Джон льо Каре
Дама, поп, асо, шпионин (35)

35

Може би единственото нещо, което Стив Макълвор сбърка същата вечер по отношение на занаята в класическия му смисъл, беше да се обвинява, че е оставил отключена вратата на колата си на мястото до шофьора. Седнал зад волана, той отдаде на собствената си небрежност факта, че другото копче е вдигнато. Оцеляването, както обичаше да си припомня Джим Придо, е способността да си безкрайно подозрителен. Според този буквален принцип Макълвор би трябвало да допусне, че посред едно особено тежко задръстване, в една особено тежка вечер, на една от онези кънтящи от клаксони странични улички, излизащи в долната част на Елисейските полета, Рики Тар ще отвори вратата до шофьора и ще насочи пистолет към него. Животът в парижката резидентура обаче напоследък не способстваше за поддържането на бистър ум и по-голямата част от работния ден на Макълвор минаваше в попълване на седмичните разходи и събирането на отчети от персонала си за домакините. Единствено обядът, продължително занимание с един неуверен англофил от лабиринта на френските тайни служби, наруши монотонността на този петък.

Колата му, паркирана под една липа, умираща от отработените газове, беше с дипломатически номера и лепенка „СС“ отзад, тъй като прикритието за резидентурата беше консулска работа, макар че никой не я приемаше сериозно. Макълвор беше от старейшините на Цирка, набит, белокос йоркширец с дълъг списък консулски назначения, които за пред света не бяха довели до напредък в кариерата. Париж беше последното от тях. Той не се интересуваше особено от Париж, а от опита си на оперативен работник в Далечния изток знаеше, че французите не са за него. Като прелюдия към пенсионирането обаче едва ли имаше по-добър вариант. Заплащането беше добро, настаняването беше удобно и най-сложните задачи, които трябваше да изпълнява през десетте месеца, откакто беше тук, се състояха в това да посреща някой и друг преминаващ агент, да слага тебеширени отметки тук и там, да играе ролята на пощальон в разни начинания на Лондонското управление и да забавлява гостуващите делегации.

Поне до този момент, в който седеше в колата си, с пистолета на Тар, притиснат към гръдния му кош, а ръката на Тар нежно обгръщаше дясното му рамо, готова да му извие врата, ако опита да направи някоя щуротия. На две крачки от тях момичета бързаха към метрото, а още малко по-нататък движението беше спряло и можеше да не помръдне още час. Никой не се впечатляваше особено от гледката на двама мъже, които водеха задушевен разговор в паркирана кола.

Тар заговори в момента, в който Макълвор седна на седалката. Трябвало да предаде съобщение на Алълайн, каза той. Щяло да бъде лично, с гриф „дешифрирай сам“, а Тар искал Стив да го кодира на машината, докато той го държи на мушка отстрани.

— По дяволите, в какво си се забъркал, Рики? — мрънкаше Макълвор, докато двамата вървяха под ръка към резидентурата. — Цялата служба те търси, нали знаеш? Жив ще те одерат, ако те намерят. От нас се очаква да оставим от тебе мокро петно, щом те зърнем.

Помисли си дали да не се извърне в хватката и да удари Тар през врата, но знаеше, че няма да е достатъчно бърз и Тар щеше да го убие.

Съобщението щяло да се състои от около двеста групи, каза Тар, докато Макълвор отключваше входната врата и палеше лампите. Когато Стив ги предаде, двамата щели да чакат при апарата отговора на Пърси. Най-късно утре сутринта, ако Тар не го лъжел инстинктът, Пърси щял да дотърчи в Париж за среща с него. Тази среща също щяла да се състои в резидентурата, защото според Тар руснаците щели да бъдат малко по-малко склонни да го убият на територията на британското консулство.

— Ти си полудял, Рики. Ние искаме да те убием, а не руснаците.

Първата стая се наричаше приемна и това беше всичко, останало от прикритието. Имаше стар дървен плот и стари уведомления до британските поданици, закачени на мръсната стена. На това място Тар претърси с лявата си ръка Макълвор за оръжие, но не намери. Къщата имаше вътрешен двор и повечето секретни неща бяха на другия му край — стаята на шифровчика, тайната стаичка и апаратурата.

