Джон льо Каре
Дама, поп, асо, шпионин (27)

27

Когато Смайли тръгна от „Айлей“ към Гроувнър Скуеър сутринта, улиците бяха окъпани в ярка слънчева светлина и небето беше синьо. Сега, докато караше наетия роувър покрай нелицеприятните фасади на Еджуеър Роуд, вятърът беше спрял, небето беше почерняло в очакване на дъжда, а от слънцето бяха останали само червеникави отблясъци по асфалта. Той паркира на Сейнт Джонс Удс Роуд пред нова сграда с остъклен вход, но не влезе през него. Като мина покрай една голяма скулптура, която според него изобразяваше ни повече, ни по-малко космическия хаос, той се отправи под ледения дъжд към открито стълбище, спускащо се надолу и обозначено само като „Изход“. Първата площадка беше с плочки от теракота и перила от африкански тик. По-надолу щедростта на строителя се беше изчерпала. На мястото на предишния лукс се появи груба мазилка и въздухът се изпълни с воня на несъбран боклук. Поведението му беше по-скоро внимателно, отколкото крадливо, но когато стигна до металната врата, той спря, преди да хване дългата дръжка с две ръце, и се стегна, сякаш му предстоеше изпитание. Вратата се отвори една педя и се спря с глух звук, на който отвърна гневен вик, отекващ няколко пъти, сякаш някой викаше в басейн.

— Ей, защо не гледаш?

Смайли се промъкна през отвора. Вратата беше опряла в бронята на една много лъскава кола, но Смайли не гледаше колата. В другия край на паркинга двама мъже в гащеризони поливаха с маркуч ролс-ройс в една от клетките. И двамата гледаха към него.

— Защо не мина по друг път? — попита същият ядосан глас. — Ти наемател? Защо не използва асансьор за наематели? Това стълбище за пожар.

Не можеше да се определи кой от двамата говори, но който и да беше, говореше със силен славянски акцент. Светлината в клетката беше зад гърба им. По-ниският мъж държеше маркуча.

Смайли тръгна напред, като внимаваше да държи ръцете си далече от джобовете. Мъжът с маркуча се върна към работата си, но по-високият продължи да го наблюдава в полумрака. Облечен беше в бял гащеризон и беше обърнал яката си нагоре, което му придаваше леко хъшлашки вид. Гъстата му черна коса беше сресана назад.

— Боя се, че не съм наемател — призна Смайли. — Питам се обаче дали не бих могъл да говоря с някого за наемането на място. Казвам се Кармайкъл — каза той по-силно. — Купих апартамент малко по-нагоре по улицата.

Посегна, сякаш се канеше да извади визитка, като че ли документите му щяха да го представят по-добре от собствения му невзрачен външен вид.

— Ще предплатя — обеща той. — Мога да подпиша договор или каквото е необходимо, разбира се. Естествено, искам всичко да е легално. Мога да ви предоставя препоръки или да ви дам депозит в приемлив размер. Стига само да е законно. Колата е роувър, нова е. Не искам да правя нищо зад гърба на фирмата, защото смятам, че не е редно. На всичко друго обаче съм готов, стига да е в разумни рамки. Щях да я докарам, но не исках да нахалствам. А и знам, че звучи глупаво, но не ми хареса рампата. Колата ми е съвсем нова, нали разбирате.

През цялото това многословно обяснение, което изнесе с тон на дребнава загриженост, Смайли остана в лъча силна светлина, идващ от една лампа, окачена на гредата — умоляваща, направо жалка фигура, която се виждаше добре в празното пространство. Това поведение даде резултат. Бялата фигура напусна клетката и тръгна към една остъклена будка, вградена между две железни колони, и с красивата си глава направи знак на Смайли да го последва. В движение смъкна ръкавиците от ръцете си. Това бяха кожени ръкавици, шити на ръка и доста скъпи.

— Ами трябва внимава, когато отваря врата — предупреди го той със същия висок тон. — Трябва използва асансьор или плаща малко лири. Използва асансьор и няма проблем.

