Джон льо Каре
Дама, поп, асо, шпионин (28)

28

Целта му се намираше на Флит Стрийт, една изба на партера, пълна с бъчви за вино. Другаде три и половина би могло и да е прекалено късен час за обеден аперитив, но когато Смайли отвори внимателно вратата, десетина сенки на бара обърнаха очи към него. А край една маса в ъгъла, незабележим като пластмасовите затворнически ниши и бутафорните мускети по стените, седеше Джери Уестърби с много голям розов джин.

— Старче — каза неуверено Джери Уестърби с глас, който сякаш идваше изпод земята. — Мътните ме взели. Ей, Джими!

Ръката му, която сложи върху ръката на Смайли, докато даваше знак на келнера с другата, беше огромна и подплатена с мускули, тъй като Джери навремето беше уикет кийпър^[1] в един провинциален отбор по крикет. За разлика от другите уикет кийпъри, той беше едър мъж, но раменете му още бяха превити от дългото държане на ръцете ниско долу. Имаше рошава пясъчноруса коса, започнала да посивява, червендалесто лице и носеше вратовръзка на известен спортен клуб върху кремавата си копринена риза. Като видя Смайли, очевидно много се зарадва, защото грейна от удоволствие.

— Мътните ме взели — повтори той. — Кой да предположи? Ей, кажи какво става с тебе? — Той го задърпа насила до себе си. — Грееш си задника на слънце и плюеш в тавана? Ей — това беше най-важният въпрос, — какво ще пиеш?

Смайли си поръча блъди мери.

— Джери, неслучайно съм тук — призна Смайли.

Настъпи кратко мълчание, което Джери изведнъж се зае да запълва.

— Слушай, как е фаталната ти жена? Всичко наред ли е? Само така. Вашият брак е един от най-великите, винаги съм го казвал.

Самият Джери Уестърби имаше няколко брака, но явно не му доставяха удоволствие.

— Дай да сключим сделка, Джордж — предложи му той, премествайки едно огромно рамо по-близо до него. — Аз ще заживея с Ан и ще плюя в тавана, а ти ще поемеш моята работа и ще пишеш статии за женския тенис на маса. Какво ще кажеш? Бог да те благослови.

— Наздраве — каза весело Смайли.

— Впрочем отдавна не съм виждал никого от момчетата и момичетата — смутено призна Джери, изчервявайки се, без да иска. — Коледна картичка от стария Тоби миналата година и май това е всичко. Сигурно и мене са ме захвърлили в килера. Не мога да им се сърдя. — Той чукна ръба на чашата си. — Прекалено много от това, там е работата. Мислят си, че ще се раздрънкам. Че няма да издържа.

— Сигурен съм, че не го мислят — каза Смайли и мълчанието отново се възцари помежду им.

— На храбрия воин не подобават много украшения — произнесе тържествено Джери.

От години двамата си разменяха тази индианска шега, със свито сърце си спомни Смайли.

— Хау — рече Смайли.

— Хау — каза Джери и двамата отпиха.

— Изгорих писмото ти веднага, щом го прочетох — поде Смайли с тих, спокоен глас. — В случай че си се питал. Въобще на никого не казах. Така или иначе, то пристигна твърде късно. Всичко беше свършило.

При тези думи оживеното лице на Джери стана аленочервено.

— Така че не ги е отблъснало писмото — продължи Смайли със същия много кротък тон, — ако това си мислел. Освен това ти ми го предаде на ръка.

— Много благородно от твоя страна — промърмори Джери. — Благодаря ти. Не трябваше да го пиша. Да изнасям кирливите ризи.

— Глупости — каза Смайли, поръчвайки още две питиета. — Направи го за доброто на службата.

Докато го казваше, на Смайли му се стори, че звучи като Лейкон. Единственият начин да говори с Джери обаче беше да се изразява като неговия вестник — кратки изречения, лесносмилаеми мнения.

Джери изпусна въздух и много цигарен дим.

— Последната задача, да, миналата година беше — спомни си той, придобивайки отново безгрижен вид. — Ако не и по-рано. Трябваше да доставя малка пратка в Будапеща. Нищо особено. Телефонна кабина с перваз отгоре. Вдигам ръка, оставям го там. Детска работа. Мисля, че не съм го оплескал. Предварително проверих всичко. Дадох уговорените сигнали. „Тайникът е готов, прибирайте стоката.“ Както са ни учили, нали разбираш. Но вие си знаете най-добре. Вие сте специалистите. Аз си върша само моята работа. Друго не мога. Всичко е част от един план. Голямата схема.