— Изгубил си си ума, Рики — предупреди го монотонно Макълвор, докато го водеше през няколко празни кабинета и натисна звънеца на стаята на шифровчика. — Винаги си се мислел за Наполеон Бонапарт и сега вече окончателно си превъртял. Твърде много религия си попил от баща си.

Стоманеният капак на гишето за съобщения се отвори и в отвора се появи една объркана и леко глуповата физиономия.

— Можеш да си тръгваш, Бен, моето момче. Прибирай се при жена си, но стой близо до телефона, ако ми потрябваш. Остави книжата там, където са, и сложи ключа в апарата. Сега ще говоря с Лондон без чужда помощ.

Физиономията се отдръпна и те зачакаха, докато момчето отключи вратата отвътре — една ключалка, втора ключалка, резе.

— Този мистър идва от изток, Бен — обясни Макълвор, когато вратата се отвори. — Той е една от най-важните ми свръзки.

— Здравейте, сър — каза Бен.

Той беше високо момче с вид на математик, с очила и немигащ поглед.

— Тръгвай, Бен. Няма да ти го удържа от заплатата. Имаш целия уикенд на пълна ставка и без отработване. Хайде, тръгвай.

— Бен остава — каза Тар.

На Кеймбридж Съркъс светлината беше жълта и от мястото, на което беше застанал Мендъл — на третия етаж на един магазин за дрехи, — мокрият асфалт блестеше като евтино злато. Беше почти полунощ, а той стоеше там вече три часа. Застанал беше между една тюлена завеса и дървена сушилня за дрехи. Стоеше така, както стоят ченгетата по цял свят, разпределил равномерно тежестта върху двете стъпала, с изправени крака, леко наклонен назад до точката на равновесие. Беше нахлузил шапката си ниско и беше вдигнал яка, за да не се вижда бялото на лицето му от улицата, но очите му блестяха като на котка в тъмно мазе, докато наблюдаваше входната врата долу. Готов беше да чака още три часа или още шест — Мендъл отново беше в играта, миризмата на лова изпълваше ноздрите му. Нещо повече, той беше нощна птица; мракът в тази пробна го разсънваше прекрасно. Малкото светлина, която влизаше от улицата отдолу нагоре, падаше на бледи петна по тавана. Всичко останало — кроячните маси, топовете плат, покритите машини, парната ютия, снимките с автографи на чистокръвни принцове — му беше известно от разузнаването, което проведе следобед; светлината не стигаше до тях и дори сега едва ги различаваше.

От прозореца си той покриваше повечето от подходите — осем или девет различни улици и алеи, които без видима причина бяха избрали сградата на Цирка за своя пресечна точка. Между тях паянтовите постройки бяха евтино украсени в имперски стил — неокласическа банка, театър като огромна осквернена джамия. Отзад високи блокове напредваха като армия от роботи. Над тях розовото небе бавно се пълнеше с мъгла.

Защо ли беше толкова тихо, зачуди се той. Театърът отдавна се беше изпразнил, но защо развлекателната индустрия на Сохо, само на хвърлей място от прозореца му, не беше напълнила района с таксита и групи шляещи се хора? Нито един камион с плодове не беше издрънчал по Шафтсбъри Авеню на път към Ковънт Гардън.

Мендъл още веднъж проучи през бинокъла си сградата точно отсреща от другата страна на улицата. Тя изглеждаше още по-дълбоко заспала от съседите си. Двойната врата на входа беше затворена и в прозорците на партера не се виждаха светлини. Само на четвъртия етаж от втория прозорец вляво струеше бледо сияние и Мендъл знаеше, че това е стаята на дежурния; Смайли му беше казал. За момент вдигна бинокъла към покрива, на който цяла плантация от антени рисуваше невъзможна плетеница на фона на небето; след това един етаж надолу, към четирите затъмнени прозореца на радиоотдела.

— Нощно време всички използват парадния вход — беше му казал Гуилъм. — Прави се от икономия, за да се пести от портиери.

