Джон льо Каре
Дама, поп, асо, шпионин (13)

13

Тя се оживи. Поляков не беше герой от приказка, а нейният любим Алекс, макар никога да не беше разговаряла с него, вероятно дори не го беше виждала. Тя се премести по-близо до лампата за четене на люлеещ се стол, който облекчавал болките й и можела да седи на него дълго време. Наклони глава назад, така че Смайли виждаше белите гънки на гушата й, а тя кокетно размахваше схванатата си ръка, припомняйки си разни неблагоразумия, за които не съжаляваше; за подредения ум на Смайли обаче нейните разсъждения, поне от гледна точка на приемливата аритметика на интелекта, изглеждаха още по-безумни отпреди.

— О, него много го биваше — каза тя. — В продължение на цели седем години Алекс е бил тук, преди дори да го заподозрем. Седем години, драги мой, и нито намек! Представяш ли си?

Тя цитира първата му молба за виза от преди девет години — Алексей Александрович Поляков, възпитаник на Ленинградския държавен университет, културен аташе с ранг на втори секретар, женен, но непридружаван от съпругата си, роден на трети март хиляда деветстотин двайсет и втора година в Украйна, син на железничар, ранното му образование не беше известно. Тя продължи без прекъсване, а в гласа й се прокрадна усмивка, докато предаваше рутинното описание, направено от съгледвачите:

— Висок пет фута и единайсет инча, едър, зелени очи, черна коса, без отличителни белези. Направо готин тип — заяви тя през смях. — Страхотен разказвач на вицове. Черен перчем тук, над дясното око. Сигурна съм, че си е падал по тънката част, макар че никога не сме го засичали. Можех да му предложа това-онова от нашите, ако Тоби се беше съгласил, само че той не искаше. Но имай предвид, че Алексей Александрович едва ли щеше да се хване на такава въдица. Алекс беше много по-опитен — каза тя с гордост. — Прекрасен глас. Мек като твоя. Често си пусках записите по два пъти, само да го слушам как говори. Наистина ли е още там, Джордж? Даже не искам да питам, нали разбираш!? Страхувам се, че всички са сменени и няма да познавам никого.

Смайли я увери, че още е там. Същото прикритие, същият ранг.

— И още живее в онази ужасна малка къща в предградията, в Хайгейт, която агентите на Тоби толкова мразеха? Медоу Клоуз 40, на последния етаж. Ах, отвратително място беше. Обичам, когато човек се вживява в прикритието си, а Алекс го правеше. Той беше най-дейният културен аташе, работил някога в това посолство. Ако ти трябва нещо бързо — лектор, музикант, каквото и да е — Алекс веднага ще ти свърши работа, по-добре от всеки друг.

— Как успяваше да го прави, Кони?

— Не е, каквото си мислиш, Джордж Смайли — пропя Кони и се изчерви. — Съвсем не. Алексей Александрович беше такъв, за какъвто се представяше, можеш да питаш Тоби Естерхази или Пърси Алълайн. Беше чист като сълза. По него нямаше нито едно петънце, каквото и да е, Тоби ще го потвърди.

— Ей — промърмори Смайли, докато пълнеше чашата й, — ей, по-кротко, Кони. Успокой се.

— Дивотия! — извика тя, без да му обръща особено внимание. — Пълна, неподправена дивотия. Алексей Александрович Поляков беше най-завършеният шпионин, обучен от Карла, когото някога съм виждала, а те даже не искаха да ме чуят! „Виждаш шпиони и под леглото“, казва Тоби. „Агентите са претоварени“, казва Пърси. — Тя пусна шотландския си акцент: — „Не можем да си позволим излишен лукс“. Глупости, лукс! — Тя отново се разплака. — Милият ми Джордж — повтаряше тя. — Милият ми Джордж. Опита се да помогнеш, но какво можеше да направиш? Самият ти беше тръгнал по наклонената плоскост. О, Джордж, не се захващай с Лейкон и неговите хора! Моля те, недей!

Той внимателно я върна към Поляков и защо е била толкова сигурна, че той е шпионин на Карла и възпитаник на неговата специална школа.

— Беше на Деня на възпоменанието — изхлипа тя. — Снимахме медалите му, разбира се.

 

 

И пак първата година, първата година на осемгодишната й любовна история с Алекс Поляков. Най-интересното било, каза тя, че му хвърлила око още щом пристигнал.

— Тогава си казах: „Охо, здравей, мисля да се позабавляваме с тебе“.

