Джон льо Каре
Дама, поп, асо, шпионин (17)

17

С растящ интерес Смайли продължаваше пътешествието сред оскъдните записки на Лейкон от първата среща на главните действащи лица до наши дни. По онова време Циркът беше обхванат от такава атмосфера на подозрителност, че темата за източник Мерлин се превърна в табу дори между Смайли и Контрола. Алълайн носеше докладите от „Черна магия“ и чакаше в преддверието, докато леличките ги предаваха на Контрола, който ги подписваше веднага, за да демонстрира, че не ги чете. Алълайн прибираше папката, надникваше в кабинета на Смайли, изръмжаваше някакъв поздрав и тръгваше да слиза с тежки стъпки по стълбите. Бланд се държеше на разстояние и дори ободряващите посещения на Бил Хейдън, традиционна част от ежедневието, от споделянето, което навремето Контрола насърчаваше сред старшите си служители, ставаха все по-редки и по-кратки, докато съвсем не престанаха.

— На Контрола му хлопа дъската — презрително каза Хейдън на Смайли. — Освен това, ако не греша, той умира. Въпросът е кое ще го довърши първо.

Редовните срещи във вторник бяха отменени и Контрола постоянно тормозеше Смайли, изпращайки го ту в чужбина с някоя неясна задача, ту из поделенията в страната — Сарат, Брикстън, Актън и други подобни — като свой личен пратеник. Все по-натрапчиво ставаше усещането, че Контрола иска да се избави от него. Когато разговаряха, усещаше помежду им толкова тежка подозрителност, че дори Смайли започна сериозно да се пита дали Бил не беше прав, че Контрола вече не става за тази работа.

От документите на кабинета ставаше ясно, че през онези три месеца операция „Черна магия“ трайно е процъфтявала без никаква помощ от страна на Контрола. Всеки месец пристигаха по два, дори по три доклада, нивото им оставаше все така високо според потребителите, само че името на Контрола рядко се споменаваше и никога не го канеха за коментар. Понякога експертите ставаха дребнави. По-често се оплакваха, че не могат да потвърдят нищо, тъй като Мерлин ги води в непознати води — не можем ли да помолим американците да проверят? Не можем, каза министърът. Не още, каза Алълайн и добави в секретна бележка, която никой не беше виждал: „Когато му дойде времето, ще извършим нещо повече от проста размяна на наши материали за техни. Нямаме интерес от еднократна сделка. Задачата ни е да установим достоверността на Мерлин извън всякакво съмнение. Когато това стане, Хейдън може да отиде на пазар…“

Вече нямаше две мнения по въпроса. Сред малцината избрани, които имаха достъп до покоите на Адриатическата работна група, Мерлин вече беше победител. Материалите му бяха точни, често пъти други източници ги потвърждаваха впоследствие. Създадена беше комисия за „Черна магия“ под председателството на министъра. Алълайн беше заместник-председател. Мерлин се превърна в индустрия, а на Контрола дори не му предложиха работа в нея. Ето защо в отчаянието си той изпрати Смайли да проси милостиня: „Трима са плюс Алълайн — каза му той. — Измъчи ги, Джордж. Изкушавай ги, заплашвай ги, нахрани ги с всичко, което поискат.“

Документите от тези срещи също не съдържаха почти нищо и слава богу, тъй като заемаха най-мрачните ъгли в паметта на Смайли. Тогава той вече знаеше, че в килера на Контрола няма нищо, което може да засити глада им.

 

 

Беше през април. Смайли се беше върнал от Португалия, където погребваше един скандал, и завари Контрола под обсада. По пода бяха разпилени папки, на прозорците бяха монтирани нови дръжки. Единственият му телефон беше покрит с калъфа за чайник, а от тавана висеше заглушител на електронно подслушване, нещо като електрически вентилатор с непрекъснато променяща се честота. За трите седмици, през които Смайли го нямаше, Контрола се беше превърнал в старец.