— Скоро ще почнат да те търсят под дърво и камък — каза утешително Смайли. — Предполагам, че искат да си починеш преди новия сезон. Понякога така правят.

— Дано да е така — каза Джери с предана и много нерешителна усмивка. Чашата му леко трепереше, докато отпиваше.

— Къде те бяха пратили точно преди да ми пишеш? — попита Смайли.

— Ами да. Това беше същата командировка — Будапеща, после Прага.

— И в Прага ли чу историята? Онази история, за която ми писа?

На бара червендалест мъж в черен костюм предричаше неизбежния срив на нацията. Твърдеше, че ни остават три месеца, след това — край.

— Голям чешит е Тоби Естерхази — каза Джери.

— Да, но не е лош човек — каза Смайли.

— О, боже мой, старче, първокласна работа. Според мене е блестящ. Ама си е чешит, да знаеш. Хау.

Отпиха отново и Джери Уестърби вдигна пръст зад главата си, имитирайки индианско перо.

— Проблемът е — говореше над чашата си червендалестият мъж на бара, — че даже няма и да разберем кога е станало.

Решиха да обядват веднага, защото Джери трябваше да пуска следния материал за утрешния брой — нападателят на Уест Бромич бил бесен. Отидоха в един индийски ресторант, чиято управа нямаше нищо против да сервира бира следобед, и се уговориха, че ако някой ги види, Джери ще представя Джордж за свой банкер, която мисъл непрекъснато го развеселяваше по време на обилния му обяд. Чуваше се музика, която Джери наричаше „брачния полет на комара“, и от време на време заплашваше да надделее над по-тихите звуци от приглушения му глас, в което може би нямаше нищо лошо. Защото, докато Смайли храбро демонстрираше ентусиазъм от своето къри, след първоначалното си нежелание Джери се впусна в съвсем различна история за някой си Джим Елис — историята, която добрият стар Тоби Естерхази не му беше разрешил да публикува.

* * *

Джери беше от онези изключително рядко срещащи се хора, идеалният свидетел. Той нямаше фантазия, нямаше злоба, нямаше лично мнение. Просто каза, че работата е подозрителна. Не му излизала от ума и като се замислял, оттогава не бил говорил с Тоби.

— Нали разбираш, само тази картичка — „Весела Коледа, Тоби“ и картинка на Ледънхол Стрийт в снега. — Той се загледа във вентилатора с объркано изражение. — Нищо особено няма в Ледънхол Стрийт, нали, старче? Няма нито тайна квартира, нито явка, нито нищо, нали така?

— Поне на мене не ми е известно — засмя се Смайли.

— Не можех да разбера защо е избрал Ледънхол Стрийт за коледна картичка. Много е странно, не мислиш ли?

Смайли предположи, че може би просто е търсел заснежен лондонски пейзаж; в много отношения Тоби все пак си е чужденец.

— Странен начин да поддържаш връзка, бих казал. Редовно ми изпращаше кашонче със скоч, като по часовник. — Джери се намръщи и отпи от чашата с „Круг“. — Не ми е проблем скочът — обясни той с онова объркване, което често замъгляваше прозренията в живота му, — мога и сам да си купувам уиски. Просто когато човек е извън играта, си мисли, че всяко нещо има смисъл и следователно подаръците са от значение, следиш ли ми мисълта?

Било миналата година, през декември. Ресторант „Спорт“ в Прага, каза Джери Уестърби, не бил от популярните заведения сред западните журналисти. Повечето от тях се навъртали в „Космо“ или „Интернешънъл“, надавайки ухо за някой слух и държейки се заедно, защото били доста нервни. Джери обаче ходел в „Спорт“ и откакто завел там вратаря Холотек след победата над „Татарите“, вече бил човек на бармана на име Станислав или просто Стан.

— Стан си живее царски. Прави каквото си иска. Направо можеш да решиш, че Чехословакия е свободна страна.

Ресторант, обясни той, означавало бар. А бар в Чехословакия означавало нощен клуб, което било странно. Смайли се съгласи, че сигурно е объркващо.

Както и да е, Джери винаги се ослушвал, когато ходел там, защото все пак си било Чехословакия, и един-два пъти бил давал на Тоби по някое сведение или пък го бил пускал по някоя следа.

— Дори да беше само търговия с валута или черна борса. Всичко наливаше вода в мелницата, според Тоб. Капка по капка — вир става, така поне казваше Тоб.

Точно така, съгласи се Смайли. Системата така работела.

— Тоб беше мозъкът, нали?

