Джон льо Каре
Дама, поп, асо, шпионин (30)

30

В света на Джим Придо четвъртък мина като всеки друг ден, освен че по някое време в малките часове на нощта раната в рамото му започна да кърви, може би вследствие на вътрешното състезание по бягане на пансиона в сряда следобед, реши той. Събуди се от болка и от усещането за студ по мокрото място на гърба си, където беше потекла раната. Предишния път, когато това му се случи, той се качи на колата и отиде до болницата в Тонтън, където сестрите го погледнаха и го вкараха в спешното отделение да чака доктор не-знам-си-кой и да му направят рентгенова снимка, така че той си грабна дрехите и си тръгна. Приключил беше с болници и доктори. Английски болници, други болници — Джим не искаше да има нищо общо с тях. Казват, че кървящата рана е следа.

Не можеше да достигне раната, за да я обработи, но след онзи случай си беше нарязал марля на триъгълни парчета и беше пришил връзки в краищата им. След като ги сложи на сушилнята, за да са му подръка, и приготви дезинфекционния разтвор, той стопли вода, сипа в нея половин пакет сол и взе импровизиран душ, приклякайки, за да намести гърба си под струята. Намокри марлята в разтвора, преметна я през гърба си, върза я отпред и легна по корем на койката с бутилка водка до себе си. Болката поутихна и той се унесе, но знаеше, че ако се отпусне, ще спи цял ден, така че отнесе бутилката до прозореца и седна край масата да проверява контролните по френски на пети Б клас, докато зората не се промъкна в Ямата и враните не започнаха гълчавата си сред брястовете.

Понякога си мислеше за раната като за спомен, който не може да забрави. Правеше нечовешки усилия да потисне спомена и повече да не се сеща за него, но дори и нечовешките усилия невинаги бяха достатъчни.

Зае се да проверява контролните бавно, защото обичаше да го прави и защото така не позволяваше на ума си да блуждае. Към шест и половина — седем той приключи, облече стар вълнен панталон и спортно яке и полека отиде до църквата, която никога не се заключваше. Там коленичи за момент в централната пътека на параклиса на Къртис, построен от това семейство в памет на загиналите в двете войни, а вътре рядко влизаше някой. Кръстът на малкия олтар беше изработен от сапьорите при Вердюн. Все още на колене, Джим внимателно заопипва под пейката, докато пръстите му не намериха няколко ленти тиксо, а като ги проследи, напипа и една хладна метална кутия. Приключил с молитвите, той хукна тичешком нагоре по Кум Лейн, за да се изпоти, защото топлината му действаше чудотворно, докато траеше, а ритъмът притъпяваше бдителността му. След безсънната нощ и водката рано сутринта главата му беше леко замаяна, затова, когато зърна понитата в падината да го зяпат с глупавите си муцуни, той им кресна на лош съмърсетски диалект: „Да ви вземат мътните! Тъпунгери такива, какво ме гледате!“, преди да продължи по пътеката, за да изпие едно кафе и да си смени превръзката.

Първият урок след сутрешната молитва беше френски с пети Б клас и Джим за малко не си изпусна нервите — наложи глупаво наказание на Клемънтс, сина на собственика на текстилния магазин, което се наложи да отмени в края на часа. В учителската стая действията му бяха пак по навик, подобни на тези в църквата — бързо, без да се замисля, без да тършува и — навън. Проверката на пощата беше нещо много просто, но действаше. Не беше чувал някой от професионалистите да го използва, но пък и професионалистите не си споделяха номерата. „Погледнете го от тази страна — би казал той. — Ако противникът ви наблюдава, със сигурност ще следи кореспонденцията ви, защото това е най-лесното нещо за проследяване в нашия занаят — още по-лесно става, ако противникът е от собствената ви страна и си сътрудничи с пощите. Какво правите в такъв случай? Всяка седмица в една и съща пощенска кутия, по едно и също време, с една и съща марка пускате един плик, адресиран до вас самите, и друг — до някой случаен човек на същия адрес. Пъхате вътре някаква глупост — благотворителни коледни картички или реклами от местния супермаркет, — като не забравяте да го запечатате, след което чакате и сравнявате времето, за което ще пристигнат. Ако писмото до вас пристигне по-късно от онова до другия човек, значи някой ви диша във врата, а в нашия случай това е Тоби.“

