Джон льо Каре
Дама, поп, асо, шпионин (20)

20

Архивите на Цирка не бяха достъпни откъм главния вход. Те се бяха разпрострели из лабиринт от мърляви стаички и полуетажи в задната част на сградата, по-скоро като някоя от антикварните книжарници, които изобилстваха в този квартал, отколкото като подредената памет на голяма организация. До тях се стигаше през невзрачен вход на Чаринг Крос Роуд, забутан между ателие за рамки и денонощно кафене, което служителите не биваше да посещават. На вратата имаше две табели — „Национална езикова школа, служебен вход“ и „Си енд Ел Дистрибюшън Лимитед“. За да влезе, човек трябваше да натисне един от двата звънеца и да изчака Алуин, женствения морски пехотинец, който говореше само за уикендите. Някъде до сряда говореше за миналия уикенд, след това — за предстоящия. Тази сутрин, вторник, той беше в настроение на възмутено негодувание.

— Ами какво да кажа за бурята тогава? — запита той, побутвайки дневника по плота към Гуилъм за подпис. — Все едно живея в някой фар. Цяла събота и цяла неделя. Казвам му на моя приятел: „Насред Лондон сме и само чуй какво става“. Искате ли да ви я прибера?

— Да беше на моето място — каза Гуилъм, връчвайки кафявата платнена чанта в протегнатите ръце на Алуин. — Какво ти слушане, не можехме да стоим изправени.

Не бъди прекалено дружелюбен, каза си той наум.

— Въпреки това обичам провинцията — сподели Алуин, прибирайки чантата в едно от отворените шкафчета под плота. — Искате ли номерче? Трябва да ви дам, иначе Долфин ще ме убие, ако разбере.

— Със сигурност — рече Гуилъм.

Той изкачи четирите стъпала и бутна летящата врата на читалнята. Помещението приличаше на импровизирана зала за лекции — дванайсет маси, обърнати в една посока, и подиум, на който седеше архиварят. Гуилъм седна на една от по-задните маси. Още беше рано — десет и десет по неговия часовник — и единственият друг читател беше Бен Тръкстън от отдела за проучвания, който прекарваше по-голямата част от времето си тук. Много отдавна, представяйки се за латвийски дисидент, Бен беше тичал по московските улици и крещял: „Смърт на потисниците!“. Сега седеше превит над документите като стар свещеник, белокос и напълно неподвижен.

Като забеляза Гуилъм, изправен пред бюрото й, архиварят се усмихна. Често пъти, когато в Брикстън нямаше работа, Гуилъм прекарваше деня си тук, преглеждайки старите случаи в търсене на някой, който може да се опита отново. Тя се казваше Сал, пълничко, жизнено момиче, което беше шеф на младежкия клуб в Чизик и имаше черен колан по джудо.

— Счупи ли нечий врат през уикенда? — попита той, пресягайки се за няколко зелени формуляра.

Сал му даде бележките, които държеше в металния си шкаф.

— Няколко. А ти?

— Бях на гости на лелите в Шропшър, благодаря.

— Така ли му казвате вече? — попита Сал.

Без да се отделя от бюрото й, той попълни заявки за следващите два номера от списъка си. Гледаше я как ги подпечатва, откъсва вторите екземпляри и ги пуска в един процеп на бюрото си.

— Коридор Д — измърмори тя, връчвайки му неговите копия. — Двайсет и осмиците са по средата вдясно, трийсет и единиците са в следващата ниша.

Той бутна вратата в другия край и влезе в главната зала. В средата стар асансьор, подобен на клетка в миньорска шахта, разнасяше папки из дълбините на Цирка. Двама невзрачни служители го захранваха, трети задвижваше лебедката. Гуилъм тръгна бавно покрай стелажите, разглеждайки флуоресцентните табели с номерата.

— Лейкон се кълне, че изобщо няма папка за операция „Свидетел“ — беше му обяснил Смайли по своя си притеснен начин. — Имал само няколко документа за преместването на Придо и нищо повече. — И със същия печален тон: — Боя се, че ще трябва да намерим начин да се сдобием с това, което е регистрирано в Цирка.