— Така е.

— Преди работех направо с Рой Бланд, да ти кажа. След това Рой го изстреляха нагоре и Тоб ме пое. Малко са изнервящи тия промени. Наздраве.

— От колко време работеше за Тоби, когато замина в онази командировка?

— Две години, не повече.

Настъпи пауза, докато пристигна храната, чашите с шампанско бяха напълнени отново, а Джери Уестърби разчупи с огромните си ръчища един пападам^[2] върху най-лютото къри в менюто, след което обилно го поля с тъмночервен сос. Сосът, каза той, му придавал особен вкус.

— Старият Хан го прави специално за мене — обясни той под секрет. — Пази го в дълбока тайна.

И така, продължи той, онази вечер в бара на Стан имало едно младо момче, подстригано на паница, с красиво момиче под ръка.

— Казах си: „Внимавай, Джери, моето момче, това е военна подстрижка“. Не е ли така?

— Така е — отвърна като ехо Смайли, мислейки си, че понякога и Джери е мозък.

Оказало се, че момчето било племенник на Стан и много се гордеело със своя английски: „Не е за вярване какво ще ти кажат хората, ако им дадеш възможност да се изфукат с езика си“. Той бил в отпуск от армията и се влюбил в това момиче, оставали му още осем дни и целият свят му бил приятел, включително Джери. Всъщност най-вече Джери, защото Джери плащал пиенето.

— Седим си значи всички заедно на голямата маса в ъгъла, студенти, хубавици, всички. Старият Стан е излязъл иззад бара и е дошъл при нас, а някакъв юнак разтяга акордеона. Кеф ти уют, кеф ти пиене, кеф ти шум.

Шумът бил особено важен, обясни Джери, защото му позволявал да си говори с момчето, без някой да им обръща внимание. Момчето седяло до Джери, когото си харесал от самото начало. С едната ръка прегръщал момичето, а с другата — Джери.

— От тия хлапета, които могат да те докосват, без да ти става гадно. По принцип не обичам да ме пипат. Гърците го правят. Лично аз не го понасям.

Смайли каза, че също не обича.

— Сега като се замисля, момичето приличаше малко на Ан — разсъждаваше Джери. — Апетитна една такава, нали се сещаш? Очи като на Гарбо, много сексапил.

Така че докато всички пеели, пиели и се натискали, това момче попитало Джери дали искал да научи истината за Джим Елис.

— Направих се, че никога не съм го чувал — обясни Джери на Смайли. — „Много искам — казах му аз. — Какво работи този Джим Елис?“ А момчето ме поглежда, все едно съм малоумен, и казва: „Британски шпионин“. Само че никой друг не чу, всички крещяха и пееха мръсни песни. Главата на момичето беше на рамото му, но тя беше наполовина отрязана и на седмото небе, така че той продължи да ми говори, горд със своя английски.

— Представям си го — каза Смайли.

— „Британски шпионин — вика той право в ухото ми. — Бил се заедно с чешките партизани през войната. Пристига тука под името Хайек и е застрелян от руската тайна полиция.“ А аз само свивам рамене и казвам: „Не го знаех, мой човек“. Не натискам, нали разбираш. Никога не бива да натискаш. Това ги плаши.

— Абсолютно си прав — каза искрено Смайли и за разнообразие търпеливо отклони следващите въпроси за Ан и за това какво е да обичаш, ама наистина да обичаш другия цял живот.

 

 

„Аз съм наборник — започнало момчето, според Джери Уестърби. — Трябва да ходя войник, иначе не мога да следвам.“ През октомври бил на тренировъчни маневри за новобранци в горите край Бърно. В тези гори винаги имало много военни; през лятото се случвало да затварят за цивилни целия район, понякога и по цял месец. Той участвал в скучно пехотно упражнение, което трябвало да продължи две седмици, но на третия ден било прекратено без никаква причина и войниците били върнати в града. Такава била заповедта — стягайте багажа и се прибирайте в казармата. Цялата гора трябвало да се очисти до залез-слънце.

— За броени часове плъзнали всевъзможни слухове — продължи Джери. — Някой казал, че станцията за балистични изследвания край Тишнов се била взривила. Друг пък казал, че тренировъчните батальони се били разбунтували и били започнали да разстрелват руските войници. Ново въстание в Прага, руснаците били завзели властта, немците били нападнали, един господ знае какво се било случило. Нали ги знаеш войниците. Навсякъде са си едни и същи. Клюкарстват, докато съмне.

