Джон льо Каре
Дама, поп, асо, шпионин (7)

7

— Бях в глупава ситуация. Видяхме се на другия ден и на следващия, а на мене ми се струваше, че ако още нямаше шизофрения, със сигурност скоро щеше да развие. Първо разправя как Пърси я назначава на висока позиция в Цирка и тя работи за полковник Томас, спорейки ожесточено с мене дали трябва да е лейтенант, или майор. В следващия момент заявява, че повече нямало да шпионира за никого, а щяла да отглежда цветя и да се въргаля в сеното с Томас. След това подхващаше манастирската тема — баптистките монахини щели да очистят душата й. Едва не пукнах. Кой, по дяволите, е чувал за баптистки монахини, питам я аз? Няма значение, казва ми тя, баптистите са най-великите, майка й била селянка и знаела. Това била втората най-голяма тайна, която щяла да ми каже. Коя е първата тогава, питам аз. Мълчание. Казва само, че и двамата сме в смъртна опасност, много по-голяма, отколкото си представям, и няма надежда за никого от нас, освен ако не проведе онзи специален разговор със стария Пърси. „Каква опасност, за бога? Какво знаеш, което аз не знам?“ Беше суетна като котка, но щом я понатиснах, тя се затвори в себе си и аз се уплаших до смърт, че ще изтича у дома и ще изпее всичко на Борис. Освен това и времето ми изтичаше. Вече беше сряда, а делегацията отлиташе обратно за Москва в петък. Имаше определени умения, но как можех да се доверя на такава откачалка? Знаете ги жените, когато са влюбени, мистър Смайли. Изобщо не могат…

Гуилъм вече го беше прекъснал:

— Спести ни подробностите, ако обичаш — нареди му той и Тар леко посърна.

— Знам само, че Ирина искаше да дезертира — да говори с Пърси, както му казваше тя. Оставаха й три дни и колкото по-скоро решеше, толкова по-добре за всички. Ако чаках прекалено дълго, щеше да се разубеди. Затова рискувах и отидох при Тесинджър още щом отвори офиса.

— Сряда, единайсети — промърмори Смайли. — В Лондон е рано сутринта.

— Тесинджър май ме взе за привидение. „Искам да говоря с Лондон, лично с шефа на управлението“, казах му аз. Той спори до посиняване, но накрая ми позволи. Седнах на бюрото му и сам кодирах съобщението с еднократен ключ, докато Тесинджър ме гледаше като бито куче. Трябваше да го форматираме в началото и в края с търговски код, защото Тесинджър работеше под прикритие като търговски агент. Това ми отне още половин час. Доста бях изнервен, направо ви казвам. След това изгорих ключа и предадох съобщението по телеграфа. В този момент никой друг освен мене не знаеше какво означават цифрите на онзи лист хартия, нито дори Тесинджър, само аз. Поисках Ирина спешно да бъде третирана като дезертьор. Настоях за всички придобивки, които тя дори не беше споменала — пари в брой, гражданство, нова самоличност, спокойствие и жилище. В края на краищата, аз бях нещо като неин представител, нали така, мистър Смайли?

Смайли вдигна очи, сякаш изненадан, че се обръщат към него.

— Да — рече той доста дружелюбно. — Да, предполагам, че си я представлявал, образно казано.

— Доколкото го познавам, едва ли се е ограничил само с това — каза Гуилъм под носа си.

Тар го дочу или се досети какво има предвид и побесня:

— Това е лъжа, дявол да го вземе! — извика той, силно изчервен. — Това е… — той задържа гневния си поглед върху Гуилъм за момент, след което се върна към разказа си.

— Описах кариерата й до момента и нейния достъп, включително работата й в Центъра. Поисках следователи и военен самолет. Тя си въобразяваше, че искам лична среща с Пърси Алълайн на неутрална територия, но с този проблем щяхме да се занимаваме после. Предложих да изпратят и един-двама от съгледвачите на Естерхази, които да се погрижат за нея, а може би и психиатър.

