Джон льо Каре
Дама, поп, асо, шпионин (21)

21

Хейдън го наричаше „външния министър в сянка“. Портиерите го наричаха Белоснежка заради косата му. Тоби Естерхази се обличаше като модел от списание, но в момента, в който отпуснеше рамене или свиеше малките си юмручета, веднага се превръщаше в боец. Докато вървеше след него по коридора на четвъртия етаж, забелязвайки пак кафе машината и чувайки гласа на Лодър Стрикланд, който казваше, че в момента е зает, Гуилъм си помисли: „Господи, пак сме в Берн и пак бягаме“.

Почти беше решил да го каже на глас на Тоби, но реши, че сравнението е неуместно.

Ето какво си мислеше всеки път, когато се сещаше за Тоби: Швейцария преди осем години, когато Тоби беше обикновен наблюдател, като междувременно репутацията му на таен подслушван растеше. Гуилъм се мотаеше из Северна Африка, затова Циркът ги изпрати в Берн на еднократна операция за изобличаването на двама белгийски оръжейни търговци, които използваха Швейцария като база за разпространяване на стоката си из разни места, до които не всеки имаше достъп. Наеха вила в съседство с къщата на двамата и още същата вечер Тоби отвори една разпределителна кутия, пренареди нещо и вече можеха да слушат разговорите на белгийците на собствения си телефон. Гуилъм беше шеф и куриер и два пъти на ден оставяше записите на резидентурата в Берн, използвайки за пощенска кутия една паркирана кола. Със същата лекота Тоби подкупи кварталния пощальон да показва първо на тях кореспонденцията на белгийците, преди да им я отнася, и чистачката да постави радиомикрофон в дневната, където обикновено провеждаха разговорите си. За развлечение ходеха в „Чикито“ и Тоби танцуваше с най-младите момичета. От време на време водеше по някоя у дома, но на сутринта винаги я нямаше и Тоби отваряше прозорците, за да прогони миризмата.

Три месеца живяха по този начин и в последния ден Гуилъм го познаваше не по-добре, отколкото в първия. Дори не знаеше от коя държава идва. Тоби беше сноб и знаеше къде да се храни и къде може да го забележат. Сам си переше дрехите, нощно време спеше с мрежичка на белоснежната си коса, а когато полицията нахлу във вилата и на Гуилъм му се наложи да прескача стената в задния двор, той завари Тоби в хотел „Бел вю“, където похапваше сладкиши и гледаше танцуващите двойки. Изслуша всичко, което му разказа Гуилъм, плати сметката, остави бакшиш първо на ръководителя на оркестъра, после на Франц, главния портиер, след което тръгна през плетеница от коридори и стълбища към подземния гараж, в който беше прибрал колата за бягство и паспортите. Там той също педантично поиска сметката. Ако някога ти се наложи да бягаш от Швейцария, помисли си Гуилъм, първо си плати сметките. Коридорите бяха безкрайни, с огледални стени и версайски свещници, така че Гуилъм не следваше само Естерхази, а цяла делегация.

Тъкмо този образ изникна пред очите му сега, макар че тясното дървено стълбище към кабинета на Алълайн беше боядисано в мръснозелено и само една олющена лампа с хартиен абажур напомняше за свещниците.

— При шефа — обяви важно Тоби на младия портиер, който ги покани да влязат с непочтително кимване. В преддверието зад четири сиви пишещи машини седяха четири сиви лелички с перлени огърлици и строги костюми. Те кимнаха на Гуилъм и не обърнаха внимание на Тоби. На вратата на Алълайн имаше надпис „заето“. До нея се издигаше нов двуметров сейф. Гуилъм се зачуди как, по дяволите, подът издържа такава тежест. Върху него се мъдреха бутилки с южноафриканско шери, чаши и чинии. Вторник, спомни си той — неформалната обедна среща на Лондонското управление.

— Кажете им, че няма да приемам никакви обаждания — извика Алълайн, когато Тоби отвори вратата.