На странния, нащърбен жаргон на Джим това се наричаше „изпробване на водата“ и за пореден път температурата беше без възражения. Двете писма пристигнаха заедно, но Джим се появи твърде късно, за да прибере онова, адресирано до Марчбанкс, чийто ред беше да изпълнява ролята на нищо неподозиращ съучастник. Затова, след като пъхна своето писмо в джоба си, Джим започна да сумти над „Дейли Телеграф“, докато Марчбанкс скъса поканата за членство в Библейското дружество с едно раздразнено: „О, по дяволите!“. Оттам нататък училищната рутина отново го погълна, чак до мача по ръгби с училището „Сейнт Ърминс“, на който той беше определен за съдия. Мачът беше доста динамичен и гърбът му пак се обади, така че той пи водка чак до първия урок, който беше обещал да поеме вместо младия Елуес. Не помнеше защо му беше обещал такова нещо, но по-младите колеги и особено женените разчитаха на него да поема техните часове от време на време и той не възразяваше. Звънецът беше стара корабна камбана, която бащата на Търсгуд беше изкопал отнякъде, и тя беше станала част от традицията. Когато Джим я удари, той забеляза, че малкият Бил Роуч е застанал до него и го зяпаше с бледа усмивка в очакване на неговото внимание, също както го правеше по десетина пъти всеки ден.

— Здрасти, Джъмбо, какво има сега?

— Ако може, сър…

— Хайде, Джъмбо, казвай.

— Сър, един човек пита къде живеете — каза Роуч.

Джим остави камбаната.

— Какъв човек, Джъмбо? Хайде, няма да те ухапя, казвай, ей… ей! Какъв беше човекът? Мъж? Жена? Шаман? Ей! Хайде, приятел — каза меко той и клекна, за да бъде на нивото на Роуч. — Недей да плачеш. Какво има сега? Да нямаш температура? — Той извади носна кърпа от ръкава си. — Какъв беше човекът? — повтори той все така тихо.

— Той пита при мисис Маккълъм. Каза, че бил приятел. След това се качи в колата си, тя е паркирана в двора на църквата, сър. — Нов изблик на сълзи. — Той просто си седи в нея.

— Махайте се оттук, да ви вземат дяволите! — извика Джим на група по-големи ученици, които се хилеха на входа. — Изчезвайте! — Той се върна при Роуч. — Висок приятел ли? Един такъв небрежно облечен, висок тип, Джъмбо, така ли? С големи вежди, леко прегърбен? Слаб? Брадбъри, стига си зяпал и ела тук! Приготви се да заведеш Джъмбо при сестрата. Слаб човек? — попита отново той внимателно, но много настойчиво.

Само че Роуч беше останал без думи. Вече не помнеше нищо, нямаше представа за размер и изглед; способността му да различава неща в света на възрастните беше изчезнала. Високите хора, ниските, старите, младите, прегърбените, изправените, всички те бяха като армия от неразличими опасности. Немислимо беше да каже „не“ на Джим, а ако кажеше „да“, щеше да поеме на раменете си цялата ужасяваща отговорност да го разочарова.

Той видя, че Джим го гледа, видя го да се усмихва и почувства успокоителното докосване на една голяма длан върху ръката си.

— Браво, Джъмбо! Няма по-добър наблюдател от тебе, нали така?

Отпуснал отчаяно глава на рамото на Брадбъри, Бил Роуч затвори очи. Когато ги отвори, той видя през сълзи, че Джим вече беше изкачил половината стълби.

Джим чувстваше спокойствие, почти лекота. От няколко дни усещаше, че има някого. Това също беше част от навика му — да следи местата, на които съгледвачите питат. Църквата, където приливите и отливите на местното население бяха постоянна тема; кметството и избирателните списъци; търговците, които пазеха информация за клиентите си; кръчмите, при положение че набелязаната жертва не ги посещаваше — той знаеше, че в Англия това бяха естествените капани, които съгледвачите автоматично обикалят, преди да затегнат примката около тебе. Освен това преди два дни в Тонтън, докато си бъбреше безгрижно с помощник-библиотекарката, Джим се натъкна на следата, която търсеше. Някакъв непознат, явно от Лондон, се интересувал от селските райони, да, приличал на политик — не, по-скоро на такъв, който се занимава с политически проучвания, явно професионално го прави, веднага се виждало — и едно от нещата, които му трябвали, представяш ли си, били актуалните данни тъкмо за селото на Джим, да, избирателните списъци, щели да правят анкета от врата на врата в някоя от по-затънтените общини, особено сред новите имигранти. Да, представяш ли си, съгласи се Джим и от този момент нататък започна да прави приготовления. Купи си билети за влака за следните направления — от Тонтън до Ексетър, от Тонтън до Лондон и от Тонтън до Суиндън, всички валидни един месец, защото знаеше, че ако пак му се наложи да бяга, няма да е лесно да се намерят билети. Беше извадил старите си документи за самоличност и пистолета си и ги беше скрил така, че да са му подръка; сложи един куфар с дрехи в багажника на алвиса и държеше резервоара пълен. Благодарение на тези предпазни мерки сънят му се върна, поне докато не се обади гърбът му.