В речника на Смайли „да се сдобием“ означаваше „да откраднем“.

Едно момиче беше горе на стълбата. Библиотекарят Оскар Алитсън пълнеше пластмасова кошница с жонгльорски папки, работникът по поддръжката Астрид поправяше един радиатор. Рафтовете бяха дървени, дълбоки като койки и разделени на кутийки с шперплатови плоскости. Той вече знаеше, че „Свидетел“ е под номер четири-четири осем-две И, което означаваше четирийсет и четвърта ниша, пред която се намираше той. Буквата И означаваше „изчезнали“ и се използваше само за закрити операции. Гуилъм преброи осмата кутия от ляво надясно. „Свидетел“ трябваше да е втората папка отляво, но нямаше как да се провери, защото гърбовете им не бяха надписани. След като извърши разузнаването си, той взе двете папки, които беше заявил, оставяйки зелените бележки на специално направената за целта стоманена рамка.

— Сигурен съм, че няма да има много материали — беше казал Смайли, като че ли по-тънките папки можеха да се вземат по-лесно. — Но все трябва да има нещо, поне привидно.

Това беше още една негова черта, която тогава подразни Гуилъм — говореше така, сякаш събеседникът му следва неговата мисъл, сякаш през цялото време е в главата му.

Той седна и се престори, че чете, но прекара времето, размишлявайки за Камила. Какво трябваше да си мисли за нея? Рано тази сутрин, докато лежеше в прегръдките му, тя му каза, че имала един брак. Понякога говореше така, все едно беше живяла двайсет живота. Било грешка, затова решили да го приключат.

— Какво не му беше наред?

— Нищо. Просто не си подхождахме.

Гуилъм не й повярва.

— Разведохте ли се?

— Предполагам.

— Не ставай глупава, не може да не знаеш дали си разведена, или не!

Родителите му се занимавали с тази работа, той бил чужденец.

— Изпраща ли ти пари?

— Защо да ми изпраща? Той не ми дължи нищо.

След това флейтата засвири отново в стаята за гости, дълги въпросителни тонове в полумрака, докато Гуилъм правеше кафе. Измамница ли е, или ангел? Мислеше си дали да не провери името й в базата данни. След час имаше урок със Санд.

Въоръжен със зелената бележка за референция четири-три, той върна двете папки на местата им и застана в нишата до „Свидетел“.

Репетицията мина добре, помисли си той.

Момичето още беше на стълбата. Алитсън го нямаше, но кошницата си беше там. Радиаторът вече беше изтощил Астрид и той седеше до него и четеше „Сън“. На зелената бележка пишеше четири-три четири-три и той веднага намери папката, защото вече я беше набелязал. Беше с розова подвързия като „Свидетел“. Също като „Свидетел“ беше достатъчно опърпана. Той пъхна зелената бележка в рамката. Върна се по пътеката, провери още веднъж Алитсън и момичетата, след което се протегна за папката „Свидетел“ и много бързо я размени с папката, която държеше в ръка.

„Според мене, Питър — това беше гласът на Смайли, — най-важното е да не оставяш празно място. Затова ти предлагам да поискаш някоя подобна папка, имам предвид подобна на външен вид, и да я пъхнеш на празното място от…“

„Разбрах те“, каза Гуилъм.

Хванал папката „Свидетел“ небрежно в дясната си ръка с надписа навътре, Гуилъм се върна в читалнята и седна на мястото си. Сал вдигна очи и каза нещо безмълвно. Гуилъм кимна в знак, че всичко е наред, смятайки, че пита това, но тя го повика при себе си. Миг на паника. Да взема ли папката, или да я оставя? Какво правя обикновено? Остави я на масата.

— Джулиет отива за кафе — прошепна Сал. — Искаш ли?

Гуилъм сложи един шилинг на плота.