Защо си помислила такова нещо, тя не знаеше. Може би заради неговата самоувереност, заради твърдата му походка, сякаш бил на парад.

— Изпънат като струна. На челото му пишеше, че е военен.

Или заради начина му на живот:

— От всички къщи в Лондон той избра единствената, до която съгледвачите не можеха да се доближат на по-малко от петдесет метра.

А може би заради работата му:

— Вече имаше трима културни аташета, двама от които бяха шпиони, а третият само носеше цветя на гроба на клетия Карл Маркс на гробището в Хайгейт.

Тя беше малко замаяна, така че той пак я поразходи, поемайки цялата й тежест върху себе си, когато тя се препъваше. Добре, каза тя, първо Тоби Естерхази се съгласил да включи Алекс в списъка с важните задачи и накарал съгледвачите си от Актън да го покриват по дванайсет дни всеки месец и всеки път той се оказвал чист като сълза.

— Боже мой, все едно му се бях обадила да му кажа: „Алекс Александрович, внимавайте в картинката, защото пускам хрътките на Тоби Дребосъка по петите ви. Така че се придържайте към официалната си версия и не правете резки движения“.

Продължавал да ходи по коктейли, по лекции, да се разхожда в парка, да играе тенис от време на време и само дето не раздавал шоколади на децата, за да бъде образът му на почтен човек съвсем завършен. Кони се борела за постоянно наблюдение, но каузата й била обречена. Колелото се въртяло и Поляков бил преместен във второстепенния списък за проверка веднъж на шест месеца или когато ресурсите позволяват. Шестмесечните проверки не дали абсолютно нищо и след три години бил прехвърлен в категория „Персил“ — разследван из основи и не представляващ интерес за контраразузнаването. Кони нямала какво повече да направи и всъщност почти била повярвала в оценката на колегите си, когато един прекрасен ноемврийски ден й се обадил милият Теди Ханки направо от Пералнята в Актън и доста развълнувано й съобщил, че Алекс Поляков се е разкрил и веел истинското си знаме. Направо го бил вдигнал на върха на мачтата.

— Теди е старо, много старо приятелче. От старата гвардия в Цирка и същинска душица, не ме интересува, че е на деветдесет. Вече бил приключил с работата за деня и се прибирал към къщи, когато покрай него минала волгата на съветския посланик на път за церемонията по полагането на венци, а вътре били тримата аташета. Още трима следвали във втора кола. Един от тях бил Поляков и гърдите му били окичени с медали като коледна елха. Теди хукнал с фотоапарата си към Уайтхол и ги снимал през улицата. Боже мой, всичко беше на наша страна — времето било идеално, малко дъжд, а после прекрасно следобедно слънце, можел да заснеме усмивката на муха от триста метра разстояние. Увеличихме снимките и ето ти на — два медала за храброст и четири за участие в разни операции. Алекс Поляков беше ветеран от войната, но за седем години не го беше казвал на никого. Ох, колко се развълнувах! Дори нямаше нужда да проверявам операциите. „Тоби — казах му аз, защото веднага му се обадих, — слушай ме сега, гадно унгарско джудже такова. Това е един от случаите, в които егото надделява над конспирацията. Искам да ми обърнеш Алекс Александрович с хастара навън, никакви «само че» и «обаче», малкото предчувствийце на Кони се върна на бял кон.“

— Какво ти отговори Тоби?

Сивият шпаньол изпусна тежка въздишка и пак легна да спи.

