Джон льо Каре
Дама, поп, асо, шпионин (2)

2

За разлика от Джим Придо, мистър Джордж Смайли не беше пригоден да крачи бързо под дъжда, още по-малко пък посред нощ. Всъщност той можеше да мине за последната версия на онова, на което Бил Роуч беше прототип. Дребен, възпълен и отдавна преминал първа младост, на външен вид той беше един от онези кротки хора в Лондон, които нямаше да наследят земята. Краката му бяха къси, походката му беше всякаква, само не пъргава, а облеклото му — скъпо, не по мярка и извънредно мокро. Връхната му дреха, която имаше някакво скръбно излъчване, беше от онази черна хлабава материя, която сякаш е направена да задържа влагата. Или ръкавите бяха прекалено дълги, или ръцете му — прекалено къси, защото, също като при Роуч, когато обличаше шлифера, маншетите почти изцяло скриваха пръстите му. От суета не слагаше шапка, защото с основание смяташе, че го прави смешен. „Като плетено калпаче на яйце“, беше отбелязала красивата му съпруга малко преди да го напусне за пореден път, и критиката й, както обикновено, се беше оказала трайна. Така че дъждът се събираше на тлъсти, неизчезващи капки по дебелите лещи на очилата му, принуждавайки го ту да навежда, ту да отмята назад глава, докато ситнеше по тротоара около почернелите арки на гара „Виктория“. Той се движеше на запад, към убежището си в Челси, където живееше. Походката му, кой знае защо, беше леко неуверена и ако Джим Придо внезапно изникнеше от сенките да го пита дали има приятели, той вероятно щеше да отговори, че предпочита да вземе такси.

— Роди е такъв дърдорко — измърмори той, когато нов порой блъсна едрите му бузи и се стече в подгизналата му риза. — Защо просто не си тръгнах?

Смайли още веднъж със съжаление прехвърли в ума си причините за настоящото си окаяно положение и с безпристрастие, което беше неразделна част от скромната му личност, заключи, че сам си е виновен.

Още от сутринта денят започна накриво. Стана твърде късно, след като беше работил до малките часове на нощта — навик, който постепенно се създаде след пенсионирането му миналата година. Когато установи, че кафето му е свършило, той се нареди на опашка в бакалията, докато не му свърши и търпението, така че високомерно реши да се заеме с личните си дела. Извлечението от банковата му сметка, пристигнало със сутрешната поща, показваше, че жена му е изтеглила лъвския пай от пенсията му: добре тогава, реши той, ще продам нещо. Реакцията му беше необмислена, защото пари не му липсваха, а малко известната банка, която се грижеше за пенсията му, я изплащаше редовно. Въпреки това той опакова едно ранно издание на Гримелсхаузен — скромно съкровище, останало му от оксфордските години — и тържествено се отправи към книжарница „Хейуд Хил“ на Кързън Стрийт, в която от време на време сключваше приятелски сделки със собственика. По пътя се нервира още повече и от един уличен телефон поиска да се види с адвоката си същия следобед.

— Джордж, как може да си такъв грубиян? Никой не се развежда с Ан. Изпрати й цветя и ела да обядваме.

Този съвет го ободри и той стигна „Хейуд Хил“ в приповдигнато настроение само за да налети право на Роди Мартиндейл, който тъкмо излизаше от бръснарницата на Тръмпър след седмичното си подстригване.

Мартиндейл нямаше основания да разчита на вниманието на Смайли нито в работата, нито извън нея. Той имаше апетитна служба във Форин Офис и задълженията му се състояха в това да обядва с чуждестранни гости, с които никой друг не искаше да се занимава. Той беше необвързан ерген със сива грива и онази подвижност, характерна за пълните хора. Харесваше светли костюми и цветя в бутониерата и не особено основателно претендираше, че добре познава задкулисните игри в Уайтхол. Преди няколко години, преди да я разформироват, той беше виден участник в една работна група на правителството за координиране на разузнаването. През войната благодарение на известни математически способности витаеше в периферията на секретния свят, а един път дори, както не пропускаше случай да изтъкне, беше работил с Джон Лансбъри по една крайно деликатна шифровална операция на Цирка. Войната обаче, както понякога му се налагаше на Смайли да си припомня, беше преди трийсет години.

— Здравей, Роди — каза Смайли. — Радвам се да те видя.

Мартиндейл говореше с доверително-предвзет тон на висок глас, който неведнъж беше принуждавал Смайли при пътувания в чужбина да напуска хотела в търсене на убежище.

— Скъпото ми момче, и това ако не е самият маестро! Чух, че са те затворили при монасите в Санкт Гален да изучаваш техните ръкописи! Веднага си признай. Искам да знам всичко, което правиш, с пълни подробности. Добре ли си? Още ли обичаш Англия? Как е прелестната Ан? — Подвижният му поглед се стрелкаше нагоре-надолу по улицата, докато не попадна на увития том на Гримелсхаузен под мишницата на Смайли. — Обзалагам се, че това е подарък за нея. Казват, че я глезиш безобразно. — Гласът му се сви до гръмогласен шепот: — Я кажи, да не си се върнал в играта? Да не би всичко да е прикритие, Джордж, а, прикритие ли е? — Острият му език обходи влажните краища на малката му уста, след което се скри в гънките й като змия.