Той погледна стенния часовник, след това часовника на ръката си. Господи, престани да гледаш тъпия часовник! Мисли си за Камила, мисли си как започва урокът й, мисли си за лелите, при които не беше през уикенда, мисли си как Алуин не ти проверява чантата. Мисли си за каквото искаш, само не за времето. Още осемнайсет минути. „Питър, ако имаш и най-малките резерви, не бива да го правиш. Това е най-важното.“ Хубаво, ама как да познаеш резервите, ако стомахът ти се е свил на топка, а потта е като таен дъжд под ризата ти? Готов беше да се закълне, че никога не се е чувствал толкова зле.

Той отвори папката „Свидетел“ и се опита да чете.

Изобщо не беше тънка, но не беше и много дебела. Доста приличаше на папка, направена само привидно, както беше казал Смайли — първият лист съдържаше само описание на липсващите документи. „Анекси 1–8 на съхранение в Лондонското управление, вж. също лични досиета ЕЛИС Джим, ПРИДО Джим, ХАЙЕК Владимир, КОЛИНС Сам, ХАБОЛТ Макс…“ и прочее персонажи. „За гореуказаните документи справка при РЛУ или РЦ“, което означаваше „ръководител на Лондонското управление“ и „ръководител на Цирка“, както и назначените от него лелички. Не си гледай часовника, гледай този на стената и смятай, идиот такъв. Осем минути. Много е странно да крадеш документи за своя предшественик. Като се замисли човек, много е странно и Джим да ти е предшественик, както и министърът дори да не спомене името му по време на заупокойната служба. Единствената следа от жив човек, която Гуилъм някога беше намирал от него, с изключение на псевдонима му из разни документи, беше ракетата му за скуош, завряна зад сейфа в неговия кабинет, с изчегъртани с джобно ножче „Дж. П.“ на дръжката. Показа я на Елън, закоравяла стара мърморана, от която Сай Ванхофър трепереше като ученик, тя избухна в плач, опакова я и я изпрати на домакините с първата кола, с лична бележка до Долфин, в която настояваше да положат „всички възможни усилия“ да му бъде върната. Как върви играта, Джим, с няколко чешки куршума в ключицата?

Оставаха осем минути.

„След това, ако можеш да уредиш — беше казал Смайли, — но само ако не те затруднява, да прегледат колата ти в твоя сервиз. Разбира се, използвай домашния телефон да си запишеш час, като се надяваме, че Тоби слуша…“

Като се надяваме. Олеле! Ами всичките му лигави разговори с Камила? Още осем минути.

Останалото съдържание на папката бяха телеграми от Форин Офис, изрезки от чешки вестници, мониторинг на пражкото радио, извадки от правилата за възстановяване и рехабилитация на разкрити агенти, чернови на отчети до Министерството на финансите и едно „посмъртно“ заключение на Алълайн, в което той обвиняваше Контрола за фиаското. По-скоро ти, отколкото аз, Джордж.

Гуилъм започна да измерва наум разстоянието от своята маса до задната врата, където Алуин дремеше на рецепцията. Изчисли го на пет крачки и реши да извърши тактическа маневра. На две крачки от вратата имаше шкаф за карти, подобен на голямо жълто пиано. Той беше пълен с най-различни справочни материали — едромащабни карти, стари броеве на „Кой кой е“, стари Бедекерови пътеводители. Захапал молив, той взе папката „Свидетел“, отиде до шкафа, намери телефонния указател на Варшава и започна да си записва имена на един лист. „Ръката ми! — извика един глас в него. — Ръката ми трепери по цялата страница, погледни буквите, все едно съм пиян! Защо никой не забелязва?“ Девойката Джулиет се появи с поднос и остави една чаша на масата му. Той разсеяно й прати въздушна целувка. Избра друг указател, май беше на Познан, и го сложи до първия. Когато Алуин изникна на вратата, той дори не вдигна поглед.

— Търсят ви по телефона, сър — измърмори Алуин.

— О, по дяволите! — каза Гуилъм, погълнат от указателя. — Кой е?

— Външна линия, сър. Някакъв грубиян. Предполагам, че е от сервиза, нещо за колата ви. Каза, че имал лоши новини — рече Алуин, видимо доволен.