Споменаването на армията наведе Джери Уестърби на мисълта да попита за някои свои познати от военния си период; хора, които Смайли познаваше бегло или беше забравил. Най-накрая продължиха.

— Събрали лагера, натоварили камионите и седнали да чакат конвоя, за да тръгнат. Изминали били половин миля, преди всички пак да спрат, и на конвоя било заповядано да се махне от пътя. Камионите трябвало да се набутат между дърветата. Започнали да затъват в калта, в ямите, навсякъде. Изобщо, настанал хаос.

Това били руснаците, каза Уестърби. Идвали от посока Бърно, много бързали и всичко чешко трябвало да се разкара от пътя им или да си носи последствията.

— Най-напред се появили няколко мотоциклета със запалени фарове, които проправяли пътя, а водачите крещели по тях. След това една щабна кола с цивилни, момчето успяло да преброи шестима. След това два камиона, натоварени със специални части, въоръжени до зъби и намацани с маскировъчна боя. Най-накрая един камион, пълен с кучета следотърсачи. Всичко това — със страшен рев и трясък. Нали не те отегчавам, старче?

Уестърби попи потта от лицето си с кърпичка и примигна, сякаш току-що се свестяваше. Пот беше избила и през копринената му риза; изглеждаше като че ли е излязъл изпод душа. Тъй като не обичаше особено къри, Смайли поръча още две чаши „Круг“ да отмие вкуса.

— Значи това е първата част от историята. Чешките войски се махат, идват руските. Схващаш ли?

Смайли отвърна, че да, май му ставало ясно.

Обратно в Бърно обаче момчето бързо разбрало, че участието на неговото поделение в цялата работа било много далече от приключване. Към техния конвой се присъединил още един и следващата нощ, в продължение на осем или десет часа, кръстосвали земите наоколо без ясна цел. Карали на запад към Требич, спрели и изчакали сигналната част да изпрати някакво много дълго съобщение, след това се върнали обратно на югоизток чак до Зноймо на австрийската граница, изпращайки сигнали като луди по пътя; никой не знаел кой е заповядал този маршрут, никой не можел нищо да обясни. В един момент им заповядали да сложат щиковете, друг път им казали да разгърнат лагер, след това пък да натоварят обратно всичко и пак да тръгнат. От време на време срещали други части — край разпределителната гара на Бржецлав танкове обикаляли в кръг, а веднъж видели и две самоходни оръдейни установки на релси. Навсякъде било едно и също — хаотична, безсмислена дейност. Според старите войници руснаците ги наказвали, задето били чехи. Като се върнало пак в Бърно, момчето чуло и друго обяснение. Руснаците преследвали някакъв британски шпионин на име Хайек. Той шпионирал изследователската станция и опитал да отвлече един генерал, но руснаците го застреляли.

— Тогава момчето попитало, представи си — рече Джери. — Малкият нахалник направо попитал сержанта: „Ако Хайек вече е застрелян, защо трябва да обикаляме окръга и да вдигаме шум?“. А сержантът му отговорил: „Защото това е армията“. Сержантите навсякъде са си едни и същи, не е ли така?

Много тихо Смайли попита:

— Става дума за две нощи, Джери. През коя от двете руснаците са влезли в гората?

Джери изкриви лице в объркана гримаса.

— Точно това искаше да ми каже момчето, нали разбираш, Джордж? Това се опитваше да ми обясни в бара на Стан. Това, за което се носеха всякакви слухове. Руснаците се появили в петък. Хайек бил застрелян чак в събота. Затова умниците казваха, ето на, руснаците чакат Хайек да се появи. Знаели са, че идва. Много са знаели. Чакали са в засада. Лоша работа, казвам ти. Лоша за нашата репутация, нали се сещаш? Лоша за голям вожд. Лоша за племе. Хау.

— Хау — каза Смайли в чашата с бира.

— Имай предвид, че и Тоби го почувства така. Възприехме го по един и същи начин, просто реагирахме различно.

— Значи, си разказал всичко на Тоби — каза небрежно Смайли, подавайки на Джери голяма чиния с дал^[3]. — Така или иначе сте се срещнали, за да му кажеш, че си предал пратката му в Будапеща, така че си му разказал и историята с Хайек.

Ами да, каза му Джери. Точно това го разтревожило, в това имало нещо нередно и това всъщност го накарало да пише на Джордж.

