Джон льо Каре
Дама, поп, асо, шпионин (25)

25

— Не искам да бъда цитиран, Джордж — предупреди министърът с провлечения си говор. — Без имена, за да си нямаме неприятности. Имам избиратели на главата, а ти нямаш. Оливър Лейкон също няма, нали, Оливър?

Имаше и неприятния американски навик да не обръща внимание на граматиката, помисли си Смайли.

— Да, съжалявам — каза той.

— Щеше да съжаляваш още повече, ако имаше моя избирателен район — тросна му се министърът.

Естествено, дори простият въпрос къде да се срещнат предизвика глупава караница. Смайли посочи, че не би било разумно да се срещат в кабинета на Лейкон в Уайтхол, защото непрекъснато го обсаждат служители на Цирка, независимо дали куриери с доставки или Пърси Алълайн, наминаващ да обсъди положението в Ирландия. Министърът пък не се съгласи нито на хотел „Айлей“, нито на Бейуотър Стрийт под съмнителния предлог, че не били сигурни. Неотдавна го бяха показвали по телевизията и той се гордееше, че хората го разпознават. След още няколко опита се споразумяха за къщата на Мендъл в Тюдоров стил в Мичъм, където министърът и лъскавата му кола се открояваха като кръпка. Сега тримата — Лейкон, Смайли и министърът — седяха в уютната гостна с тюлени перденца и сандвичи с прясна сьомга, а домакинът им беше на втория етаж и следеше улицата. На алеята отпред няколко деца се опитваха да накарат шофьора да им каже за кого работи.

Зад главата на министъра имаше лавица с книги за пчели. Смайли си спомни, че те бяха страст на Мендъл — той наричаше „екзотични“ всички пчели, които не бяха от Съри. Министърът беше още млад, с мрачна брадичка, която изглеждаше, като че ли е била фрасната в някоя непристойна свада. Най-отгоре на темето имаше плешивина, която му придаваше незаслужено зрял вид, и говореше с ужасен итънски акцент.

— Добре, сега какво правим? — Уменията му да води разговор бяха като на уличен гамен.

— Ами най-напред ми се струва, че ще трябва да прекъснете преговорите, които напоследък водите с американците. Имам предвид безименния таен анекс, който пазите в сейфа си — каза Смайли, — отнасящ се за по-нататъшното използване на материали от „Черна магия“.

— Нищо не знам за това — каза министърът.

— Разбира се, мотивите са ми ясни; голямо изкушение е да бръкнеш в меда на онази огромна американска служба и разбирам довода в замяна да им се предостави „Черна магия“.

— И какви са обратните доводи? — попита министърът, сякаш говореше с някой борсов брокер.

— Ако къртицата Джералд съществува… — започна Смайли. От всичките й братовчеди, беше казала веднъж Ан с гордост, единствено Майлс Съркум нямаше нито една положителна черта. За първи път Смайли наистина повярва, че е права. Чувстваше се не само идиотски, но и мислите му бяха несвързани. — Ако къртицата съществува, каквото мнение, предполагам, споделяме всички… — Той изчака, но никой не оспори думите му. — Ако къртицата съществува — повтори той, — не само Циркът ще спечели от американската сделка. Центърът в Москва също ще има полза, защото ще получат от къртицата всичко, което купите от американците.

В изблик на раздразнение министърът плесна с ръка по масата на Мендъл, оставяйки влажен отпечатък върху лакираната повърхност.

— Мътните ме взели, ако разбирам нещо — заяви той. — Тая работа с „Черна магия“ е истинско чудо! Преди един месец тя беше за нас всичко на света. Сега се крием по дупките и твърдим, че руснаците са я измислили. Какво става, по дяволите?

— Всъщност, струва ми се, че това не е толкова нелогично, колкото звучи. Все пак от време на време имахме по някоя и друга агентурна мрежа в Русия и се справяхме доста добре, макар и аз да го казвам. Давахме им най-добрите материали, които можехме да си позволим — ракети, военни планове. Ти самият се занимаваше с тези работи — това беше казано на Лейкон, който рязко кимна в знак на съгласие. — Подхвърляхме им агенти, от които можехме да се лишим, осигурявахме им добри комуникации, пазехме куриерските им връзки, прочиствахме ефира за техните сигнали, за да можем да ги слушаме. Това беше цената, която плащахме да държим врага под контрол — как го казахте вие? — „да знаем какви инструкции дават на комисарите си“. Сигурен съм, че Карла би направил същото за нас, ако водеше нашите мрежи. Сигурно би направил и повече, ако беше хвърлил око и на американския пазар, нали? — Той млъкна и погледна към Лейкон. — Много, много повече. Една американска връзка, имам предвид някоя голяма американска полза, би изстреляла къртицата Джералд право на върха. А оттам и Цирка, разбира се. Един руснак би дал почти всичко на англичаните, ако… ами ако това би му купило американците в замяна.

— Благодаря — каза бързо Лейкон.

Министърът си тръгна, взимайки няколко сандвича, които да яде в колата, и пропусна да се сбогува с Мендъл, вероятно защото той не беше гласоподавател.

Лейкон остана.

— Помоли ме да потърся дали има нещо за Придо — каза той накрая. — Е, оказа се, че все пак имаме няколко документа за него.

Оказало се, че преглеждал някакви папки за вътрешната сигурност на Цирка, обясни той. „Просто си разчиствах бюрото.“ Докато ги прелиствал, се натъкнал на стари доклади за благонадеждност, всичките с положителна оценка. Един от тях се отнасял за Придо.

— Беше абсолютно чист, нали разбираш? Нито сянка на съмнение. Само че — някаква странна нотка в гласа му накара Смайли да вдигне поглед към него — ми се стори, че би могъл да те заинтересува. Незначителен слух от оксфордските му години. На всички ни е позволено да „розовеем“ леко на тази възраст.

— Да, така е.

Мълчанието се завърна, прекъсвано само от меките стъпки на Мендъл на горния етаж.

— Знаеш ли, Придо и Хейдън наистина са били много близки приятели — призна Лейкон. — Не си бях давал сметка за това.

Внезапно той се разбърза да си тръгва. Почна да рови в чантата си, измъкна голям чист плик, пъхна го в ръцете на Смайли и потегли към по-възвишения свят на Уайтхол, а мистър Бараклъф се отправи към хотел „Айлей“, където продължи да чете операция „Свидетел“.