Джон льо Каре
Дама, поп, асо, шпионин (3)

3

„Пълна липса на воля — мислеше си той, любезно отклонявайки предложението на една дама във входа. — Наричаме го учтивост, а всъщност си е чиста слабост. Мартиндейл, какъв си ми празноглавец. Надут, фалшив, женствен, безполезен…“ Той направи една широка крачка, за да заобиколи невидимо препятствие. „Слабост — продължи да разсъждава той — и невъзможност да живея пълноценен живот, независим от институции… — една локва влезе цялата в обувката му — … и емоционални връзки, които отдавна са надживели целта си. Това се отнася и за жена ми, и за Цирка, и за живота в Лондон. Такси!“

Смайли се хвърли напред, но беше късно. Две момичета, кикотейки се под един чадър, се вмъкнаха в колата сред плетеница от ръце и крака. Той придърпа безполезно яката на черния си шлифер и продължи самотната си разходка.

— Овехтяла надежда — измърмори гневно той. — Второкласен университет. Ти си един високопарен, любопитен, нахален…

В този момент той си спомни твърде късно, разбира се, че е забравил Гримелсхаузен в клуба.

— По дяволите! — извика приглушено той и за по-голяма тежест се закова на място. — По дяволите, по дяволите, по дяволите!

Реши, че ще продаде къщата в Лондон. Точно там, под една тента, свит край автомата за цигари, чакайки пороят да отмине, той взе това тежко решение. Цените на жилищата в Лондон се бяха вдигнали неимоверно, всички така казваха. Хубаво. Ще я продаде и с част от парите ще си купи къщичка някъде из Котсуолдс. Може би в Бърфорд? Там е прекалено оживено. Стийпъл Астън, това е мястото. Щеше да заживее като леко ексцентричен, отвеян, затворен човек, който обаче има един-два симпатични навика, като например да си мърмори на глас, докато се препъва по калдъръма. Не съвсем в крак с времето, но пък кой ли е в наши дни? Не в крак с времето, но верен на своето време. В края на краищата идва момент, в който всеки човек решава дали да продължи напред, или да се върне назад. Няма нищо недостойно в това да не се увличаш по всяка нова мода. По-добре да си знаеш цената, да си стоиш здраво на мястото, да си стожер на своето поколение. А ако Ан поиска да се върне, просто ще й покаже вратата.

Или пък няма да й показва вратата, в зависимост от това колко силно иска да се върне.

Утешен от тези видения, Смайли стигна до Кингс Роуд и се спря на тротоара, сякаш чакаше да пресече. От двете му страни бяха спретнатите магазинчета. Пред него се намираше неговата улица, Бейуотър Стрийт, задънена и дълга точно сто и седемнайсет негови крачки. Когато за първи път дойде да живее тук, къщите в джорджиански стил излъчваха скромно, овехтяло очарование, обитавани от млади семейства, които живееха с по петнайсет лири на седмица и наемател на черно, скрит в приземния етаж. Сега прозорците на ниските етажи бяха закрити от стоманени капаци и по три коли на къща задръстваха тротоара отпред. По стар навик Смайли ги огледа, проверявайки кои са познати и кои — не; кои от непознатите имат антени и допълнителни огледала и колко от тях са микробуси без прозорци, така предпочитани от наблюдателите. Донякъде го правеше, за да упражнява паметта си, своеобразна детска игра, предпазваща ума му от атрофията на пенсионирането, също както понякога запомняше имената на магазините, пътувайки с автобуса до Британския музей, или пък знаеше точно колко стъпала имат стълбите на всеки етаж в дома му и накъде се отваря всяка от дванайсетте врати.

Другата причина на Смайли обаче беше страхът, тайният страх, който преследва всеки професионалист чак до гроба. Страхът, че някой ден от сложното му минало, в което самият той не помнеше всички врагове, които си е създал, някой от тях ще го намери и ще поиска разплата.

В дъното на улицата една съседка разхождаше кучето си и щом го видя, вдигна глава да каже нещо, но той не й обърна внимание, защото знаеше, че ще е нещо за Ан. Пресече улицата. Къщата му беше тъмна, завесите бяха така, както ги беше оставил. Изкачи шестте стъпала до входната врата. След като Ан си тръгна, чистачката му също напусна, така че сега само Ан имаше ключ. Вратата беше с две ключалки, секретна „Банъм“ и касова „Чъб“, както и две парченца, направени от него самия, дъбови трески с размера на нокът, пъхнати в касата над и под секретната ключалка. Те бяха остатък от времето, когато беше действащ агент. Неотдавна, без да знае защо, беше започнал пак да ги използва; може би не искаше тя да го изненада. С върха на пръстите си напипа и двете, след което отключи вратата, отвори я и усети дневната поща да се плъзга по килима.