— Тоби ли? — Кони изведнъж придоби много самотен вид. — А, Тони Дребосъка заговори пак като умряла риба и каза, че сега нали Пърси Алълайн е шеф на операциите. Работа на Пърси било да разпределя ресурсите, не негова. Веднага разбрах, че нещо не е наред, но реших, че е Тоби. — Тя млъкна. — Мътните го взели тоя огън — промърмори тя навъсено. — Само за миг да му обърнеш гръб и веднага загасва. — Тя беше загубила интерес. — Останалото го знаеш. Докладът стига до Пърси. „И какво от това? — казва Пърси. — Поляков е бил в руската армия. Това е доста голяма армия и не всеки, който е бил в нея, е агент на Карла.“ Много смешно. Обвини ме в ненаучна дедукция. „Кой го казва?“, попитах го аз. „Това изобщо не е дедукция — отговори ми той, — това е индукция.“ „Драги ми Пърси, къде си ги научил тези думи, звучиш като някакъв гаден доктор.“ Олеле, колко се ядоса! За да ме утеши, Тоби пуска хрътките по дирите на Алекс и не намират нищо. „Претърси дома му — казах аз. — Колата му, всичко! Организирай грабеж, обърни го с хастара наопаки, пусни подслушвачите! Инсценирай сгрешена самоличност, претърси го. Каквото и да е, но направи нещо, за бога, защото се обзалагам на една лира срещу една рубла, че Алекс Поляков ръководи английска къртица!“ Тогава Пърси ме вика при себе си, един такъв важен — пак с шотландския акцент: „Остави Поляков на мира. Избий си го от тъпата женска глава, разбра ли? Ти и твоят проклет Поля-не-знам-си-кой-си започвате да ме дразните, затова престани да се занимаваш с него“. Това беше последвано от много грубо писмо. „Разговаряхме и ти се съгласи“, с копие до онази крава. Аз написах най-отдолу: „Да, повтарям, не“, и му го върнах обратно. — Тя пусна отново фелдфебелския глас: — „Губиш усещане за пропорция, Кони. Време ти е да се върнеш в истинския свят“.

Кони имаше махмурлук. Отново седна, надвесена над чашата си. Очите й бяха затворени, а главата й непрекъснато климаше на една страна.

— Ох, боже! — прошепна тя, събуждайки се наново. — Олеле, божичко!

— Поляков имаше ли си помощник? — попита Смайли.

— За какво му е? Той е по културата. Хора като него нямат нужда от помощници.

— Комаров имал в Токио. Ти го каза.

— Комаров беше военен — рече тя мрачно.

— Поляков също. Видяла си медалите му.

Той я държеше за ръка и чакаше. Лапин Заека, каза тя, шофьор в посолството, подлата му твар. Отначало изобщо не могла да го разпознае. Подозирала, че е някой си Ивлов, известен още като Брод, но не можела да го докаже, а и бездруго нямало кой да й помогне. Лапин Заека прекарвал по-голямата част от времето си в обикаляне из Лондон и зяпане на момичета, без да смее да ги заговори. Постепенно обаче тя започнала да прави връзката. Поляков дава прием, Лапин разлива напитките. Поляков го викат посред нощ, половин час по-късно се появява Лапин, уж да разшифрова някаква телеграма. А когато Поляков заминавал за Москва, Лапин Заека направо се пренасял в посолството и оставал да спи там, докато той се върнел.

— Замествал го е — каза Кони убедено. — Веднага се вижда.

— Докладвала си и това, така ли?

— Естествено.

— И какво стана?

— Кони я уволниха, а Лапин, скок-подскок, се прибра у дома си — каза Кони и се изкиска. После се прозя. — Ех — рече тя, — златни дни бяха. Дали не тръгвам надолу, Джордж?

Огънят вече беше загаснал. Някъде над тях се чу глухо тупване, може би това бяха Джанет и нейният любовник. Постепенно Кони започна да си тананика, а след това и да се поклаща в такт с музиката си.

Той остана, опитвайки се да я разведри. Сипа й още пиене и най-накрая това я оживи.

— Ела — каза тя, — ще ти покажа моите медали.

Пак се отдадоха на спомени. Държеше ги в износено куфарче, което Смайли трябваше да измъкне изпод леглото. Първо извади един истински медал в кутийка, с грамота, която удостоверяваше включването й в наградния списък на министър-председателя с псевдонима й Констанс Селинджър.

— Щото Кони беше добро момиче — обясни тя, долепила буза до неговата. — И обичаше прекрасните си момчета.

Следваха снимки на бивши служители в Цирка — Кони във военноморска униформа през войната, застанала между Джебъди и стария жонгльор^[1] Бил Магнъс, правена някъде в Англия; Кони с Бил Хейдън от едната страна и Джим Придо от другата, мъжете с екипи за крикет и тримата изглеждат просто прекрасно, по думите на Кони, на игрището в Сарат през лятото, зад тях се е ширнало полето, окосено и огряно от слънцето, с проблясващи странични заграждения. След това се появи една огромна лупа с гравирани върху стъклото подписи — на Рой, на Пърси, на Тоби и на много други, с надпис: „На Кони с много обич и никога да не си взима сбогом!“.

Най-накрая специалният подарък от Бил — шарж на Кони, излегнала се върху целия парк на Кенсингтънския дворец, наблюдавайки с телескоп съветското посолство: „С обич и много хубави спомени, мила моя Кони“.