И така, какъвто си беше наивник, Смайли откупи свободата си със съгласието да вечерят още същия ден в един клуб на Манчестър Скуеър, в който и двамата членуваха, но Смайли го избягваше, все едно беше прокажен, не на последно място и поради факта, че Роди Мартиндейл беше негов член. Когато вечерта настъпи, той беше още сит от обяда в „Уайт Тауър“, където адвокатът му, който много обичаше да си угажда, беше решил, че само едно обилно ядене може да извади Джордж от мрачното му настроение. Мартиндейл беше стигнал до същия извод по независим път и в продължение на четири дълги часа Смайли се насилваше да яде, докато двамата си подхвърляха имена, сякаш говореха за отдавна забравени футболисти. Джебъди, старият наставник на Смайли:

— Такава загуба, бог да го прости — промърмори Мартиндейл, който, доколкото му беше известно на Смайли, не беше виждал и очите на Джебъди. — И колко талантлив играч, нали? Един от най-големите, винаги съм го твърдял.

След това Филдинг, специалистът по френско средновековие в Кеймбридж:

— Ах, какво великолепно чувство за хумор. При това, забележи, остроумен!

После Спарк от школата за източни езици и накрая Стийд-Аспри, който беше основал същия този клуб, за да избяга от досадници като Роди Мартиндейл.

— Познавах бедния му брат, да ти кажа. Наполовина толкова умен и два пъти по-як, да е жив и здрав. Захласна се по съвсем различни неща.

През мъглата на алкохола Смайли слушаше всички тези глупости, казвайки по някое „да“, „не“, „колко жалко“ и „не, така и не го откриха“, както и веднъж, за свой срам, „стига, ласкаеш ме“, докато накрая с печална неизбежност Мартиндейл стигна до по-неотдавнашните събития — смяната на властта и оттеглянето на Смайли от служба.

Съвсем очаквано той започна с последните дни на Контрола:

— Старият ти шеф, Джордж, да е жив и здрав, единственият, който успя да опази името си в тайна. Не и от тебе, разбира се, никога не е имал тайни от тебе, нали, Джордж? Винаги заедно, Смайли и Контрола, поне така се говореше до последно.

— Това е голям комплимент.

— Недей да кокетничиш, Джордж. Забравяш, че съм стара пушка. Двамата с Контрола бяхте така — той долепи два дебели пръста един до друг. — Затова те изхвърлиха, не ме залъгвай, затова Бил Хейдън ти взе работата. Затова сега той е довереният човек на Пърси Алълайн, а не ти.

— Щом казваш, Роди.

— Ами да. И още имам да ти казвам, много още.

Мартиндейл се приближи към него и Смайли долови аромата на едно от по-смислените творения на Тръмпър.

— Слушай сега, Контрола не е мъртъв. Видели са го — той махна с ръка да заглуши протестите на Смайли. — Нека да ти доразкажа. Уили Андруарта се натъкнал на него на летището в Йоханесбург. Не бил призрак, а човек от плът и кръв. Уили чакал на бара да си вземе една сода в жегата — не си го виждал скоро, но Уили се е надул като балон. Обръща се и зад него стои Контрола, облечен като някакъв ужасен бур. Щом зърнал Уили, моментално изчезнал. Какво ще кажеш, а? Сега вече знаем, че Контрола не е мъртъв. Разкарал го е Пърси Алълайн със своето трио и той се е покрил в Южна Африка, господ здраве да му дава. Ама не можем да го виним, нали? Не можем да обвиняваме човека, че иска малко спокойствие в залеза на живота си. Аз поне не мога.

Чудовищността на това твърдение, достигнала до Смайли през сгъстяващата се стена от алкохолни изпарения, за момент го остави безмълвен.

— Това е смехотворно! Най-идиотската история, която някога съм чувал! Контрола е мъртъв. Умря от инфаркт след дълго боледуване. Освен това мразеше Южна Африка. Той мразеше всичко, освен Съри, Цирка и игрището за крикет „Лордс“. Съвсем сериозно, Роди, не трябва да разпространяваш такива истории. — Той можеше да добави: „Лично го погребах в един отвратителен крематориум в Ийст Енд миналата година на Бъдни вечер, съвсем сам. Свещеникът имаше проблеми с говора“.

— Уили Андруарта винаги е бил проклет лъжец — заяви невъзмутимо Мартиндейл. — Същото му казах и аз: „Пълни глупости, Уили, не те ли е срам“. — И веднага продължи, сякаш по никакъв начин и за миг не е допускал подобна нелепа мисъл: — Предполагам, че чешкият скандал заби последния пирон в ковчега на Контрола. Онзи нещастник, когото застреляха в гръб и после го писаха по вестниците, който беше много близък с Бил Хейдън, поне така се говореше. Тогава му казвахме Елис и още го наричаме така, макар да знаем истинското му име не по-зле от нашите.