Кое списание следваше? — замисли се той. „Живот и литература в Германия“? Или „Филология“? „Филология“, реши той. Отдавна трябваше да е пристигнало. Той запали лампата, наведе се и започна да преглежда пощата. Една „извършена услуга“ от шивача му за костюм, който не беше поръчвал, но подозираше, че е някой от онези, които красят настоящия любовник на Ан; сметка от автосервиз в Хенли за бензина й (боже мой, какво са търсели в Хенли на 9 октомври без пукната пара?); писмо от банката за осребряване на чек в полза на лейди Ан Смайли в един клон на Мидланд Банк в Имингам.

И какво, по дяволите, запита той документа, са правели в Имингам? Кой може да има любовна афера в Имингам? Къде изобщо се намира Имингам?

Все още разсъждаваше над въпроса, когато погледът му се спря на непознат чадър в стойката, копринен, с кожена дръжка и златен пръстен без инициали. През ума му мълниеносно се стрелна, че след като беше сух, чадърът трябва да се е появил на това място преди шест и петнайсет, когато започна да вали, защото и в стойката не се беше стекла вода. И че чадърът беше елегантен, със съвсем запазен наконечник, макар да не беше нов. И че следователно чадърът принадлежеше на някой пъргав, даже млад човек, като последното увлечение на Ан. Но след като собственикът му знаеше за треските и знаеше как да ги върне на мястото им, след като беше влязъл в къщата, и също така беше съобразил да разпилее пощата зад вратата, след като несъмнено я беше прегледал, тогава най-вероятно той познаваше и Смайли; не беше любовник, а професионалист като него, с когото някога са работили заедно и познаваше почерка на Смайли, както се казва в техните среди.

Вратата на дневната беше открехната. Той леко я побутна да се отвори още.

— Питър? — рече той.

През отвора на вратата, на светлината от улицата, видя велурени обувки, лениво кръстосани, да стърчат от единия край на дивана.

— На твое място не бих се събличал, Джордж, приятелю — каза един дружелюбен глас. — Чака ни дълъг път.

Пет минути по-късно, облечен в дълго кафяво палто, подарък от Ан и единственото сухо, с което разполагаше, Джордж Смайли седеше навъсено на предната седалка в изключително ветровития спортен автомобил на Питър Гуилъм, паркиран на един площад в съседство. Целта им беше Аскот, място, известно с жените и с конете и може би не толкова известно с жилището на мистър Оливър Лейкон от кабинета на министър-председателя, старши съветник в разни смесени комисии и отговарящ за разузнаването. Или както не особено почтително го нарече Гуилъм, главен префект на Уайтхол.

През това време в училището на Търсгуд Бил Роуч лежеше буден в леглото и прехвърляше в ума си последните чудеса, които се бяха случили, докато продължаваше ежедневно да следи за благоденствието на Джим. Вчера Джим изненада Лаци, а в четвъртък открадна пощата на мис Арънсън. Мис Арънсън преподаваше цигулка и вероучение и Роуч я харесваше заради мекия й характер. Лаци, помощник-градинарят, бил ПЛ, каза медицинската сестра, а ПЛ-тата не говорели английски или говорели съвсем малко. ПЛ означавало „пристигнало лице“, обясни сестрата, или въобще нещо чуждестранно, още от войната^[1]. Вчера обаче Джим говори с Лаци, защото му трябваше помощ за колата, двамата разговаряха на езика на ПЛ-тата и Лаци видимо порасна с двайсет сантиметра.

Въпросът с пощата на мис Арънсън беше по-сложен. В четвъртък сутринта на шкафа в учителската стая имаше две писма, когато Роуч влезе да вземе тетрадките на класа си, едното беше адресирано до Джим, а другото — до мис Арънсън. Писмото до Джим беше написано на машина, а това до мис Арънсън — на ръка, като почеркът приличаше на този на Джим. Докато Роуч извършваше тези наблюдения, учителската стая беше празна. Той взе тетрадките и вече излизаше, когато през другата врата влезе Джим, зачервен и запъхтян от сутрешната си разходка.

— Тръгвай, Джъмбо, звънецът удари — каза той и се наведе над шкафа.

— Да, сър.

— Скапано временце, а, Джъмбо?

— Да, сър.

— Хайде, тръгвай.

На вратата Роуч се огледа. Джим вече се беше изправил и разгръщаше сутрешния „Дейли Телеграф“. Шкафът беше празен. И двата плика ги нямаше.

Дали Джим беше написал писмо на мис Арънсън, след което беше размислил? Може би й беше предложил брак? Бил Роуч се сети още нещо. Неотдавна Джим се беше сдобил със стара пишеща машина, един раздрънкан „Ремингтън“, който поправи собственоръчно. Дали не беше напечатал на него писмото до себе си? Толкова ли беше самотен, че сам си пишеше писма и крадеше писмата на другите хора? Роуч потъна в сън.