— Знаеш ли, че още го помнят тук. Златното момче. В залата в Крайст Чърч има две негови картини. Често ги вадят. Онзи ден Джилс Лангли ме спря на улицата да ме пита дали съм чувала нещо за Хейдън? Не помня какво казах — да или не… Сестрата на Джилс още ли се занимава с тайни квартири, знаеш ли? — Смайли не знаеше. — „Липсва ни стилът му — казва Джилс, — вече не отглеждат такива като Бил Хейдън.“ Джилс сигурно е на сто и осем. Твърди, че преподавал съвременна история на Бил по времето, когато „империя“ още не била мръсна дума. Пита ме и за Джим. „Неговото алтер его, така да се каже, хе-хе, хе-хе.“ Не обичаше Бил, нали? — продължи Кони разсеяно, докато прибираше нещата, всяко увито в найлоново пликче и загърнато в плат. — Така и не разбрах дали ти ревнуваше него, или той — тебе. Сигурно защото беше твърде блестящ. Никога не си се доверявал на външния вид. Това се отнася само за мъжете, имай предвид.

— Мила моя Кони, не ставай глупава — възрази Смайли, заварен неподготвен този път. — Бил и аз бяхме добри приятели. За бога, какво те кара да твърдиш подобно нещо?

— Нищо. — Почти го беше забравила. — Бях чула, че направил едно кръгче с Ан, това е всичко. Те не са ли братовчеди, или нещо такова? Винаги съм смятала, че двамата с Бил щяхте да сте много добри, ако се беше случило да работите заедно. Щяхте да върнете старата атмосфера. Вместо тоя смотан шотландец. Бил възстановява Камелот — замечтаната й усмивка се върна, — а Джордж…

— Джордж събира остатъците — каза Смайли в тон с нея и двамата се разсмяха, но при него излезе пресилено.

— Целуни ме, Джордж. Дай една целувчица на Кони.

Тя го изпрати през градината зад къщата, оттам минавали наемателите, а на нея й харесвало повече от гледката на отвратителните нови бунгала, които тези свине Харисънови плеснали в съседния двор. Валеше ситен дъждец и малкото звезди блестяха големи и бледни във влажния въздух; по пътя бучаха камиони, пътуващи на север в нощта. Кони се притисна в него, внезапно уплашена.

— Много си непослушен, Джордж, чуваш ли? Погледни ме. Не гледай натам, там има само неонови светлини и разврат. Целуни ме. Ужасни хора по целия свят обезсмислят нашата работа, а ти защо им помагаш? Защо?

— Не им помагам, Кони.

— Разбира се, че им помагаш. Погледни ме. Хубаво беше навремето, чуваш ли? Истинско време. Хората можеха да се гордеят, че са англичани. Накарай ги пак да се гордеят.

— Това не зависи много от мене, Кони.

Тя придърпваше лицето му към нейното, така че той я целуна по устата.

— Бедничките. — Тя дишаше тежко, не от конкретно усещане, а от цялата каша от чувства, разбъркана в душата й като коктейл. — Бедничките. Обучени да управляват империя, обучени да са на гребена на вълната. Няма го вече. Нищо не остана. Сбогом, свят. Ти си последният, Джордж, ти и Бил. Донякъде и гадният Пърси. — Той знаеше, че ще свърши така, но не очакваше да е толкова зле. Всяка Коледа приказваше същото на малките пиянски събирания по ъглите в Цирка. — Не си чувал за Милпондс, нали? — попита тя.

— Какво е Милпондс?

— Там живее брат ми. Великолепна паладианска^[2] къща, прекрасен парк, близо до Нюбъри. Един ден оттам мина пътят. Прас, тряс, магистрала. Целият имот изчезна, а аз съм израснала там, нали разбираш? Нали не са продали Сарат? Не бих се изненадала.

— Със сигурност не са.

Много му се искаше да се освободи от нея, но тя се беше вкопчила още по-здраво в него и той усещаше как сърцето й бие до неговото.

— Ако е нещо лошо, не се връщай. Обещаваш ли? Твърде стар леопард съм, че да си сменям петната^[3]. Искам да ви запомня такива, каквито бяхте. Най-прекрасните момчета.

Не му се искаше да я оставя в тъмното да се лута сред дърветата, затова я изпрати до половината път до къщата, като никой от двамата не промълви и дума. Когато излезе на улицата, той я чу да си тананика толкова силно, че звучеше като вик. Но това беше нищо в сравнение с бурята, която бушуваше в него в този момент, с потоците от тревога, гняв и отвращение, предизвикани от нощната му разходка на сляпо, в края на която само един господ знаеше кого ще намери.