— Защо съгледвачи? — попита рязко Смайли. — На тях не им е разрешено да се занимават с дезертьори.

Съгледвачите бяха групата на Тоби Естерхази в Актън, а не в Брикстън. Работата им беше да подсигуряват големите операции с наблюдение, подслушване, транспорт и явки.

— Ами Тоби успя доста да се издигне, откакто вас ви няма, мистър Смайли — обясни Тар. — Казват, че даже уличните му художници^[1] се возят на кадилаци. А и крадат хляба на главорезите, когато им се удаде, нали така, мистър Гуилъм?

— В момента те са основната работна сила на Лондонското управление — каза Гуилъм кратко. — Част от латерализма.

— Реших, че на следователите ще им отнеме половин година да я обработят, а по някаква причина тя беше влюбена в Шотландия. Голямата й мечта беше да прекара там остатъка от живота си. Заедно с Томас. Да отглежда децата ни сред ливадите с калуна. Адресирах го до Лондонското управление, маркирах го като „мълния“ и отбелязах да се предаде чрез нарочен служител.

— Това е новата формулировка за ограничаване на достъпа до информация — вметна Гуилъм. — Целта е да се избегне обработката от шифровчиците.

— Но не и в Лондонското управление? — попита Смайли.

— Това си е тяхна работа.

— Сигурно си чул, че там е назначен Бил Хейдън? — попита Лейкон, завъртайки се към Смайли. — За шеф на Лондонското управление. На практика той ръководи оперативната работа, както го правеше Пърси навремето, когато Контрола беше там. Само че сега са променили всички имена. Нали знаеш какво значение отдават старите ти приятелчета на имената? Трябва да му разкажеш, Гуилъм, да го осведомиш за новите неща.

— Мисля, че имам обща представа, благодаря — каза любезно Смайли и с измамна разсеяност се обърна към Тар: — Каза, че е станало дума за някаква голяма тайна?

— Да, сър.

— Спомена ли го по някакъв начин в телеграмата до Лондон?

Явно напипа нещо, нямаше никакво съмнение; намери някаква болезнена точка, защото Тар премигна и хвърли подозрителен поглед първо към Лейкон, след това към Гуилъм.

Отгатнал значението му, Лейкон веднага изрецитира оправдание:

— Смайли не знае нищо повече от това, което му разказа досега тук — рече той. — Нали, Гуилъм?

Гуилъм кимна утвърдително, наблюдавайки Смайли.

— Казах на Лондон всичко, което ми каза тя — призна Тар с неохота, като човек, когото са лишили от хубава история.

— Как точно беше формулирано? — попита Смайли. — Дали можеш да си спомниш?

— „Твърди, че има допълнителна информация от изключително значение за благото на Цирка, но към момента не я споделя.“ Нещо от този сорт.

— Благодаря ти. Много ти благодаря.

Зачакаха Тар да продължи.

— Също така поисках шефът на Лондонското управление да информира мистър Гуилъм, че всичко е наред и не съм си губил времето напразно.

— Той направи ли го? — попита Смайли.

— Никой нищо не ми е казвал — каза сухо Гуилъм.

— Целия ден се мотах в очакване на отговор, но до вечерта още го нямаше. Ирина се занимаваше с обичайните си неща. Настоях да го направи, нали разбирате. Искаше да се престори, че има лека температура, и да си остане в леглото, но не дадох и дума да се продума. Делегацията трябваше да посещава фабрики в Коулун, затова й казах да се присъедини към другите и да си придава умен вид. Накарах я да се закълне, че няма да посяга към бутилката. Не исках да прави самодеен театър в последния момент. Исках всичко да изглежда нормално до момента на скока. Изчаках до вечерта и тогава изпратих напомняне, пак като „мълния“.

Премреженият поглед на Смайли се спря на лицето пред него.

— Естествено, получи потвърждение, нали? — попита той.