— Макс, искам да говоря с тебе — каза Смайли, щом се озоваха в будката. — Насаме. Не тук.

Макс беше едър, с широки рамене и светло момчешко лице, но кожата му беше набръчкана като на старец. Беше красавец и очите му бяха съвсем неподвижни. Изобщо целият излъчваше някаква смъртоносна неподвижност.

— Сега? Искаш говорим сега?

— В колата. Паркирана е отвън. Като се качиш по рампата, ще я видиш точно отпред.

Макс сложи ръце до устата си и извика към другия край на паркинга. Той беше с половин глава по-висок от Смайли и ревът му беше гръмогласен. Смайли не можеше да улови думите. Може би бяха на чешки. Отговор не последва, но Макс вече разкопчаваше гащеризона.

— Става дума за Джим Придо — каза Смайли.

— Ясно — рече Макс.

 

 

Отидоха с колата до Хампстед и останаха да седят в лъскавия роувър, гледайки как децата трошат леда в езерото. Дъждът в крайна сметка беше престанал; може би защото беше твърде студено.

Над земята Макс беше облечен със син костюм и синя риза. Вратовръзката му беше синя, но старателно се отличаваше от другите цветове — много беше внимавал да подбере правилния тон. Носеше няколко пръстена и кожени ботуши с цип отстрани.

— Вече не се занимавам с това, казаха ли ти? — попита Смайли. Макс сви рамене. — Мислех, че са ти казали — рече Смайли.

Макс седеше изправен; не се облягаше на седалката, беше твърде горд. Не поглеждаше Смайли. Погледът му беше втренчен в езерото и децата, които си играеха и се гонеха в тръстиките.

— Не казват нищо на мене — рече той.

— Уволниха ме — каза Смайли. — Май по същото време, когато и тебе.

Макс като че ли леко се раздвижи, после пак застина.

— Лошо, Джордж. Какво прави — краде пари?

— Не искам да научават, Макс.

— Ти тайно, аз тайно също — каза Макс и предложи на Смайли цигара от златната си табакера, която той отказа.

— Искам да чуя какво е станало — продължи Смайли. — Исках да го разбера, преди да ме уволнят, но нямаше време.

— Затова тебе уволняват?

— Може би.

— Ти не знае много, а? — попита Макс, гледайки разсеяно децата.

Смайли заговори много просто, като през цялото време следеше дали Макс го разбира. Можеха да разговарят на немски, но беше сигурен, че Макс нямаше да се съгласи. Затова говореше на английски и наблюдаваше лицето на Макс.

— Нищо не знам, Макс. Изобщо не участвах в това. Бях в Берлин, когато стана, нищо не знаех нито за плановете, нито за обстановката. Телеграфираха ми, но когато пристигнах в Лондон, вече беше късно.

— Планове — повтори Макс. — Големи планове имало. — Челюстта и страните му изведнъж се покриха с бръчки и очите му се присвиха в гримаса или усмивка. — Значи сега има много време, а, Джордж? Боже, големи планове имало.

— Джим имал някаква специална задача за тебе. Търсил те е.

— Разбира се. Джим търси Макс за бавачка.

— Как те е открил? Да не би да е отишъл в Актън и да е говорил с Тоби Естерхази, казвайки му: „Тоби, трябва ми Макс“? Как те е намерил?

Ръцете на Макс лежаха на коленете му. Той имаше добре поддържани и изящни ръце, с изключение на кокалчетата, които бяха прекалено широки. При споменаването на Естерхази той сви дланите си навътре и направи нещо като клетка, все едно беше уловил пеперуда.

— Какво, по дяволите? — попита Макс.

— Какво стана тогава?

— Било тайно — каза Макс. — Джим тайно, аз тайно. Като сега.

— Хайде — рече Смайли. — Моля те.