 

 

Той взе влака до Слау, където го чакаше Мендъл с кола под наем. Докато караха бавно към оранжевото зарево на града, Смайли слушаше обобщението на проучванията, извършени от Питър Гуилъм. В дневника на дежурните служители нямало нищо за десети и единайсети април през нощта, обясни Мендъл. Страниците били изрязани с бръснарско ножче. Липсвали също така записите на портиерите, както и информация за получените съобщения.

— Питър смята, че са го направили неотдавна. На следващата страница има бележка: „Всички запитвания — към началника на Лондонското управление“. С почерка на Естерхази, от петък.

— Миналият петък ли? — попита Смайли, обръщайки се толкова бързо, че коланът му изскърца. — Това е денят, в който Тар е пристигнал в Англия.

— Така твърди Питър — отговори Мендъл невъзмутимо.

Накрая, по отношение на Лапин, известен още като Ивлов, и културния аташе Алексей Александрович Поляков, и двамата от съветското посолство в Лондон, в докладите на съгледвачите на Естерхази нямало и следа от съмнителна дейност. И двамата били разследвани, и двамата били поставени в категория „Персил“ — възможно най-чистата категория. Миналата година върнали Лапин в Москва.

В една чанта Мендъл носеше снимките на Гуилъм, резултат от набега му в Брикстън, проявени и увеличени на цяла страница. Смайли слезе недалеч от гара „Падингтън“ и Мендъл му подаде чантата през отворената врата.

— Сигурен ли си, че не искаш да те изпратя? — попита Мендъл.

— Благодаря ти. Само на стотина ярда съм от тук.

— Имаш късмет, че денонощието има двайсет и четири часа.

— Да, така е.

— Някои вече спят.

— Лека нощ.

Мендъл не пускаше чантата.

— Май открих училището — каза той. — Казва се Търсгуд, близо до Тонтън. Първо е бил по заместване половин семестър в Бъркшър, след това явно е отпрашил към Съмърсет. Чух, че си е взел каравана. Искаш ли да го проверя?

— Как ще го направиш?

— Ще почукам на вратата. Ще му продам една прахосмукачка, ще се запознаем…

— Извинявай — каза Смайли, внезапно притеснен. — Започнал съм да се боя от сенки. Съжалявам, това беше грубо от моя страна.

— Младият Гуилъм също се бои от сенки — каза твърдо Мендъл. — Твърди, че го гледали странно. Ставало нещо и всички били вътре. Казах му да пийне нещо по-силно.

— Да — рече Смайли, след като помисли още малко. — Да, това трябва да направим. Джим е професионалист — обясни той. — Агент от старата школа. Много е добър, каквото и да са му сторили.

 

 

Камила се прибра късно. Гуилъм знаеше, че урокът й по флейта със Санд свършва в девет, но тя се появи чак в единайсет и той се държеше навъсено, просто не можеше да се сдържи. Сега тя лежеше в леглото с разпиляна по възглавницата посребрена коса и го гледаше как стои до тъмния прозорец, взирайки се в площада.

— Яла ли си? — попита той.

— Доктор Санд ме нахрани.

— С какво?

Беше му казвала, че Санд е персиец.

Без отговор. Може би с мечти? С орехов пай? С любов? В леглото тя изобщо не мърдаше, освен да го прегърне. Докато спеше, едва дишаше, а понякога той се будеше и я гледаше, чудейки се как ли би се чувствал, ако е умряла.

— Харесваш ли Санд? — попита я той.

— Понякога.

— Спиш ли с него?

— Понякога.

— Защо не се преместиш да живееш при него?

— Не е това — каза Камила, — не разбираш.

Не, той не разбираше. Първо двама влюбени се натискаха на задната седалка на един роувър, после някакъв самотен чешит с шапка разхождаше сийлиъм териера си, след това две момичета говориха цял час от телефонната кабина пред входа му. Тези събития може и да бяха съвсем безобидни, само дето се случваха едно след друго, като смяна на караула. Сега паркира един микробус и никой не слезе от него. Още любовници или нощният екип съгледвачи? Десет минути след като се появи микробусът, роувърът потегли.

Камила спеше. Той лежеше буден до нея и чакаше да дойде сутринта, когато, по молба на Смайли, щеше да открадне документите за аферата Придо, известна още като скандала Елис или — само за вътрешна употреба — операция „Свидетел“.