— „Прието.“ Нищо повече. Цяла нощ се потих в очакване. На сутринта все още нямах отговор. Реших, че военният самолет вече е на път. Лондон протака нещата, мислех си аз, проверяват всичко, преди да ми се обадят. Искам да кажа, че когато човек е далече, просто трябва да вярва, че са добри. Независимо какво е мнението му за тях, трябва да вярва. Освен това понякога наистина са добри, нали, мистър Гуилъм?

Никой не се обади.

— Притеснявах се за Ирина, нали разбирате? Сигурен бях, че ще се пречупи, ако трябваше да чака още един ден. Най-накрая отговорът дойде. Само че това не беше отговор. Беше си увъртане: „Изпратете информация в кои отдели е работила, имената на бившите й контакти и познати в Центъра в Москва, името на сегашния й началник и датата на постъпване в Центъра“. Един господ знае какво още. Бързо написах отговор, защото в три часа имах среща с нея в църквата…

— Каква църква? — отново попита Смайли.

— Английската баптистка. — За всеобща изненада Тар пак се изчерви. — Тя обичаше да ходи там. Не на служба, просто да разглежда. Помотах се около входа с неангажиращ вид, но тя не се появи. За първи път й се случваше да не дойде на среща. Резервната уговорка беше три часа по-късно на върха на хълма, откъдето за една минута и петдесет секунди може да се слезе по стълбите обратно до църквата и така, докато не се срещнем. Ако имаше някакъв проблем, трябваше да остави банския си костюм на перваза на прозореца. Беше вманиачена на тема плуване, плуваше всеки ден. Хукнах обратно към „Аликзандра“ — нямаше бански. Трябваше да убия два часа и половина. Нищо повече не можех да направя, освен да чакам.

Смайли попита:

— С какъв гриф беше телеграмата от Лондонското управление?

— „Спешна“.

— А твоята беше „мълния“?

— И двете ми бяха „мълния“.

— Телеграмата от Лондон беше ли подписана?

Гуилъм се намеси:

— Вече не ги подписват. Външните хора общуват с Лондонското управление като едно цяло.

— Беше ли маркирана „дешифрирай сам“?

— Не — отговори Гуилъм.

Зачакаха Тар да продължи.

— Помотах се малко в офиса на Тесинджър, но там не ме обичат много, той не одобрява главорезите, освен това беше подхванал нещо голямо в Китай и явно го беше страх, че мога да го проваля. Затова седнах в едно кафене и ми мина през ума, че мога да отскоча до летището. Беше случайна мисъл, все едно си казваш: „Я да взема да отида на кино“. Казах на таксиджията да кара като луд. Даже не се пазарих за цената. Беше ме обзело нещо като паника. Пробих си път най-отпред на опашката за информация и поисках да ми кажат всички полети и връзки до Русия. Едва не откачих, докато прегледам целия списък, крещейки на китайските служители, но от вчера нямаше нито един полет, чак до днес в шест вечерта. Само че вече имах предчувствие. Трябваше да разбера. Имало ли е чартъри, непланирани полети, товарни, транзитни? Нищо ли, абсолютно нищо ли не беше летяло до Москва от вчера сутринта? И тогава млада китайка, една от техните стюардеси, ми даде отговора. Хареса ме, нали се сещате. Съветски самолет извън разписанието беше излетял преди два часа. На борда му имало само четирима пътници. В центъра на вниманието била една жена инвалид. В кома. Откарали я до самолета на носилка, а лицето й било омотано в бинтове. С нея пътували двама санитари и един лекар, това били всички пътници. Обадих се в „Аликзандра“ като последна надежда. Нито Ирина, нито фалшивият й съпруг били напускали хотела, но в стаята им не отговаряше никой. В смотания хотел даже не знаеха, че са си тръгнали.

Може би музиката се носеше отдавна, но Смайли я чу едва сега. Той долови откъслечни фрагменти, идващи от различни краища на къщата — гама на флейта, детска мелодия от магнетофон, по-уверено изпълнение на цигулка. Многобройните дъщери на Лейкон се събуждаха.