— Кажи им, че си пробиват път с фалшиви пари — нареди той, без да вдига поглед от папките си. — Каквото искаш им кажи. Трябва ми време.

„Трима са плюс Алълайн“, повтаряше си наум Смайли, седнал край масичката за карти на майора и изучавайки списъка на Лейкон с хора, които имат достъп до „Черна магия“. В момента имаше шейсет и осем регистрирани посетители в читалнята на Адриатическата работна група. Всеки от тях, също като членовете на комунистическата партия, беше номериран според датата на постъпване. Списъкът беше препечатван след смъртта на Контрола — Смайли не фигурираше в него. Същите четирима почетни основатели обаче продължаваха да са начело — Алълайн, Бланд, Естерхази и Бил Хейдън. Трима са плюс Алълайн, казваше Контрола.

Внезапно в ума на Смайли, готов за всяко заключение, за всяка неясна връзка, докато четеше, нахлу доста неочакван образ — как двамата с Ан се разхождат по скалистия бряг на Корнуол. Това беше в дните непосредствено след смъртта на Контрола, най-лошите дни, които Смайли помнеше в дългия им объркан брак. Бяха високо над брега, някъде между Ламорна и Порткърноу, бяха дошли извън сезона, под предлог че Ан ще лекува кашлицата си с морски въздух. Вървяха по крайбрежната пътека, всеки потънал в мислите си, нейните — за Хейдън, предполагаше той, неговите — за Контрола, Джим Придо и операция „Свидетел“, както и за цялата бъркотия, която беше оставил след себе си, като се пенсионира. Помежду им нямаше хармония. Бяха изгубили спокойствието, когато бяха заедно; представляваха загадка един за друг и дори най-баналният разговор можеше да тръгне в странна посока и да излезе от контрол. В Лондон Ан живееше необуздано, готова да се отдаде на всеки, който би я поискал. Знаеше само, че тя се опитва да се отърве от нещо, което я наранява или силно я тревожи, само че той не знаеше как да достигне до нея.

— Ако аз бях умряла — попита тя внезапно, — а не Контрола например, какво щеше да изпитваш към Бил?

Смайли още обмисляше отговора си, когато тя изстреля:

— Понякога ми се струва, че аз съхранявам мнението ти за него. Възможно ли е по някакъв начин да държа двама ви заедно? Възможно ли е?

— Възможно е. — После добави: — Да, предполагам, че по някакъв начин завися от Бил.

— Бил още ли е фактор в Цирка?

— Вероятно дори повече отпреди.

— И още ходи във Вашингтон, сключва разни сделки с тях, обръща всичко надолу с главата?

— Предполагам, че да, поне така се говори.

— Колкото тебе ли е важен?

— Сигурно.

— Сигурно — повтори тя. — Предполагам. Говори се. По-добър ли е тогава? По-добър ли е от тебе, по-добре ли смята? Кажи ми. Моля те, кажи ми. Трябва да ми кажеш.

Тя беше странно развълнувана. Насълзените й от вятъра очи отчаяно блестяха срещу него, държеше го с две ръце за ръката и го дърпаше за отговор като малко дете.

— Винаги си ми казвала, че мъжете не бива да се сравняват — отговори неловко той. — Винаги си твърдяла, че не мислиш със сравнения.

— Кажи ми!

— Добре тогава — не, не е по-добър.

— Колкото тебе ли е?

— Не.

— А ако ме нямаше, какво щеше да си мислиш за него? Ако Бил не ми беше братовчед, не ми беше никакъв? Кажи ми. Мнението ти за него по-добро ли щеше да е, или по-лошо?

— Предполагам, че по-лошо.

— Тогава нека и сега да е лошо. Махам го от семейството, от живота ни, от всичко. Сега, в този момент. Ето, хвърлям го в морето. Разбираш ли?

Единственото, което разбра, беше: върни се в Цирка, довърши си работата. Това беше един от многобройните й начини да казва едно и също нещо.

