във филателното дружество, в клуба за съвременни езици, в студентския съюз и в историческото дружество, в клуба по етика и в кръжока „Рудолф Щайнер“… Това бил начинът да се слушат интересни лекции и да се запознава с хора; най-вече второто. Не, никога не е разпространявал левичарска литература, макар известно време да си е купувал „Совиет Уикли“… Не, никога не е членувал в никоя политическа партия, нито в Оксфорд, нито след това, всъщност дори никога не е гласувал… Една от причините да членува в толкова много клубове в Оксфорд е, че след разпокъсаното образование в чужбина, той практически нямал английски съученици…

Всички следователи вече са на страната на Джим; всички са на негова страна срещу конкуренцията и нейната бюрокрация.

Въпрос: (Алълайн) Просто от любопитство, след като си живял толкова време в чужбина, би ли ни казал как успя да овладееш крикета? (смях)

Отговор: А, един мой чичо имаше къща край Париж. Той беше луд по крикета. Имаше мрежа и цялата екипировка. Когато ходех у тях по празниците, той ме караше да тренирам по цял ден.

[Бележка на следователя: граф Анри дьо Сент-Ивон, починал 1941 г., лично дело AF64-7.] Край на разпита. Представителят на конкуренцията би искал да призове Хейдън като свидетел, но Хейдън е в чужбина и няма възможност. Заключението се отлага за неопределено време…

Смайли беше почти заспал, когато прочете последния запис в папката, небрежно нахвърлян на ръка след официалното допускане на Джим от страна на конкуренцията. Това беше изрезка от оксфордски вестник от онова време с рецензия на авторската изложба на Хейдън през юни 1938 година, озаглавена „Реалистично или сюрреалистично? Поглед от Оксфорд“. След като правеше изложбата на нищо, критикът завършваше жизнерадостно: „Даваме си сметка, че достопочтеният мистър Джеймс Придо се е откъснал от отбора си по крикет, за да помогне с окачването на платната. Според нас щеше да е по-добре, ако си беше стоял на Банбъри Роуд. Тъй като ролята му на всеотдаен помощник обаче е може би единственото искрено нещо в цялата работа, може би не бива да се смеем прекалено силно…“.

Той задряма, но в ума му продължаваха да се роят съмнения, подозрения и убеждения. Помисли си за Ан и в умората си изпита дълбока привързаност към нея, прииска му се да защити нейната крехкост със своята собствена. Подобно на младеж, той прошепна името й на глас и си представи как красивото й лице се надвесва над неговото в полумрака, докато мисис Поуп Греъм крещи предупреждения през ключалката. Сети се за Тар и Ирина и безполезно се замисли за любовта и верността; замисли се за Джим Придо и за това какво ще донесе утрешният ден. Даваше си сметка за неясното усещане, че победата приближава. Изминал беше дълъг път, плавал беше във всички посоки; утре, ако имаше късмет, можеше да зърне земя — някой малък пустинен остров например. Място, за което Карла не беше чувал. Само за него и за Ан. Той заспа.