Макс заразказва, сякаш ставаше дума за обикновена бъркотия, семейна, бизнес или любовна. Било понеделник вечер в средата на октомври, да, на шестнайсети. Нямало работа, не бил излизал в чужбина от няколко седмици и му било писнало. Прекарал целия ден в следене на някаква къща в Блумсбъри, в която се предполагало, че живеят двама китайски студенти; съгледвачите обмисляли да организират взлом в стаите им. Тъкмо се готвел да се връща в Пералнята в Актън, за да пише доклада си, когато Джим го взел от улицата под формата на уж случайна среща и го откарал до „Кристъл Палас“, където останали в колата да си говорят, както сега, с тази разлика, че разговаряли на чешки. Джим казал, че имало някаква специална работа, толкова голяма и тайна, че никой в Цирка, нито дори Тоби Естерхази, не трябвало да знае за нея. Идвала от най-високо място и била опасна. Интересувал ли се Макс?

— Аз казва: „Разбира се, Джим. Макс интересува“. После той казва мене: „Взима отпуск“. Отива при Тоби, казва: „Тоби, моя майка болна, трябва взима малко отпуск“. Аз няма майка. Аз казва: „Разбира се, взима отпуск. Колко време, моля, Джим?“.

Цялата работа нямало да отнеме повече от един уикенд, казал му Джим. Започвали в събота и свършвали в неделя. След това попитал Макс дали в момента ползвал чужди самоличности — най-добре щяла да бъде австрийска, някакъв дребен бизнес, със съответната шофьорска книжка. Ако Макс нямал подръка в Актън, Джим щял да приготви нещо в Брикстън.

— Разбира се, казва аз. Има Хартман, Руди, от Линц, судетски емигрант.

Така че Макс разказал на Тоби история за някакъв проблем с момиче в Брадфорд, а Тоби му изнесъл десетминутна лекция за английските сексуални нрави; след което в четвъртък Джим и Макс се срещнали в една тайна квартира, която главорезите използвали по онова време, някаква съборетина в Ламбет. Джим носел ключовете. Тридневен удар, повторил Джим, тайна конференция край Бърно. Джим имал голяма карта и двамата я проучили. Джим щял да пътува през Чехия, Макс — през Австрия. Щели да се движат по различни пътища чак до Бърно. Джим щял да лети от Париж до Прага, а оттам с влак. Не казал какви документи щял да носи той самият, но Макс предположил, че щели да са чешки, защото Джим владеел чешката самоличност, Макс го бил виждал да я използва и друг път. Макс бил Руди Хартман, търговец на стъклени изделия и домакински съдове. Трябвало да прекоси австрийската граница с микробус недалече от Микулов, след това да се отправи на север към Бърно, разполагайки с достатъчно време да успее за срещата в шест и половина в събота вечерта на една странична уличка близо до стадиона. Същата вечер имало голям мач, който започвал в седем. Джим щял да върви с тълпата чак до страничната уличка и там да се качи в микробуса. Уговорили часове, резервни варианти и други непредвидени обстоятелства; освен това, каза Макс, всеки знаел наизуст почерка на другия.

След като излезли от Бърно, трябвало да карат заедно по пътя за Биловице до Кържтини, след това да завият на изток към Рачице. Някъде по пътя за Рачице щели да подминат паркирана вляво черна кола, най-вероятно фиат. Първите две цифри от номера щели да бъдат две деветки. Шофьорът щял да чете вестник. Трябвало да отбият, Макс да отиде до колата и да попита дали всичко е наред. Мъжът трябвало да отговори, че лекарят му е забранил да кара повече от три часа наведнъж. Макс щял да каже, че наистина дългите пътувания натоварват сърцето. След това шофьорът щял да им покаже къде да паркират микробуса и да ги откара на срещата със собствената си кола.

— С кого беше срещата, Макс? Джим каза ли ти и това?

Не, Джим не му бил казал.