— Мили дами, шефът няма да приема телефонни обаждания, ако обичате — каза изискано Тоби, придържайки вратата за Гуилъм. — Имаме конференция.

Една от леличките каза:

— Чухме.

Това беше бойната група.

Алълайн седеше начело на масата в грандоманския резбован стол, четеше някакъв документ от две страници и не помръдна, когато Гуилъм влезе. Само изръмжа:

— Сядай там, до Пол. В края на масата — и продължи съсредоточено да чете.

Столът отдясно на Алълайн беше празен и по привързаната с връв възглавничка към облегалката Гуилъм позна, че е на Хейдън. Отляво на Алълайн седеше Рой Бланд и също четеше, но той вдигна поглед, когато Гуилъм мина покрай него, каза: „К’во става, Питър“, след което го проследи чак до края на масата с изпъкналите си безцветни очи. До празния стол на Бил седеше Моу Делауер, жената талисман на Лондонското управление, с къса коса и кафяв костюм от туид. Срещу нея — Фил Порчъс, главният домакин, богат, сервилен човек с голяма къща в предградията. Когато видя Гуилъм, спря да чете, демонстративно затвори папката, постави върху нея добре гледаните си ръце и се усмихна саркастично.

— В края на масата значи до Пол Скордено — каза Фил, все така усмихнат.

— Виждам, благодаря.

От другата страна на Порчъс бяха руснаците на Бил, които за последно видя в тоалетната на четвъртия етаж, Ник де Силски и приятелчето му Каспар. Те не можеха да се усмихват, а както забеляза Гуилъм, не можеха и да четат, защото пред тях нямаше документи; те бяха единствените, които нямаха. Седяха с четирите си дебели ръце на масата, сякаш някой ги държеше на мушка отзад, и само го изгледаха с четирите си кафяви очи.

По-надолу от Порчъс седеше Пол Скордено, който сега май беше човекът на Рой Бланд, отговарящ за мрежите в Източна Европа, макар че според някои просто беше момче за всичко на Бил. Пол беше слаб, жилав, четирийсетгодишен, със сипаничаво кафяво лице и дълги ръце. Веднъж Гуилъм беше двойка с него по време на курс по самоотбрана в Яслата и двамата за малко не се избиха.

Гуилъм отдалечи стола си от неговия и седна, а Тоби се настани от другата му страна като втори телохранител. По дяволите, какво си въобразяват, помисли си Гуилъм. Да не би да хукна да бягам? Всички наблюдаваха как Алълайн пълни лулата си, когато Бил Хейдън го засенчи на сцената. Вратата се отвори и отначало не се появи никой. След това се чу бавно тътрене и Бил се появи, хванал във всяка ръка по една чаша с кафе, покрита с чинийка. Под мишница беше стиснал раирана папка, а този път очилата бяха на носа му, значи явно беше чел другаде. Всички са го чели, освен мене, помисли си Гуилъм, а аз дори не знам за какво става дума. Зачуди се дали не е същият документ, който Естерхази и Рой четяха вчера, и без каквито и да е доказателства реши, че е този, че е пристигнал вчера, че Тоби го е занесъл на Рой, а той ги беше смутил по време на първоначалното им вълнение; ако „вълнение“ беше точната дума.

Алълайн още не беше вдигнал поглед. От другия край на масата Гуилъм виждаше само гъстата му черна коса и две широки рамена в туид. Моу Делауер подръпваше бретона си, докато четеше. Гуилъм си спомни, че Пърси имаше две жени, докато Камила пак се мерна в претоварения му мозък, и двете бяха алкохолички, което би трябвало да означава нещо. Срещал беше само лондонското издание. Пърси събираше клуб на привържениците си и беше организирал коктейл в просторния си панелен апартамент в „Бъкингам Палас Маншънс“. Гуилъм закъсня и тъкмо си събличаше палтото във фоайето, когато една бледа руса жена плахо се приближи към него с протегнати ръце. Той реши, че е прислужницата, която чака да вземе палтото му.

