Джон льо Каре
Дама, поп, асо, шпионин (4)

4

Гуилъм седеше отпуснат зад волана, но караше бързо. Есенни аромати изпълваха колата, пълната луна блестеше, нишки от мъгла се стелеха над откритите поля и студът беше непоносим. Смайли се зачуди на колко ли години е Гуилъм и реши, че е на четирийсет, макар че на тази светлина можеше да мине за студент, който гребе в лодка по реката; той премести скоростния лост с дълго и плавно движение, сякаш го движеше във вода. Във всеки случай, помисли си ядно Смайли, колата беше твърде младежка за Гуилъм. Бяха прекосили Рънимийд и сега се изкачваха по Егам Хил. Пътуваха вече двайсет минути и Смайли беше задал дузина въпроси, на които не получи смислен отговор, и сега в него започваше да се пробужда неясен страх, който не можеше да назове.

— Изненадан съм, че не те изритаха заедно с нас — каза малко нелюбезно той, докато се загръщаше по-плътно с полите на палтото си. — Отговаряше на всички условия — добър служител, лоялен, дискретен.

— Сложиха ме да отговарям за главорезите.

— Господи — потръпна Смайли, придърпа яката около едрата си гуша и се отдаде на този спомен, вместо на други, по-неприятни — Брикстън и мрачното каменно училище, което служеше за база на главорезите. Официалното им име беше „Пътувания“. Бяха създадени от Контрола по предложение на Бил Хейдън в началото на студената война, когато убийствата, отвличанията и свирепите изнудвания бяха нещо обичайно и за двете страни, а първият им командир беше избран от Хейдън. Групата беше малка, една дузина хора, и вършеха диверсионна работа, която беше прекалено мръсна или прекалено рискована за резидентите в чужбина. Добрата разузнавателна работа, непрекъснато повтаряше Контрола, се вършеше постепенно и се основаваше на известна деликатност. Главорезите бяха изключение от собственото му правило. Те не бяха нито постепенни, нито деликатни и по този начин отразяваха по-скоро темперамента на Хейдън, отколкото неговия. Освен това работеха сами, затова ги държаха далече от чуждите погледи, зад каменна стена с изпочупени прозорци и телена мрежа отгоре.

— Попитах дали думата „латерализъм“ ти говори нещо?

— Ни най-малко.

— Това е доктрината за съвместна работа. Преди бяхме вертикално организирани, сега сме хоризонтално.

— Какво искаш да кажеш?

— По твое време Цирка беше разделен на региони. Африка, комунистическите сателити, Русия, Китай, Югоизточна Азия и така нататък; всеки регион се командваше от отделен шаман, а Контрола седеше най-отгоре и дърпаше конците. Помниш ли?

— Звучи ми смътно познато.

— Е, сега вече цялата оперативна работа е събрана на едно място. Нарича се Лондонско управление. Няма региони, има латерализъм. Бил Хейдън е шеф на Лондонското управление, Рой Бланд му е помощник, а Тони Естерхази припка като кученце между двамата. Те са отделна служба в службата. Споделят си тайните само помежду си и не общуват с простолюдието. Така е по-безопасно за нас.

— Идеята не звучи лошо — отвърна Смайли, старателно пренебрегвайки намека.

Когато спомените започнаха отново да се трупат в напрегнатото му съзнание, изведнъж го обзе странното чувство, че сякаш изживява този ден за втори път, първо с Мартиндейл в клуба, а сега и с Гуилъм като насън. Минаха през малка горичка от млади борове. Лунната светлина струеше между тях.

— Чува ли се нещо… — започна Смайли, след което тонът му стана по-нерешителен: — Какви са новините за Елис?

— В карантина е — отсече Гуилъм.

— Да, разбира се, така е. Не исках да любопитствам, просто да разбера как се справя? Възстановил се е, но може ли да ходи? Доколкото знам, проблемите с гърба могат да са много неприятни.

— Казват, че се оправя много добре. Не те попитах как е Ан?

— Добре е.

В колата беше тъмно като в рог. Бяха свили от пътя и караха по чакъл. От двете им страни се издигаха стени от зеленина, появиха се светлини, след това една висока порта, а после и островърхият контур на голяма къща се извиси над короните на дърветата. Дъждът беше спрял, но щом излезе на свежия въздух, Смайли чу как капят мокрите листа наоколо.