Все още смутен от това нахлуване в паметта си, Смайли рязко стана и отиде до прозореца, обичайната му наблюдателница, когато беше разсеян. Няколко чайки се бяха подредили на парапета. Сигурно беше чул техните крясъци и си беше спомнил онази разходка в Ламорна.

— Кашлям, когато не мога да кажа нещо — беше му казала веднъж Ан.

Какво не можеше да каже? — мрачно запита той комините от другата страна на улицата. Кони можеше да го каже, Мартиндейл можеше да го каже, защо Ан не можеше?

— Трима са плюс Алълайн — измърмори Смайли на глас. Чайките бяха изчезнали, всички наведнъж, сякаш бяха намерили по-хубаво място. — Кажи им, че си пробиват път с фалшиви пари.

А ако банките приемат тези пари? Ако експертите ги обявяват за истински, а Бил Хейдън ги хвали до небесата? А папките на кабинета са пълни с похвали за храбрите новаци от Цирка в Лондон, които успяха да прекъснат поредицата от провали?

Избра първо Естерхази, защото Тоби дължеше кариерата си на Смайли. Смайли го беше вербувал във Виена, гладен студент, обитаващ развалините на един музей, на който неговият чичо е бил куратор. Качи се на колата и отиде в Актън, където се изправи пред него в Пералнята, зад ореховото му бюро с редицата телефони с цвят на слонова кост. На стената висеше картина с коленичили влъхви, съмнително италианско произведение от XVII век. През прозореца се виждаше вътрешен двор, пълен с коли, микробуси и мотоциклети, както и няколко беседки, в които екипите от съгледвачи убиваха времето между смените. Най-напред Смайли попита Тоби за семейството му — имаше син, който учеше в Уестминстър, и дъщеря, студентка по медицина първи курс. След това съобщи на Тоби, че съгледвачите изостават с два месеца от графика и когато Тоби започна да се оправдава, той директно го попита дали момчетата му не са се занимавали с някакви специални задачи напоследък, у дома или в чужбина, които Тоби не е сметнал за необходимо да спомене в докладите си от съображения за сигурност.

— За кого бих направил такова нещо, Джордж? — попита Тоби със застинал поглед. — Знаеш, че уставът ми го забранява. — От устата на Тоби това звучеше някак нелепо.

— Ами за Пърси Алълайн например — предположи Смайли, след което му подсказа и оправданието: — В края на краищата, ако Пърси ти нареди да направиш нещо и да не го опишеш, ще се окажеш в много трудно положение.

— Много ми е интересно какво по-точно имаш предвид, Джордж?

— Проверка на тайник в чужбина, осигуряване на тайна квартира, проследяване на някого, инсталиране на бръмбари в някое посолство. Пърси е оперативен директор все пак. Би могъл да решиш, че действа по инструкции от петия етаж. Подобно развитие на събитията ми се струва съвсем логично.

Тоби изгледа внимателно Смайли. Държеше цигара, но след като я запали, не я пушеше. Беше свита на ръка, извади я от сребърна табакера, но веднъж запалена, тя изобщо не стигна до устата му. Кръжеше наоколо, приближаваше се или отиваше настрани, понякога изглеждаше, сякаш ей сега ще я захапе, но така и не го направи. Междувременно Тоби произнесе речта си, едно от неговите изложения на гледна точка, което се предполагаше, че определя житейската му позиция в този момент.

Тоби харесвал службата, обясни той. Предпочитал да остане в нея. Изпитвал определен сантимент. Имал и други интереси, които във всеки момент можели да го обсебят напълно, но той най-много обичал службата. Проблемът му бил, каза той, в повишението. То не му трябвало заради алчност, а по-скоро, би казал, по социални причини.

— Нали разбираш, Джордж, толкова години опит съм натрупал, че направо ми става неудобно, когато тези младоци започнат да ми дават заповеди. Нали ме разбираш? Дори Актън — самото име Актън им звучи смешно.