Гуилъм държеше папката „Свидетел“ с две ръце, очевидно сверявайки нещо с указателя. Беше с гръб към Сал и усещаше как коленете му треперят в крачолите на панталона. Моливът още беше в зъбите му. Алуин мина напред и задържа летящата врата, а той мина през нея, зачетен в папката — като хорист, дявол да го вземе, помисли си той. Зачака да го порази мълния, Сал да се развика „Дръжте го!“, старият супершпионин Бен изведнъж да оживее, но нищо подобно не се случи. Почувства се много по-добре, Алуин е мой съюзник, имам му доверие, двамата сме заедно срещу Долфин, мога да се движа. Летящата врата се затвори, той слезе по четирите стъпала и там пак беше Алуин, който му държеше вратата на телефонната кабина. Долната й половина беше с ламперия, а горната — остъклена. Той вдигна слушалката, остави папката в краката си и чу Мендъл да казва, че му трябва нова скоростна кутия и цялата работа може да излезе и сто кинта. Бяха подготвили това за домакините или който щеше да чете разпечатката от разговора и Гуилъм продължи в същия дух, докато Алуин не се върна благополучно зад бюрото си, наострил уши като заек. Получава се, помисли си той, летя, получи се все пак. Той се чу да казва:

— Добре, проверете поне първо при вносителя колко ще струва и колко време ще им отнеме да доставят проклетата част. Имате ли телефона? — И раздразнено добави: — Чакайте малко.

Той открехна вратата и опря микрофона на телефонната слушалка в гърба си, защото беше много важно тази част да не попадне в записа.

— Алуин, подай ми чантата за малко, ако обичаш.

Алуин пъргаво му я занесе, като човек, който оказва първа помощ на терена по време на мач.

— Така добре ли е, мистър Гуилъм, сър? Да ви я отворя ли?

— Остави я долу, благодаря ти.

Чантата беше на пода пред телефонната кабина. Той се наведе, придърпа я вътре и я отвори. По средата, между ризите му и много вестници, имаше три фалшиви папки — жълта, зелена и розова. Той извади розовата папка и телефонното си тефтерче и ги замени с папката „Свидетел“. Затвори чантата, изправи се и продиктува на Мендъл един телефонен номер, който всъщност беше истински. Затвори телефона, връчи чантата на Алуин и се върна в читалнята с фалшивата папка. Повъртя се малко около шкафа за карти, порови се в още няколко указателя, след това тръгна към архива с фалшивата папка в ръка. Алитсън изпълняваше акробатичен номер с кошницата, като ту я дърпаше, ту я буташе.

— Питър, помогни ми малко, ако обичаш, заклещи се нещо.

— Само секунда.

Той измъкна папка четири-три от мястото на „Свидетел“, подмени я с фалшивата, върна я на мястото й в ниша четири-три и взе зелената бележка от рамката. Слава богу, премиерата мина с огромен успех. Прииска му се да извика на висок глас: „Слава богу, още летя“.

Занесе бележката на Сал, която я подписа и я наниза на един шип както обикновено. По-късно през деня щеше да провери. Ако папката беше на мястото си, тя щеше да унищожи и зелената бележка, и екземпляра от кутията и даже умната Сал нямаше да се сети, че той е бил край ниша четири-три. Тъкмо щеше да се върне в архива, за да помогне на стария Алитсън, когато се озова право пред кафявия недружелюбен поглед на Тоби Естерхази.

— Питър — каза Тоби на не съвсем правилния си английски, — много съжалявам за безпокойството, но се намираме в малка криза и Пърси Алълайн би искал спешно да говори с тебе. Можеш ли да дойдеш сега? Това би било много любезно. — И на вратата, докато Алуин ги изпращаше: — Всъщност иска мнението ти — отбеляза той помпозно като дребен човечец, тръгнал да прави кариера. — Иска да се консултира с тебе по повод твоето мнение.

В миг на отчаяно вдъхновение, Гуилъм се обърна към Алуин и каза:

— На обяд има кола до Брикстън. Можеш ли да се обадиш в транспортния отдел и да ги помолиш да ми отнесат чантата, ако обичаш?

— Непременно, сър — каза Алуин. — Непременно. Внимавайте, има стъпало.

И се моли за мене, помисли си Гуилъм.