Да, помисли си той, и миналия път валеше, когато бях тук; когато името на Джим Елис беше само заглавие във вестниците.

* * *

След като се измиха, за момент се спряха във високото преддверие, разглеждайки планинарския екип на Лейкон, сантиментално захвърлен върху един неокласически скрин. Сега седяха в полукръг с лице към един празен стол. Това беше най-грозната къща на мили околовръст и Лейкон я беше купил буквално без пари. „Това е бъркшърски Камелот — обясни веднъж на Смайли, сякаш се оправдаваше, — построен от един въздържател милионер.“ Дневната представляваше огромна зала с шестметрови прозорци с витражи и чамова балюстрада над входа. Смайли отбеляза познатите неща — пианото, затрупано с партитури, старите портрети на свещеници в раса, купчина отпечатани покани. Той потърси греблото от университета в Кеймбридж и го видя, закачено над камината. Гореше същият огън, твърде невзрачен за огромното огнище. Усещането за немотия преобладаваше над богатството.

— Харесва ли ти да си пенсионер, Джордж? — попита Лейкон, сякаш викаше в слуховия апарат на глухата си леля. — Не ти ли липсва топлината на живия контакт? На мене би ми липсвала. Старата работа, старите приятели.

Той беше висок като върлина, несръчен и с хлапашки вид — типичен шпионин и църковен деятел, беше казал веднъж Хейдън, известен с остроумието си в Цирка. Баща му беше високопоставен служител на Шотландската църква, а майка му — благородничка. От време на време по-добрите неделни вестници пишеха за него, наричайки го „представител на новия стил“, защото беше млад. Кожата на лицето му беше одрана от бръснене набързо.

— Май се справям доста добре — отвърна любезно Смайли и продължи: — Да, наистина се справям. А ти как си? Всичко наред ли е?

— О, да, няма особени промени. Всичко е спокойно. Шарлот получи стипендия за Роудийн^[1], което е много добре.

— Чудесно.

— Жена ти как е, цъфти ли?

Изказът му също беше хлапашки.

— Като майска роза — отвърна Смайли, галантно опитвайки да запази същия тон.

Наблюдаваха двойната врата. Някъде отдалече се чу тракане на стъпки по плочите на пода. Смайли реши, че са двама мъже. Вратата се отвори и се показа една висока фигура, наполовина силует. За част от секундата Смайли мерна втори човек зад него, тъмен, дребен и напрегнат, но само първият влезе в стаята и невидими ръце затвориха вратата зад гърба му.

— Заключете ни, ако обичате — нареди Лейкон и чуха щракването на ключа. — Познавате Смайли, нали?

— Да, мисля, че се познаваме — каза фигурата, като тръгна към тях от далечния и мрачен ъгъл. — Ако не се лъжа, веднъж ме наехте на работа, нали, мистър Смайли?

Гласът му беше мек и провлачен като южняшкия говор, но колониалният акцент не можеше да се сбърка.

— Тар, сър. Рики Тар от Пенанг.

Отблясък от огъня освети едната страна на суровата усмивка и едната очна ябълка, която изглеждаше куха.

— Момчето на адвоката, помните ли? Хайде де, мистър Смайли, при вас започнах да се уча на занаят.

След това и четиримата се изправиха в някаква абсурдна сцена, Гуилъм и Лейкон стояха отстрани като кръстници, докато Тар се ръкува със Смайли, след това още веднъж и после пак, сякаш за снимка.

— Как сте, мистър Смайли? Много се радвам да ви видя, сър.

Най-сетне той пусна ръката му и се отправи към предназначения за него стол, докато Смайли си мислеше: „Да, с Рики Тар това беше възможно. С Тар всичко е възможно. Боже мой, само преди два часа се убеждавах, че ще намеря спасение в миналото“. Той усети жажда и реши, че е от страх.