До Бърно, каза Макс, всичко вървяло по план. По пътя от Микулов го следвали двама цивилни мотоциклетисти, които се сменяли на десет минути, но той решил, че това е заради австрийския му номер, и не се притеснил. Стигнал спокойно до Бърно следобед и за да бъде всичко както трябва, се регистрирал в хотела и изпил няколко кафета в ресторанта. Някаква кука се лепнала за него и Макс му заразказвал за превратностите в търговията със стъклени изделия и за гаджето си в Линц, което избягало с един американец. Джим пропуснал първата среща, но използвал един от резервните варианти час по-късно. Макс първо решил, че влакът бил закъснял, но Джим казал само: „Карай бавно“, и той разбрал, че имало проблем.

Ето как щяло да стане, казал Джим. Имало промяна в плана. Макс трябвало да стои настрана. Щял да остави Джим преди срещата, след което да се покрие в Бърно до понеделник сутринта. Не трябвало да влиза в контакт с никой от каналите на Цирка: нито с мрежата „Натиск“, нито с „Платон“, а най-малко пък с пражката резидентура. Ако Джим не се появял в хотела до осем сутринта в понеделник, Макс трябвало да се измъква както може. Ако Джим се появял, работата на Макс щяла да бъде да отнесе неговото съобщение на Контрола — съобщението щяло да бъде много просто, може би дори само една дума. Когато се върнел в Лондон, трябвало да отиде лично при Контрола, да си уреди среща чрез стария Макфадън и да му предаде съобщението, ясно ли му било? Ако Джим не се появял, Макс трябвало да продължи да си живее живота и да отрича всичко както извън Цирка, така и вътре в него.

— Джим каза ли защо се е променил планът?

— Джим бил притеснен.

— Значи нещо му се е случило, докато е идвал на срещата?

— Може би. Аз казва Джим: „Виж, Джим, идва с тебе. Ти притеснен, аз бъда бавачка, аз кара, аз стреля, какво толкова?“. Джим много ядосва, ти разбира?

— Разбирам — каза Смайли.

Тръгнали по пътя за Рачице и видели кола без светлини, паркирана край един път в полето, фиат, с две деветки в номера, черен. Макс спрял микробуса и Джим излязъл. Докато вървял към фиата, шофьорът открехнал вратата, за да светне лампичката в купето. Над волана бил разтворил вестник.

— Можа ли да видиш лицето му?

— Било в сянка.

Макс зачакал, явно двамата си разменили паролите, Джим се качил и колата потеглила по селския път, все така без светлини. Макс се върнал в Бърно. Пиел шнапс в ресторанта, когато над града се разнесъл тътен. Най-напред си помислил, че звукът идва от стадиона, след това разбрал, че са камиони — по шосето преминавал конвой. Попитал сервитьорката какво става и тя отговорила, че в гората имало стрелба, виновни били контрареволюционерите. Той отишъл при микробуса, пуснал радиото и хванал бюлетина от Прага. Тогава за първи път чул за някакъв генерал. Решил, че навсякъде ще има кордони, а и бездруго имал инструкции от Джим да се покрива в хотела до понеделник сутринта.

— Може би Джим изпратил съобщение. Може би някой от съпротива идва при мене.

— Съобщение само от една дума — каза тихо Смайли.

— Разбира се.

— Не ти е казвал каква е думата?

— Ти луд — рече Макс.

Не стана ясно дали това беше констатация, или въпрос.

— Чешка дума или английска, или немска?

Никой не дошъл, каза Макс, без да си прави труда да отговаря на налудничави въпроси.

В понеделник изгорил паспорта, с който бил влязъл в страната, сменил номерата на микробуса и използвал западногерманския път за бягство. Вместо да тръгне на юг, той се отправил на югозапад, изоставил микробуса и пресякъл границата с автобус до Фрайщат — това бил най-лесният маршрут, който знаел. Във Фрайщат изпил едно питие и прекарал нощта с момиче, защото бил объркан, ядосан и имал нужда да си поеме дъх. Пристигнал в Лондон във вторник вечерта и въпреки нарежданията на Джим решил, че е по-добре да направи опит да се свърже с Контрола: „Това било адско трудно“, отбеляза той.