— Аз съм Джой^[1] — каза театрално тя, все едно казваше „Аз съм Добродетелта“ или „Аз съм Въздържанието“. Тя не чакаше за палтото му, а за целувка. Гуилъм се подчини и вдъхна смесените прелести на „Жьо Ревиен“ и висока концентрация на евтино шери.

— Е, какво, млади ми Питър Гуилъм — това беше гласът на Алълайн, — готов ли си най-сетне за мене, или още ще обикаляш из владенията ми? — Той леко надигна глава и Гуилъм забеляза две малки триъгълничета четина на всяка от обветрените му страни. — С какво се занимавате в гората сега — обръщане на страница, — освен да гоните местните девственици, ако изобщо са останали такива в Брикстън, в което дълбоко се съмнявам — нека ми е простена тази волност, Моу, — и да харчите държавни пари за скъпи обеди?

Това дърдорене беше инструментът на Алълайн за комуникация, то можеше да бъде дружелюбно или враждебно, укорително или възторжено, но в крайна сметка винаги беше постоянен натиск в една точка.

— Една-две арабски истории изглеждат обещаващи. Сай Ванхофър е по дирите на един немски дипломат. В общи линии, това е.

— Араби — повтори Алълайн, като побутна настрана папката и извади грубовата лула от джоба си. — Всеки глупак може да изпържи арабин, нали така, Бил? Ако човек реши, за пет пари може да си купи цяло арабско правителство. — От друг джоб Алълайн извади кесия с тютюн и небрежно я хвърли на масата. — Чух, че напоследък се забавлявате с без време напусналия ни брат Тар. Как е той?

През ума на Гуилъм минаха много неща, докато се чуваше как отговаря. Сети се, че наблюдението над апартамента му започна едва снощи, сигурен беше в това. Че през уикенда беше чисто, освен ако Фон, бавачката пленник, не играеше двойна игра, което никак не би му било лесно. Че Рой Бланд много прилича на покойния Дилън Томас^[2], Рой винаги му беше напомнял за някого и досега не беше успявал да направи връзката, както и че Моу Делауер успяваше да покрие изискванията като жена само благодарение на момчешкото си излъчване на бойскаут. Зачуди се дали Дилън Томас е имал невероятните светлосини очи на Рой. Че Тоби Естерхази си взимаше цигара от златната си табакера и че Алълайн по правило не позволяваше да се пушат цигари, а само лули, така че явно Тоби е в много добри отношения с Алълайн в момента. Че Бил Хейдън изглеждаше странно млад и че слуховете в Цирка за любовния му живот в крайна сметка не бяха толкова смехотворни — говореше се, че бил бисексуален. Че едната длан на Пол Скордено лежеше на масата, а палецът беше леко повдигнат по такъв начин, че да стяга ударната повърхност от външната й страна. Помисли си и за платнената си чанта — дали Алуин я беше качил на колата? Или беше отишъл да обядва, оставяйки я на регистратурата, в очакване да бъде прегледана от някой от онези млади портиери, преследващи повишение? И не за първи път Гуилъм се запита колко ли време се беше мотал Тоби около регистратурата, преди да го забележи.

Той избра шеговит тон:

— Точно така, шефе. С Тар пием чай всеки ден следобед във „Фортнъмс“.

Алълайн смучеше празната си лула, изпробвайки как е натъпкан тютюнът.

— Питър Гуилъм — каза той със силния си акцент, натъртвайки всяка дума. — Може и да не ти е известно, но аз съм изключително склонен да прощавам. Всъщност аз съм направо изтъкан от добри чувства. Искам само да знам темата на вашия разговор с Тар. Не искам главата му, нито пък друга част от проклетата му анатомия, а и ще потисна импулса си да го удуша с голи ръце. Или пък тебе. — Той драсна клечка кибрит и запали лулата си, разпалвайки огромен пламък. — Дори бих отишъл по-далеч — ще окача златен медал на шията ти и ще те приема обратно в двореца от омразния Брикстън.

— В такъв случай нямам търпение той да се появи — рече Гуилъм.

— И Тар ще получи опрощение, докато аз не го пипна.

— Ще му предам. Ще остане във възторг.