— Аха — каза кротко Смайли, — и кои са тези младоци?

Естерхази обаче беше изгубил интерес. След като свърши с изявлението си, лицето му отново придоби познатия празен израз, а кукленските му очи се втренчиха в някаква не много далечна точка в пространството.

— Рой Бланд ли имаш предвид? — попита Смайли. — Или Пърси? Пърси ли е млад? Кой, Тоби?

Нямало смисъл, каза Тоби със съжаление:

— Джордж, когато повишението те подминава, а ти се съсипваш от работа, всеки, който е по-високо от тебе, ти се вижда млад.

— Може би Контрола би могъл да те качи едно-две стъпала — предположи Смайли, без да се замисля за себе си в тази ситуация.

Отговорът на Естерхази го накара да потръпне.

— Знаеш ли, Джордж, не съм сигурен, че в момента е в състояние да го направи. Виж какво имам за Ан… — той отвори едно чекмедже, — … когато разбрах, че ще идваш, се обадих на един-двама приятели, поръчах им нещо хубаво, нещо за една безупречна жена, нали знаеш, че не мога да я забравя, откакто се видяхме на коктейла у Бил Хейдън?

Така че Смайли си тръгна с утешителна награда — скъп парфюм, контрабандно внесен, предположи той, от някой от съгледвачите на Тоби, прибиращ се у дома — и се отправи да проси милостиня от Бланд, давайки си сметка, че се приближава с една крачка до Хейдън.

 

 

Смайли се върна до масичката на майора и затърси сред папките на Лейкон, докато накрая не намери тънка папка с надпис „Операция «Черна магия», преки субсидии“, която съдържаше първите разходи, направени при работата с източник Мерлин. „От съображения за сигурност предлагам — пишеше Алълайн в поредната лична бележка до министъра с дата от преди близо две години — финансирането на операция «Черна магия» да бъде абсолютно отделно от всички останали плащания на Цирка. Докато не бъде намерено подходящо прикритие, моля да разрешите използването на средства директно от фондовете на Министерството на финансите вместо добавки към бюджета на разузнавателната служба, които средства ще бъдат надлежно осчетоводени в разходната част на Цирка. След това лично ще ги отчета пред Вас.“

„Одобрявам — беше написал министърът една седмица по-късно, — при условие че винаги…“

Нямаше никакви условия. Бегъл поглед на първата колонка с цифри показа на Смайли всичко, което го интересуваше — само до края на май същата година, когато се състоя разговорът в Актън, лично Тоби Естерхази беше направил цели осем пътувания с пари от бюджета на „Черна магия“, две до Париж, две до Хага, едно до Хелзинки и три до Берлин. При всяко от тях целта на пътуването беше лаконично описана като „събиране на материал“. Между май и ноември, когато Контрола вече беше слязъл от сцената, беше направил още деветнайсет. Едно от тях беше до София, друго — до Истанбул. При нито едно от тях не беше отсъствал повече от три пълни дни. Повечето бяха в събота и неделя. При някои от пътуванията го придружаваше Бланд.

Казано направо, Тоби Естерхази лъжеше безобразно — нещо, в което Смайли не се и съмняваше. Приятно беше да намери документа, който потвърждаваше тези му впечатления.

Чувствата на Смайли към Рой Бланд по онова време не бяха еднозначни. Докато си ги припомняше сега, той реши, че още са такива. Един професор го беше забелязал, Смайли го беше вербувал; комбинацията странно приличаше на онази, която беше довела самия Смайли в гнездото на Цирка. Този път обаче нямаше германско чудовище, което да разпалва патриотичен плам, а уверенията в антикомунизъм винаги караха Смайли да се чувства малко неловко. Също като Смайли, Бланд не беше имал истинско детство. Баща му беше докер, пламенен профсъюзен деец и член на комунистическата партия. Майка му беше починала, когато Бланд бил малък. Баща му мразеше образованието, както мразеше и властта, а когато Бланд израсна умно момче, баща му си втълпи, че управляващата класа му е отнела сина, и го преби от бой. Бланд си проби път до гимназията, като през ваканциите се убиваше от работа, както би казал Тоби, за да изкара пари за допълнителната такса. Когато Смайли го видя за първи път в стаята на наставника му в Оксфорд, той имаше измъчения вид на човек, току-що завърнал се от тежко пътуване.