През тези три часа само три случки възнаградиха бдението на Мендъл — една на час не е много. В девет и половина син форд транзит докара двама души, които носеха нещо като сандък с амуниции. Сами си отключиха вратата и я затвориха веднага щом влязоха, докато Мендъл приглушено коментираше по телефона. В десет пристигна служебният бус — Гуилъм го беше предупредил и за това. Бусът събираше важни документи от външните отдели и ги откарваше на съхранение в Цирка за уикенда. Спира в Брикстън, Актън и Сарат в този ред, каза му Гуилъм, накрая в Адмиралтейството и пристига в Цирка около десет. Сега той пристигна точно в десет и този път двама мъже излязоха от сградата да помогнат за разтоварването; Мендъл докладва и това, а Смайли търпеливо му благодари.

Дали Смайли беше седнал? На тъмно ли стоеше като него? На Мендъл му се струваше, че беше точно така. От всички странни птици, които познаваше, Смайли беше най-странната. Като го гледа човек, ще си помисли, че и улицата не може да пресече сам, но със същия успех можеше да се предложи защита на таралеж. Чудаци, мислеше си Мендъл. Цял живот гоня бандити и накрая какво? Влизам с взлом, стоя в тъмното и шпионирам Чудаците. Никога не беше имал нещо общо с Чудаците, преди да срещне Смайли. Смяташе ги за досадна сбирщина от аматьори и колежанчета; смяташе ги за противоконституционни; смяташе, че най-добре за полицейското управление, за общественото мнение и за собствения му интерес беше да отговаря „Да, сър, не, сър“ и да губи кореспонденцията. Всъщност, с изключение на Смайли и Гуилъм, тази вечер си мислеше точно това за тях.

Малко преди единайсет, само преди час, пристигна едно такси. Обикновено черно лондонско такси, което спря при театъра. Смайли го беше предупредил дори и за това — в службата имали навик да не спират с таксита пред входа. Някои спирали пред „Фойлс“, други — на Олд Комптън Стрийт или пред някой магазин; повечето хора си имали предпочитано място и за Алълайн това бил театърът. Мендъл не беше виждал Алълайн, но му бяха дали негово описание и докато го наблюдаваше през бинокъла, го разпозна без никакво съмнение — едър, тромав тип с тъмно палто, — забеляза даже как шофьорът направи гримаса при вида на бакшиша и извика нещо подире му, докато Алълайн ровеше за ключовете си.

На входната врата няма охрана, беше му обяснил Гуилъм, тя само се заключва. Охраната е вътре, след като завиеш наляво, в дъното на коридора. Алълайн се помещава на петия етаж. Прозорците му няма да светнат, но има оберлихт и отблясъкът му би трябвало да освети комините. И наистина, докато наблюдаваше, върху покритата със сажди тухлена стена на комина се появи жълто петно — Алълайн беше влязъл в кабинета си.

А младият Гуилъм има нужда от почивка, мислеше си Мендъл. Това също го беше виждал преди — сурови типове, които се пречупват на четирийсет години. Крият го, преструват се, че няма такова нещо, осланят се на по-зрелите, които в крайна сметка се оказват не чак толкова зрели, докато един ден става неудържимо, героите им падат от пиедесталите си, а те седят на бюрото си и сълзите им се леят върху попивателната.

Той беше оставил слушалката на пода. Вдигна я и каза:

— Асото май влезе.

Каза му номера на таксито и пак зачака.

— Как изглеждаше? — попита тихо Смайли.

— Угрижен — отговори Мендъл.

— Така би следвало да е.

Този обаче няма да се пречупи, реши одобрително Мендъл; Смайли беше от онези, хилавите дъбове. Смяташ, че ще го събориш с един удар, но когато връхлети бурята, накрая остава само той. На това място в разсъжденията му спря второ такси, точно пред главния вход, и една висока бавна фигура внимателно изкачи стъпалата едно по едно като човек, който се грижи за сърцето си.

— Ето го и попа — измърмори Мендъл в телефонната слушалка. — Чакай малко, идва и дамата. Май тестето се събира в пълен състав. Само спокойно сега.

Един стар мерцедес 190 изхвърча от Ърлъм Стрийт, зави точно под неговия прозорец и с мъка удържа завоя чак до северния край на Чаринг Крос Роуд, където спря. От него слезе едър млад човек с рижа коса, затръшна вратата и затрополи по улицата към входа, без да маха ключа от таблото. След миг още един прозорец светна на четвъртия етаж и Рой Бланд се присъедини към групата.

Сега остава само да видим кой ще излезе, помисли си Мендъл.