Над масата се понесе голям облак дим.

— Много съм разочарован от тебе, млади ми Питър. Даваш ухо на грозни и вероломни клевети, причиняващи разкол. Плащам ти честно и почтено, а ти ми забиваш нож в гърба. Смятам, че това е много малка отплата, задето те пазя жив. Противно на настойчивите искания на моите съветници, имай предвид.

Алълайн имаше нов навик, който Гуилъм често забелязваше при суетни мъже на средна възраст — състоеше се в хващане на парче плът под брадичката и масажирането му с палец и показалец в опит да бъде намалено.

— Разкажи ни малко повече за положението на Тар в момента — каза Алълайн. — Разкажи ни за емоционалното му състояние. Той има дъщеря, нали? Малко момиченце на име Дани. Говори ли изобщо за нея?

— Говореше.

— Бъди така добър да ни удостоиш с някоя история за нея.

— Не знам такива истории. Много беше привързан към нея, само това зная.

— Страстно привързан ли? — Гласът му изведнъж се повиши гневно. — Какво означава това свиване на рамене? Дявол да те вземе, защо ми свиваш рамене? Говоря ти за дезертьор от твоя проклет отдел, обвинявам те, че се заиграваш с него зад гърба ми, че участваш в тъпи задкулисни игри, когато нямаш представа за какво става дума, а ти ми свиваш рамене от другия край на масата. Има закон, Питър Гуилъм, който забранява връзките с вражески агенти. Може би не го знаеш. Направо ми идва да ти стоваря обвинение.

— Само че аз не съм се срещал с него — каза Гуилъм, след като гневът му се притече на помощ и на него. — Не аз играя задкулисни игри, а ти. Така че ми се махни от главата.

В същия момент усети облекчението около масата, като неусетно настъпване на скука, като общо признание, че Алълайн е изстрелял всичките си амуниции, а целта е останала незасегната. Скордено си играеше с парченце слонова кост, талисман, който носеше със себе си. Бланд пак се зачете, а Бил Хейдън си пиеше кафето и явно го намираше за отвратително, тъй като направи кисела физиономия на Моу Делауер и остави чашата. Тоби Естерхази, подпрял брадичка, беше вдигнал вежди и се беше загледал в червения целофан, който изпълваше викторианската камина. Само руснаците продължаваха да го гледат, без да мигат, като двойка териери, които не искаха да повярват, че ловът е свършил.

— Значи ти е говорил за Дани, така ли? И ти е казвал, че я обича — рече Алълайн, връщайки се към документа пред себе си. — Коя е майката на Дани?

— Някакво момиче от евразийски произход.

Тук Хейдън се обади за първи път:

— Категорично евразийски или би могла да мине за нещо по-близко до нашите земи?

— Тар явно смята, че изглежда съвсем като европейка. Същото мисли и за детето.

Алълайн прочете на глас:

— На дванайсет години, дълга руса коса, кафяви очи, слаба. Това Дани ли е?

— Предполагам, че да. Звучи като нея.

Настъпи дълго мълчание и дори Хейдън не изпитваше желание да го наруши.

— Значи, ако ти кажа — започна отново Алълайн, подбирайки изключително внимателно думите си, — ако ти кажа, че Дани и майка й трябваше да пристигнат преди три дни на лондонското летище с директен полет от Сингапур, мога да допусна, че ще споделиш нашето объркване.

— Да, така е.

— Освен това ще си държиш устата затворена, когато излезеш от тук. Няма да казваш на никого, освен на дванайсетте си най-добри приятели, нали?

Някъде от недалече се чу мъркането на Фил Порчъс:

— Източникът е извънредно секретен, Питър. Може да ти звучи като обикновена полетна информация, но изобщо не е така. Тя е свръхсвръхчувствителна.

— А, добре, в такъв случай ще се опитам да си държа устата свръхзатворена — отговори Гуилъм на Порчъс и докато Порчъс почервеняваше, Бил Хейдън пусна още една момчешка усмивка.