— Старият Тоб каза, че това са пълни глупости. Много се ядоса и започна да се държи гадно. Отначало беше много заинтригуван, тупаше ме по гърба и викаше, че съм голяма работа. Върна се в службата и на другата сутрин ме почна. Извика ме спешно, въртяхме кръгчета в парка с колата му и той крещеше до небесата. Каза, че така съм се бил насвяткал, че не съм можел да различа истината от измислицата. Такива ми ти работи. Малко ме нервира, честно.

— Сигурно се чудиш с кого е разговарял междувременно — каза съчувствено Смайли. — Какво точно ти каза? — попита той, но не настойчиво, а все едно просто се опитва да си изясни всичко за себе си.

— Каза ми, че най-вероятно работата била нагласена. Момчето било провокатор. Заблуждаваща маневра, която да накара Цирка да си подгони опашката. Щеше да ми откъсне ушите за разпространяване на недопечени слухове. Казах му следното, Джордж: „Старче — казах му аз, — Тоб, само ти предавам ситуацията, мой човек. Няма нужда да се напрягаш. Вчера ме смяташе за едва ли не най-способния. Няма смисъл да се обръщаш и да убиваш вестоносеца. Ако си решил, че историята не ти харесва, това си е твоя работа“. Обаче вече не ме слушаше, нали се сещаш? Стори ми се нелогично за тип като него. В един момент се разгорещява, на следващия е леден. Не беше най-доброто му представление, нали ме разбираш?

С лявата си ръка Джери потърка глава отстрани като ученик, който се преструва, че мисли.

— Казах му: „Хубаво тогава, забрави тая работа. Ще напиша нещичко за вестника. Не за руснаците, които са пристигнали първи, а за другото. «Нечисти дела в гората», някаква глупост от този сорт“. Така му казах: „Ако не става за Цирка, ще свърши работа за вестника“. Тогава той пак побесня. На другия ден някакъв умник се обажда на стария. Дръж тая маймуна Уестърби далече от историята с Елис. Удари го по главата със защитното уведомление^[4] като официално предупреждение. „От този момент всяко споменаване на Джим Елис, известен още като Хайек, противоречи на националния интерес, така че забрави за него.“ Връщаме се към женския тенис на маса. Наздраве.

— Но тогава ти ми писа — напомни му Смайли.

Джери Уестърби се изчерви силно.

— Извинявай за това — рече той. — Изведнъж ме обзеха ксенофобски настроения и станах подозрителен. Така става, когато си извън нещата — не вярваш и на най-близките си приятели. Или им вярваш по-малко, отколкото на непознати. — Той започна пак: — Просто си помислих, че старият Тоб нещо се е побъркал. Не трябваше да го правя, нали? Не е по правилата. — Въпреки смущението си, успя да се усмихне измъчено: — След това чух по разваления телефон, че фирмата те е уволнила, от което се почувствах още по-голям глупак. Нали не ловуваш сам, старче? Да не би… — той остави въпроса недоизречен, но може би не и без отговор.

Когато се разделяха, Смайли внимателно го хвана под ръка.

— Ако Тоби се свърже с тебе, мисля, че е по-добре да не му казваш за днешната ни среща. Той не е лош човек, но обикновено смята, че всички заговорничат срещу него.

— И през ум не би ми минало, старче.

— А ако наистина се свърже с тебе през следващите няколко дни — продължи Смайли с тон, който говореше, че това е малко вероятно, — не би било зле да ме предупредиш. Така ще мога да те подкрепя. Впрочем не ми се обаждай, използвай този номер.

Внезапно Джери Уестърби се разбърза, онази история за нападателя на Уест Бромич не можела да чака. Докато взимаше визитката на Смайли обаче, той попита, гледайки някак смутено и недоверчиво настрани:

— Нали не правите нищо нередно, старче? Няма нечисти дела по кръстопътищата? — Усмивката му беше направо зловеща: — Да не би племето да е излязло на пътеката на войната?

Смайли се засмя и безгрижно сложи ръка на огромното, леко приведено рамо на Джери.

— По всяко време — каза Уестърби.

— Няма да го забравя.

— Мислех, че ти си се обадил на стария, нали разбираш?

— Не бях аз.

— Може да е бил Алълайн.

— Сигурно.

— По всяко време — повтори Уестърби. — Съжалявам, нали разбираш? Поздрави Ан.

Той се поколеба.

— Хайде, Джери, изплюй камъчето — каза Смайли.

— Тоби ми разказа някаква история за нея. Казах му да си я завре на едно място. Няма нищо такова, нали?

— Благодаря ти, Джери. Доскоро. Хау.

— Знаех си, че няма — каза Джери, видимо доволен, вдигна пръст да обозначи перото и се понесе към своя резерват.