Опитал да се обади по телефона, но успял да стигне само до леличките. Макфадън го нямало. Минало му през ум да пише, но си спомнил думите на Джим, че никой в Цирка не бивало да знае. Решил, че писането е твърде опасно. В Пералнята в Актън се носел слух, че Контрола бил болен. Опитал да разбере в коя болница е, но не могъл.

— Имаше ли чувството, че хората в Пералнята знаеха къде си бил?

— И аз чудя.

Все още се чудел, когато леличките го потърсили и поискали да видят паспорта му на името на Руди Хартман. Макс казал, че го бил изгубил, което в крайна сметка не било много далече от истината. Защо не бил съобщил за загубата? Не знаел. Кога се била случила загубата? Не знаел. Кога за последен път бил виждал Джим Придо? Не можел да си спомни. Изпратили го в Яслата в Сарат, но Макс бил подготвен и ядосан, така че след два-три дни на следователите им омръзнало или пък някой им се обадил.

— Връща се в Пералня в Актън. Тоби Естерхази дава сто лири и казва вървя по дяволи.

Около езерцето избухнаха аплодисменти. Две момчета бяха успели да потопят голямо парче лед и сега водата пускаше мехурчета около дупката.

— Макс, какво е станало с Джим?

— Какво, по дяволи?

— Чуваш разни слухове, които се носят сред емигрантите. Какво е станало с него? Кой се е погрижил за него, как го е откупил Бил Хейдън?

— Емигранти вече не говори с Макс.

— Но си чувал разни неща, нали?

Този път белите ръце му подсказаха отговора. Смайли видя как се разперват пръстите, пет на едната ръка, три на другата, и усети, че му призлява, още преди Макс да отговори.

— Значи те застрелва Джим отзад. Може би Джим бяга, какво толкова? Те слага Джим в затвор. Това не много добре за Джим. За мои приятели също. Не добре. — Той започна да изброява: — Пршибил — започна той, докосвайки палеца си. — Букова Мирек, брат на жена на Пршибил. — Той сви един пръст. — Жена на Пршибил също. — Втори пръст, после трети: — Колин Иржи, също негова сестра, малко умрели. Това била мрежа „Натиск“. — Той смени ръцете. — След мрежа „Натиск“ идва мрежа „Платон“. Идва адвокат Рапотин, идва полковник Ландкрон и машинописки Ева Криглова и Ханка Билова. Също малко умрели. Това адски висока цена, Джордж — той приближи чистите си пръсти до лицето на Смайли, — това адски висока цена за един англичанин с дупка в гръб. — Той се палеше все повече. — Ти защо се занимава, Джордж? Цирк не хубаво за Чехия. Чужденци не хубаво за Чехия. Богат човек няма извади беден човек от затвор! Иска знае една история? Вие как казва на мерхен, Джордж?

— Приказка — отговори Смайли.

— Добре, значи повече не разказва мене тъпа приказка как Англия трябва спасява Чехия!

— Може да не е бил Джим — каза Смайли след дълго мълчание. — Може някой друг да е издал мрежите. Не Джим.

Макс вече отваряше вратата.

— Какво толкова? — попита той.

— Макс — каза Смайли.

— Не се притеснява, Джордж. Няма кого продам тебе. Ясно?

— Ясно.

Седнал неподвижно в колата, Смайли го наблюдаваше как спира такси. Направи го с махване на ръка, сякаш викаше келнер. Каза адреса, без изобщо да погледне шофьора. След което потегли, седнал пак с изправен гръб и загледан право пред себе си като кралска особа, която не обръща внимание на тълпата.

Когато таксито се скри от поглед, инспектор Мендъл бавно стана от пейката, сгъна вестника си и се приближи до роувъра.

— Чист си — каза той. — Гърбът ти е чист, съвестта ти е чиста.

Без да е много сигурен в последното, Смайли му връчи ключовете от колата и тръгна към автобусната спирка, пресичайки улицата, за да се отправи на запад.