Алълайн продължи:

— И какво ти говори тази информация? Хайде, Питър — пак дърдоренето, — хайде, ти му беше шеф, ръководител, философ и приятел, къде ти е психологията, за бога? Защо му е на Тар да идва в Англия?

— Ти не каза нищо подобно. Ти каза, че приятелката на Тар и дъщеря й Дани е трябвало да пристигнат в Лондон преди три дни. Може да идва на гости при роднини. Може да си има нов приятел. Откъде мога да знам?

— Не ставай глупав, мой човек. Не ти ли хрумва, че където е малката Дани, най-вероятно там ще се появи и самият Тар? Ако вече не е тук, което съм склонен да си мисля, защото мъжете обикновено пристигат първи, а след това идва и багажът им. Извинявай, Моу Делауер, грешка на езика.

За втори път Гуилъм си позволи малък изблик:

— Не, не ми е хрумвало до този момент. Досега Тар беше дезертьор. Решение на домакина от преди седем месеца. Така ли е, или не, Фил? Тар беше в Москва и всичко, което знаеше, трябваше да се смята за компрометирано. Прав ли съм, Фил? Това беше и достатъчна причина да се затвори Брикстън и половината от работата ни да премине към Лондонското управление, а другата половина — към съгледвачите на Тоби. Какво си мислите, че прави Тар в момента — дезертира обратно при нас ли?

— „Дезертира обратно“ е много меко казано, да знаеш — отвърна рязко Алълайн и пак се върна към документа пред себе си. — Чуй ме сега. Слушай внимателно какво ще ти кажа и го запомни. Защото не се съмнявам, че също като останалите от екипа ми и твоята памет е като сито, всички примадони сте такива. Дани и майка й пътуват с фалшиви британски паспорти под името Пул, пише се като пристанището. Паспортите са руски фалшификати. Третият е на самия Тар, добре известния ни мистър Пул. Тар е вече в Англия, само че не знаем къде. Тръгнал е преди Дани и майка й и е пристигнал по друг път, най-вероятно нелегален, според нашите проучвания. Оставил е инструкции на жена си, любовницата си или каквато му се пада — каза го така, сякаш самият той нямаше такива, — пак ще прощаваш, Моу, да го последва седмица по-късно, което очевидно те още не са направили. Тази информация стигна до нас едва вчера, така че ни предстои много работа. Тар ги е инструктирал — Дани и майка й, — че ако случайно той не успее да се свърже с тях, те трябва да се оставят на милостта на някой си Питър Гуилъм. Това май си ти.

— Ако е трябвало да пристигнат преди три дни, какво им се е случило?

— Закъснели са. Изпуснали са самолета. Променили са си плановете. Изгубили са билетите. Откъде мога да знам, по дяволите?

— Или информацията е фалшива — предположи Гуилъм.

— Не е — отсече Алълайн.

Обида и объркване — Гуилъм продължи и с двете:

— Добре. Руснаците са върнали Тар. Изпратили са семейството му обратно — един господ знае защо, аз бих предположил, че ще ги държат като заложници, — изпратили са и него. Какво му е толкова важното? Що за агент може да е той, след като не вярваме на нито една негова дума?

Сега вече, забеляза той с въодушевление, публиката гледаше Алълайн и на Гуилъм му се струваше, че той се разкъсва между това да даде задоволителен, но недискретен отговор, или да се покаже като глупак.

— Няма значение какъв агент е! Мъти водата. Може би даже трови кладенците. Такъв е. Ще ти дръпне чергата под краката, когато си на крачка от целта. — Циркулярните му писма звучаха по същия начин, помисли си Гуилъм. Метафорите преливаха от страниците. — Само че запомни едно. При първото му обаждане, дори още преди първото му обаждане, при първия намек за него, за жена му или за дъщеричката му идваш при мене, млади ми Питър Гуилъм, или при някого от големите. Някой от хората край тази маса. И при никой друг. Следиш ли тази инструкция внимателно? Защото са задействани толкова зъбни колела, колкото не можеш да си представиш и нямаш право да знаеш…

Внезапно разговорът премина в движение. Бланд пъхна ръце в джобовете си и бавно прекоси стаята, за да се подпре на стената край вратата в дъното. Алълайн пак си разпали лулата и загаси клечката с дълго движение на ръката си, докато гледаше гневно Гуилъм през дима.