Мартиндейл внимателно зачака Смайли да потвърди това, но Смайли нямаше никакво намерение да потвърждава каквото и да било, затова Мартиндейл пусна третата уловка.

— Някак не мога да си представя Пърси Алълайн в ролята на шеф, знаеш ли? Дали е от годините, Джордж, или просто от вродения ми цинизъм? Кажи ми, ти си добър познавач на хората. Струва ми се, че властта трудно се възприема у хора, заедно с които си израснал. Не е ли така? В наши дни малцина биха могли да се справят, а и винаги съм смятал Пърси за толкова предсказуем, особено след онази коварна змия, Контрола. С тази негова настойчива дружелюбност можеш ли да го възприемаш сериозно? Само като си помисля как едно време се мотаеше в бара на „Травълърс“^[1], смучеше недодяланата си лула и черпеше силните на деня; не, наистина хората обичат да ги лъжат с финес, не си ли съгласен? Или не те интересува, стига да успее да постигне нещо? Какъв му е номерът, Джордж, каква е тайната му рецепта? — Той говореше разпалено, наведен напред, а очите му светеха алчно. Единственото друго нещо, което можеше да го развълнува така, беше храната. — Да се справяш благодарение на ума на подчинените си, може би в това се състои ролята на началника в наши дни.

— Честно казано, Роди, не мога да ти помогна — рече вяло Смайли. — Не познавам Пърси като ръководител, нали разбираш. Само като… — не намери подходящата дума той.

— Пробивен човек — подсказа Мартиндейл с блеснал поглед. — Втренчил поглед в короната на Контрола ден и нощ. Сега тя е на неговата глава и тълпите го обичат. Кой е силният човек до него, Джордж? Кой извоюва авторитета му? Отвсякъде чуваме, че се справя отлично. Някакви читални в Адмиралтейството, някакви комисии със странни имена, червен килим за Пърси навсякъде в Уайтхол, заместник-министри получават специални благодарности от най-високо място, хора, които не сме и чували, получават големи медали за нищо. Всичко това съм го виждал и преди, нали ме разбираш?

— Роди, не мога да ти помогна — повтори Смайли и направи опит да стане. — Далече съм от тези неща, наистина.

Мартиндейл обаче го беше приклещил и го държеше с влажна ръка за масата, говорейки все по-бързо.

— Кой тогава е мозъкът? Не е Пърси, това е ясно. Само не ми казвай, че американците пак са започнали да ни вярват. — Хватката се затегна. — Блестящият Бил Хейдън, същински Лорънс Арабски на нашето време, да е жив и здрав; значи така, Бил е човекът, твоят стар съперник. — Езикът на Мартиндейл отново се показа навън, огледа се и се оттегли, оставяйки след себе си тънка усмивка. — Казват, че двамата с Бил сте споделяли всичко навремето — рече той. — Но той никога не е робувал на нормите, нали така? Гениите не го правят.

— Ще желаете ли още нещо, мистър Смайли? — попита келнерът.

— Тогава е Бланд, тази овехтяла надежда, випускник на второкласен университет. — Той продължаваше да го държи. — А ако тези двамата не осигуряват тягата, значи трябва да е някой от пенсионерите, нали така? Имам предвид някой, който се преструва на пенсионер, нали? А след като Контрола е мъртъв, кой остава? Освен тебе.

Вече си обличаха палтата. Гардеробиерите си бяха тръгнали и трябваше сами да си ги вземат от празните кафяви закачалки.

— Рой Бланд не е от второкласен университет — рече Смайли на висок глас. — Завършил е колежа „Сейнт Антънис“ в Оксфорд, ако искаш да знаеш.

Боже мой, това беше най-доброто, което ми хрумна, помисли си Смайли.

— Не ставай глупав, драги — тросна му се Мартиндейл. Смайли го беше отегчил и той изглеждаше мрачен и изигран; долната част на бузите му разстроено провисна. — Разбира се, че „Сейнт Антънис“ е второкласен колеж, без значение, че на същата улица има и по-добри места и независимо че ти е бил протеже. Предполагам, че сега е протеже на Бил Хейдън… недей да оставяш бакшиш, аз те поканих. Бил им е като бащица, от край време си е такъв. Налитат му като мухи на мед. Е, той си е блестящ; нали, не е като някои от нас. Направо си е звезда, няма много като него. Казват, че жените направо му се прекланяли, ако изобщо са в състояние да извършат такова действие.

— Лека нощ, Роди.

— Много поздрави на Ан, чу ли?

— Непременно.

— Да не забравиш.

А сега валеше като из ведро, Смайли беше подгизнал до мозъка на костите си и за наказание Бог беше изтрил всички таксита от лицето на Лондон.