Смайли се зае с него и в продължение на няколко месеца постепенно го подготвяше за предложението, което Бланд прие, по мнението на Смайли, най-вече от омраза към баща си. След това Смайли го изгуби от поглед. Бланд живееше от някоя и друга случайна стипендия, трудеше се усърдно в мемориалната библиотека „Карл Маркс“ и пишеше левичарски статии за разни малки списания, които отдавна щяха да са изчезнали в небитието, ако Циркът не ги субсидираше. Вечер спореше до прегракване на обвити в дим събрания по кръчми и училищни салони. През ваканциите ходеше в Яслата, където един фанатик на име Тач водеше индивидуални специални курсове за агенти, подготвяни за работа в чужбина. Тач обучи Бланд на занаята и внимателно побутна прогресивните му възгледи по-близо до марксисткия лагер на баща му. Три години след деня, в който беше вербуван, отчасти благодарение на пролетарския си произход и влиянието на баща си на Кинг Стрийт^[1], Бланд спечели едногодишно назначение като асистент по икономика в университета в Познан. Той беше пуснат в действие.

От Полша той кандидатства успешно за работа в Унгарската академия на науките в Будапеща и през следващите осем години водеше чергарския живот на дребен ляв интелектуалец в търсене на просветление, когото всички харесваха, но никой не му вярваше. Известно време живя в Прага, след това се върна в Полша, изкара два кошмарни семестъра в София и шест в Киев, където изпадна в нервна криза, за втори път в рамките на два месеца. Яслата пак се зае с него, този път, за да го отрезви. Обявиха го за чист, мрежите му бяха дадени на други агенти, а самият Рой беше върнат в Цирка да ръководи, предимно от бюрото си, мрежите, които беше създал на чужда територия. На Смайли му се струваше, че от известно време Бланд се беше сближил с Хейдън. Ако се случеше Смайли да намине покрай Рой, голяма беше вероятността Бил да се окажеше разположен в креслото, заобиколен от документи, таблици и цигарен дим; ако се отбиеше при Бил, Бланд беше там с подгизнала от пот риза, крачещ тежко напред-назад по килима. Бил работеше с Русия, а Бланд — със сателитните държави, но още в онези първи дни на „Черна магия“ тази разлика беше заличена.

Срещнаха се в една кръчма в Сейнт Джонс Уд, още беше май, пет и половина следобед в един сив ден и градината беше празна. Рой водеше със себе си едно дете, момче на около пет години, малко копие на Бланд — русокосо, едро и червендалесто. Той не обясни присъствието на момчето, но от време на време в хода на разговора млъкваше и го гледаше как седи на една пейка, недалеч от тях, и яде ядки. Със или без нервни кризи, Бланд още носеше отпечатъка на философията на Тач за агентите във вражеския лагер — увереност в собствените сили, положително отношение, загадъчен чар и всички останали тромави фрази, които в апогея на културата, породена от студената война, бяха превърнали Яслата в нещо като център за нравствено превъоръжаване.

— Какво предлагаш? — попита непринудено Бланд.

— Всъщност нищо, Рой. Контрола смята, че ситуацията в момента не е много здравословна. Не иска да се замесваш в разни интриги. Аз също не искам.

— Добре. Какво предлагаш?

— Ти какво искаш?

На масата беше останал комплект с подправки от обяд, подгизнал от изсипалия се преди това дъжд, а в средното отделение имаше няколко пластмасови клечки за зъби в хартиени опаковки. Бланд взе една, изплю хартията на земята и започна да човърка кътните си зъби с дебелия й край.