* * *

Преди десет години? Или дванайсет? Тази нощ му беше трудно да определя времето. Работата на Смайли по онова време включваше проверка на новобранците — никого не взимаха без неговото съгласие, никого не обучаваха без неговия подпис върху графика. Студената война беше в разгара си, главорезите имаха много работа, а Хейдън беше поставил задача на резидентите на Цирка в чужбина да търсят подходящ материал. Стив Макълвор от Джакарта предложи Тар. Макълвор беше стар професионалист, работещ под прикритие като корабен агент, и беше намерил пияния Тар да буйства из доковете, търсейки някакво момиче на име Роуз, което го било изоставило.

Според версията на Тар той се бил забъркал с група белгийци, които пренасяли оръжие между островите и континента. Не харесвал белгийците, омръзнало му било да влачи оръжие и бил ядосан, защото отмъкнали Роуз. Макълвор решил, че ще се поддаде на дисциплиниране и е достатъчно млад, за да бъде обучен за специалните операции, които главорезите подготвяха зад мрачните стени на училището в Брикетън. След обичайните проверки Тар беше изпратен в Сингапур за втори оглед, след което — в Яслата в Сарат за трета проверка. В този момент се появи Смайли за серия от разпити, като не всички бяха особено приятни. Яслата в Сарат беше тренировъчна база, но се използваше и за други цели.

Бащата на Тар беше адвокат от Австралия, който явно живееше в Пенанг. Майка му беше второстепенна актриса от Брадфорд, която беше пристигнала в Азия с една британска театрална трупа преди войната. Бащата, спомни си Смайли, си падаше по евангелизма и проповядваше в местните молитвени домове. Майката беше осъждана за някакви дребни престъпления в Англия, но бащата на Тар или не знаеше, или не го интересуваше. Когато започна войната, семейството се евакуира в Сингапур заради малкия си син. Няколко месеца по-късно Сингапур падна и Рики Тар започна обучението си в затвора в Чанги под контрола на японците. В Чанги бащата проповядваше Божията милост на всеки срещнат и ако японците не бяха започнали да го преследват, другите затворници щяха да го направят. След освобождението тримата се върнаха в Пенанг. Рики пробва да се заеме с изучаване на законодателството, но по-често му се случваше да го нарушава, затова баща му прати по дирите му неколцина сурови проповедници, които да избият греха от душата му. Тар избяга от този заговор на Борнео. На осемнайсет години той си изкарваше прехраната с контрабанда на оръжие, насъсквайки всичко живо по индонезийските острови един срещу друг, и точно тогава Макълвор се натъкна на него.

Когато приключи обучението му в Яслата, тъкмо бяха избухнали малайските събития^[2]. Тар отново беше вкаран в оръжейната контрабанда и първите хора, на които попадна, бяха неговите белгийски приятели. Те бяха твърде заети да осигуряват оръжие на комунистите, за да се интересуват къде е бил, освен това им трябваха хора. Тар направи няколко доставки, за да разкрие контактите им, след което една вечер ги напи, застреля четирима от тях, в това число и Роуз, след което запали лодката им. Помота се още известно време в Малая и свърши още няколко задачи, преди да го извикат обратно в Брикстън и да го подготвят за специални операции в Кения — казано по-просто, да лови членове на мау-мау^[3] за пари.

След Кения Смайли му изгуби дирите, но помнеше няколко случая, които рискуваха да се превърнат в скандали, заради което трябваше да информира Контрола. През шейсет и четвърта изпратиха Тар в Бразилия със задачата да подкупи министъра на отбраната, за когото се знаеше, че има сериозни проблеми. Тар подходи много грубо, министърът се уплаши и се разприказва пред вестниците. Тар работеше под холандско прикритие и никой нищо не разбра, освен холандското разузнаване, което побесня. В Испания, година по-късно, действайки по информация от Бил Хейдън, Тар шантажира — или изпържи, както биха казали главорезите — един полски дипломат, който си беше изгубил ума по някаква танцьорка. Първите резултати бяха добри, Тар получи похвала и премия. Когато се върна за втора порция обаче, полякът написа самопризнания до своя посланик и — дали сам, дали с чужда помощ — се хвърли от прозореца.

В Брикстън се говореше, че нямал късмет. По изражението на незрялото, но застаряващо лице на Гуилъм, седнали в полукръг около слабия огън, можеше да се предположи, че той има доста по-сурово определение за Тар.

— Ами аз тогава да започвам моя номер? — рече шеговито той, разполагайки се непринудено на стола.