— Кого ухажваш сега, Питър, коя е щастливата девойка?

Порчъс плъзна лист хартия по масата, за да го подпише Гуилъм.

— За тебе, Питър, ако обичаш.

Пол Скордено шепнеше нещо в ухото на единия от руснаците, а Естерхази беше до вратата, давайки досадни нареждания на леличките. Само кафявите, непроницаеми очи на Моу Делауер бяха втренчени в Гуилъм.

— Първо го прочети — посъветва го Порчъс с кадифен глас.

Гуилъм вече беше преполовил формуляра: „Удостоверявам, че днес се запознах със съдържанието на доклад №308 от «Черна магия»“, гласеше първият абзац. „Задължавам се да не разкривам никаква част от този доклад пред други сътрудници на тази служба, както и да не разкривам съществуването на източник Мерлин. Задължавам се да съобщя веднага всеки известен ми факт, който може да има връзка с този материал.“

Вратата беше останала отворена и докато Гуилъм подписваше, нахлу вторият ешелон на Лондонското управление, предвождан от леличките с подноси със сандвичи — Даяна Долфин, Лодър Стрикланд, който изглеждаше толкова надут, че всеки момент можеше да се пръсне, момичетата от отдела по разпространение и един стар боец с кисела физиономия на име Хагард, който беше шеф на Бен Тръкстън. Гуилъм напусна бавно, броейки присъстващите, защото знаеше, че Смайли ще иска да разбере кой е бил там. На вратата, за своя изненада, се оказа в компанията на Хейдън, който явно беше решил, че по-нататъшните забавления не са за него.

— Проклето глупаво кабаре — забеляза Бил, махвайки разсеяно на леличките. — Пърси става все по-нетърпим с всеки изминал ден.

— Наистина е така — съгласи се искрено Гуилъм.

— Какво прави Смайли? Виждал ли си го напоследък? Вие двамата май бяхте доста близки?

Светът на Гуилъм, който до този момент показваше признаци на стабилизиране, изведнъж бясно се завъртя.

— Боя се, че не — каза той, — нямам връзка с него.

— Не ми казвай, че обръщаш внимание на тези глупости — изсумтя Бил.

Стигнаха до стълбите и Хейдън мина напред.

— Ами ти? — попита Гуилъм. — Виждал ли си го скоро?

— А пък Ан излетяла от кафеза — продължи Бил, без да обръща внимание на въпроса. — Избягала с някакъв моряк или келнер, нещо такова. — Вратата към кабинета му беше широко отворена и бюрото му беше отрупано със секретни документи. — Това нормално ли е?

— Не знаех — рече Гуилъм. — Горкият Джордж.

— Кафе?

— Май ще се прибирам, благодаря.

— За чая с брат Тар ли?

— Точно така, във „Фортнъмс“. Всичко хубаво.

В архива Алуин се беше върнал от обяд.

— Чантата замина, сър — каза той радостно. — Вече трябва да е в Брикстън.

— Ах, да му се не види — каза Гуилъм, изстрелвайки последния си патрон. — Вътре имаше нещо, което ми трябваше.

Внезапно го осени идея, от която му призля — изглеждаше толкова ясна и толкова кошмарно очевидна, че се зачуди как не му е хрумнала досега. Санд беше съпруг на Камила. Тя водеше двойствен живот. Разкри му се цяла панорама от измами. Приятелите му, любимите му, дори самият Цирк се смесваха и преплитаха в безкрайна поредица от интриги. Спомни си една реплика на Мендъл, която той каза преди две вечери, докато двамата пиеха бира в един мрачен бар в покрайнините на града: „Горе главата, Питър, старче. Нали знаеш, Иисус Христос е имал само дванайсет души и единият се оказа двоен агент“.

Тар, помисли си той. Това копеле Рики Тар.