Джон льо Каре
Дама, поп, асо, шпионин (37)

37

Има моменти, които са наситени с твърде много събития, за да бъдат изживени наведнъж. За Гуилъм и останалите присъстващи това беше такъв момент. Постоянното разсейване на Смайли и честите му предпазливи надничания през прозореца; безразличието на Хейдън; предсказуемият изблик на възмущение на Поляков, настояванията да се отнасят с него, както подобава на член на дипломатическия корпус — настоявания, които седналият на дивана Гуилъм кратко заплаши, че може и да изпълни, — смутеното пристигане на Алълайн и Бланд, още протести и походът към горния етаж, където Смайли им пусна записите, дългото тягостно мълчание, последвало завръщането им в дневната; пристигането на Лейкон и на Естерхази и Фон накрая, безшумните свещенодействия на Мили Маккрейг с чайника — всички тези събития и сцени се развиваха с театрална нереалност, подсилена също като пътуването до Аскот преди цяла вечност от нереалния час на денонощието. Вярно беше, че тези случки, сред които имаше и физическо задържане на Поляков, и поток от ругатни на руски по адрес на Фон, който го беше ударил бог знае къде въпреки бдителността на Мендъл, бяха второстепенна сюжетна линия на фона на единствената цел на Смайли, заради която ги беше събрал — да убеди Алълайн, че Хейдън предоставя на Смайли възможност да преговаря с Карла за спасяването — поне в човешки смисъл, ако не в професионален — на останките от мрежите, предадени от Хейдън. Смайли не беше овластен да извършва тези действия, а и явно не искаше; сигурно смяташе, че Естерхази, Бланд и Алълайн могат по-добре да се разберат помежду си кои агенти теоретично все още съществуват. Във всеки случай той скоро се качи на горния етаж и Гуилъм пак го чу да се разхожда безспир от стая в стая, продължавайки да наблюдава от прозорците.

И така, след като Алълайн и неговите хора се оттеглиха в трапезарията с Поляков, за да обсъдят работата насаме, останалите продължиха да седят в мълчание в дневната или гледайки Хейдън, или умишлено гледайки настрани. Той сякаш не ги забелязваше. Подпрял брадичка на ръката си, той седеше встрани от другите в един ъгъл, под наблюдението на Фон, и имаше доста отегчен вид. Обсъждането приключи, всички се изсипаха от трапезарията и Алълайн съобщи на Лейкон, който държеше да не присъства на разговора, че е организирана среща след три дни на същия този адрес и дотогава „полковникът ще се е консултирал с висшестоящите си“. Лейкон кимна. Всичко това приличаше на заседание на управителния съвет на някаква фирма.

Тръгванията бяха още по-странни от пристиганията. Между Естерхази и Поляков особено сбогуването беше необичайно остро. Естерхази, който винаги беше предпочитал да е джентълмен, а не шпионин, изглежда, беше решил да прояви галантност и протегна ръка, която Поляков раздразнено бутна настрана. Естерхази отчаяно се огледа за Смайли, може би надявайки се да спечели неговото благоразположение, след което сви рамене и преметна ръка през рамото на Бланд. Малко след това двамата си тръгнаха заедно. Не си взеха довиждане с никого, но Бланд изглеждаше страшно разстроен и Естерхази явно го утешаваше, макар че собственото му бъдеще в този момент не се очертаваше много розово. Малко след това пристигна радиотакси за Поляков и той си замина, без да си вземе довиждане с никого. По това време разговорите бяха замрели напълно; без присъствието на руснака сцената стана отчайващо банална. Хейдън продължаваше да седи в същата отегчена поза, все така държан под око от Фон и Мендъл, а Лейкон и Алълайн го гледаха в нямо смущение. Последваха още телефонни обаждания, предимно за коли. В един момент Смайли се появи от горния етаж и спомена Тар. Алълайн се обади в Цирка и продиктува една телеграма до Париж, в която се казваше, че той би могъл да се върне в Англия с почести, каквото и да означаваше това; и втора — до Макълвор, в която пишеше, че Тар е приемлив, което също беше въпрос на лично мнение според Гуилъм.

Накрая, за всеобщо облекчение, от Яслата пристигна един микробус без прозорци и от него слязоха двама мъже, които Гуилъм не беше виждал досега, единият висок и накуцващ, другият с рижа коса и подпухнало лице. Той потръпна от мисълта, че това са следователите. Фон взе палтото на Хейдън от антрето, претърси джобовете и почтително му помогна да го облече. В този момент Смайли внимателно се намеси и настоя отвеждането на Хейдън от входната врата до микробуса да стане, без да се пали лампата в антрето и в съпровод на много хора. Гуилъм, Фон и дори Алълайн се подредиха и накрая, с Хейдън по средата, цялата разнородна група тръгна през градината към микробуса.

— Просто предпазна мярка — настоя Смайли.

Никой не искаше да спори с него. Първи се качи Хейдън, след него и следователите, които заключиха решетката отвътре. Докато вратите се затваряха, Хейдън вдигна ръка в приятелски, макар и леко надменен жест към Алълайн.

Едва впоследствие Гуилъм започна да си припомня отделни неща и отделни хора изплуваха в спомените му; неописуемата омраза на Поляков например, насочена срещу всички, от горката Мили Маккрейг нагоре, която всъщност изкриви чертите му — устните му се извиха в дива, неконтролируема насмешка, побеля и затрепери, но не от страх и не от гняв. Това си беше чиста омраза, каквато Гуилъм не можеше да изпита към Хейдън, но пък двамата с Хейдън имаха много общо.

Що се отнася до Алълайн, в момента на поражението му Гуилъм установи, че в него се прокрадва възхищение — Алълайн поне показа някакво поведение. По-късно обаче Гуилъм вече не беше толкова сигурен дали при първоначалното представяне на фактите Пърси е осъзнал същността им — все пак той още беше шефът, а Хейдън беше неговият Яго.

Най-странното за Гуилъм обаче, същинско прозрение, което той отнесе със себе си и дълго разсъждава над него, за разлика от обикновено, беше, че въпреки натрупания гняв при нахлуването в стаята трябваше да приложи усилие на волята, при това доста силно, за да изпита към Хейдън нещо по-различно от привързаност. Може би, както би казал Бил, най-сетне беше пораснал. Най-хубавото беше, че същата вечер, когато изкачи стъпалата до апартамента си, той чу познатите звуци от флейтата на Камила да отекват на стълбището. А ако Камила тази нощ бе изгубила нещо от тайнствеността си, на сутринта поне той успя да я отърве от мъките на двойната игра, в плен на която я беше предал в последно време.

През следващите няколко дни животът му претърпя обрат към по-добро и в други отношения. Пърси Алълайн беше изпратен в отпуск за неопределено време; Смайли беше помолен да се върне за малко и да помогне в разчистването. За самия Гуилъм пък се заговори, че ще го отърват от Брикстън. Едва много, много по-късно той разбра, че е имало и едно последно действие, и разбра името и целта на онази позната сянка, която следваше Смайли по нощните улици на Кенсингтън.