— Какво ще кажеш за пет хиляди в брой от змийския фонд^[2]?

— И къща с кола? — каза Смайли, обръщайки го на шега.

— И детето в Итън — добави Бланд, смигвайки на момчето в другия край на бетонния двор, докато продължаваше да ровичка с клечката за зъби. — Виж, Джордж, аз си платих и ти го знаеш. Не знам какво си купих с това, но платих страшно висока цена. Искам нещо да ми се върне. Десет години отшелничество заради петия етаж е голяма сума на всяка възраст. Дори на твоята. Трябва да е имало някаква причина да се хвана на това хоро, ама не мога да си я спомня. Сигурно е твоето магнетично обаяние.

Чашата на Смайли не беше празна, затова Бланд стана да си вземе от бара още една, а и нещо за момчето.

— Ти си образована свиня — каза той шеговито, сядайки на стола си. — Творец е онзи, който може да се придържа към две противоположни мнения и при това да не губи способността си да действа — кой го беше казал?

— Скот Фицджералд — отговори Смайли, като за миг си помисли, че Бланд се кани да каже нещо за Бил Хейдън.

— Е, Фицджералд ги е разбирал нещата — съгласи се Бланд. Като отпи, леко изпъкналите му очи се плъзнаха встрани към оградата, сякаш търсеха някого. — А аз определено действам, Джордж. Като истински социалист избирам парите. Като истински капиталист се придържам към революцията, защото ако не можеш да я победиш, поне можеш да я шпионираш. Не ме гледай така, Джордж. Това е положението в момента — ти успокояваш моята съвест, аз карам твоя ягуар, нали така? — Той вече вдигаше ръка, докато казваше тези думи. — Идвам след минута! — извика той през моравата. — Оставете и за мене!

От другата страна на телената ограда се мотаеха две момичета.

— Това да не е някоя от шегите на Бил? — попита Смайли, внезапно много ядосан.

— Кое?

— Някоя от шегите на Бил за материалистите в Англия, за обществото, което тъне в охолство?

— Възможно е — каза Бланд и довърши питието си. — Не ти ли харесва?

— Не особено. Никога не съм знаел, че Бил е радикален реформатор. Какво му става напоследък?

— Няма нищо радикално — тросна се Бланд, който не допускаше нападки срещу своя социализъм или срещу Хейдън. — Просто погледни навън през шибания прозорец. Това е Англия днес, човече. На никого не му харесва, нали?

— И как предлагаш — попита Смайли, улавяйки се, че говори с отвратително надменен тон — да унищожиш собственическите и конкурентните инстинкти в западното общество, без да унищожаваш…

Бланд беше приключил с питието си и със срещата.

— Какво те интересува? Ти получи работата на Бил. Какво повече искаш? Радвай й се, докато можеш.

А Бил получи жена ми, помисли си Смайли, докато Бланд ставаше да си ходи, и ти го е казал, дявол да го вземе.

Момчето си беше измислило игра. Катурнало беше една от масите настрана и пързаляше по нея празна бутилка до земята, като всеки път я пускаше от по-високо. Смайли си тръгна, преди бутилката да се счупи.

 

 

За разлика от Естерхази, Бланд дори не се опитваше да лъже. Документите на Лейкон не оставяха и съмнение за участието му в операция „Черна магия“:

„Източник Мерлин — пишеше Алълайн в една докладна записка малко след напускането на Контрола — е във всяко отношение групова заслуга… Наистина се затруднявам да посоча кой от тримата ми сътрудници заслужава най-голяма похвала. Енергията на Бланд вдъхновяваше всички ни…“ Това беше отговор на предложението на министъра участниците в „Черна магия“ да бъдат включени в наградния списък на министър-председателя за Нова година. „Докато оперативната находчивост на Хейдън понякога не отстъпва на самия Мерлин“, беше добавил той. И тримата получиха медали, Алълайн беше утвърден за шеф на службата, а заедно с това дойде и лелеяното рицарско звание.