— Сър, кой спечели?

Спря го Пребъл, нов ученик, по пижама и омазан с паста за зъби, на път към амбулаторията. Момчетата понякога заговаряха Джим без причина, ръстът и прегърбената му фигура си бяха предизвикателство.

— Мачът, сър, срещу „Сейнт Ърминс“.

— „Сейнт Дървинс“ — обади се друго момче. — Да, сър, кой спечели наистина?

— Те спечелиха, сър — тросна се Джим. — Както щеше да ви е известно, сър, ако бяхте гледали мача, сър — той бавно замахна към тях с грамадния си юмрук, имитирайки удар, и побутна и двете момчета по коридора към медицинския кабинет на сестрата.

— Лека нощ, сър.

— Лека нощ, жабоци такива — изтананика Джим и тръгна в обратна посока към лазарета, откъдето можеше да види църквата и гробището. Лазаретът беше тъмен и той никак не обичаше вида и миризмата му. Дванайсет момчета лежаха в полумрака и дремеха между вечерята и късното мерене на температурата.

— Кой е? — попита дрезгав глас.

— Носорога — отговори друг. — Ей, Носорог, кой спечели срещу „Сейнт Дървинс“?

Непочтително беше да се обръщат към Джим с прякора му, но момчетата в лазарет нямат скрупули по отношение на дисциплината.

— Носорог ли? Кой е пък този Носорог? Не го познавам. Нищо не ми говори това име — изсумтя Джим, промушвайки се между две легла. — Загаси това фенерче, не е позволено. Ще ви кажа аз кой спечели — направо ни прегазиха. Осемнайсет на нула в полза на „Дървинс“. — Прозорецът стигаше почти до пода. Стара решетка го предпазваше от момчета. — Много се туткахме отзад в защита — измърмори той, взирайки се надолу.

— Мразя ръгби — каза едно момче на име Стивън.

Синият форд беше паркиран в сянката на църквата, плътно под брястовете. Не се виждаше от приземния етаж, но не беше и скрит. Джим стоеше съвсем неподвижно, на крачка от прозореца, изучавайки го за издайнически белези. Светлината бързо избледняваше, но зрението му беше добро, а и той знаеше за какво да гледа — дискретна антена, второ огледало в купето за агента, следи от изгоряло под ауспуха. Момчетата усетиха, че е напрегнат, и започнаха да се закачат:

— Сър, да не е някоя птица? Става ли за нещо, сър?

— Сър, да не би да горим?

— Сър, как са краката й?

— Олеле, сър, само не ми казвайте, че е мис Арънсън!

Всички започнаха да се кискат, защото мис Арънсън беше стара и грозна.

— Млъкнете! — сопна им се Джим ядосано. — Прасета такива, млъкнете!

Долу в салона Търсгуд правеше проверка на горните класове преди часовете.

Абъркромби? Сър. Астор? Сър. Блейкни? Болен е, сър.

Джим все още наблюдаваше, когато видя вратата на колата да се отваря и отвътре внимателно излезе Джордж Смайли, облечен в тежко палто.

Стъпките на сестрата отекнаха в коридора. Той чу скърцането на гумените й подметки и потракването на термометрите в металното канче.

— Драги Носорог, какво търсиш в моя лазарет? И дръпни завесата, лошо момче такова, ще ги умориш от пневмония всичките. Уилям Меридю, седни веднага.

Смайли заключваше колата. Беше сам и не носеше нищо, нито дори чанта.

— В „Гренвил“ те търсят под дърво и камък, Носорог.

— Тръгвам, тръгвам — отвърна бодро Джим и с едно отривисто: „Лека на всички“, се втурна към общежитието „Гренвил“, където беше обещал да довърши един разказ на Джон Бюкън. Докато четеше на глас, той забеляза, че има проблем с произнасянето на някои звуци, които засядаха в гърлото му. Усещаше, че се изпотява, предполагаше, че гърбът му е прогизнал, а когато свърши да чете, челюстта му се беше схванала не само от четенето на глас. Всички тези неща обаче бяха незначителни симптоми в сравнение с яростта, която се надигаше в него, докато се впускаше в мразовития нощен въздух. На обраслата със зеленина тераса той се поколеба за момент, загледан в църквата. Щеше да му отнеме три минути, даже по-малко, да отлепи пистолета изпод пейката, да го затъкне в колана на панталона си отляво, с дръжката навътре…

Инстинктът му обаче каза „не“, така че той тръгна право към караваната, пеейки „Хей, дидъл, дидъл“, колкото му позволяваше фалшивият му глас.