Джон льо Каре
Дама, поп, асо, шпионин (19)

19

Смайли се върна с въздишка при противната масичка за карти и продължи да чете за напредъка на Мерлин след собственото си принудително пенсиониране от Цирка. Новата власт на Пърси Алълайн, веднага забеляза той, незабавно беше организирала няколко благоприятни промени в живота на Мерлин. Приличаше на съзряване, на уталожване. Нощните набези в европейските столици престанаха, потокът от информация стана по-редовен и не толкова напрегнат. Естествено, имаше и главоболия. Исканията на Мерлин за пари — настоявания, но не и заплахи — продължаваха и в условията на трайно поевтиняване на лирата тези големи плащания в чужда валута бяха болезнени за Финансовото министерство. В един момент дори се появи и предложение, което така и не беше осъществено, „след като Мерлин е избрал тази страна, той би трябвало да е готов да понесе своя дял от финансовите ни затруднения“. Хейдън и Бланд очевидно бяха избухнали: „Нямам очи — пишеше Алълайн до министъра в рядък изблик на откровеност — да повдигна отново темата пред моите служители“.

Имаше и скандал с един нов фотоапарат, който струваше много скъпо на техническия отдел да бъде разглобен на части и монтиран в една съветска лампа серийно производство. Лампата, след болезнените протести на Форин Офис този път, беше изнесена в Москва с дипломатическата поща. Проблемът беше предаването й. Резидентурата не трябваше да знае нито за самоличността на Мерлин, нито за съдържанието на лампата. Лампата беше голяма и не влизаше в багажника на колата на резидента. След няколко опита беше осъществено неловко предаване, но фотоапаратът така и не проработи, което породи лоши чувства между Цирка и резидентурата в Москва. Естерхази отнесе един по-прост модел в Хелзинки, където беше връчен — така поне пишеше в записката на Алълайн до министъра — на „доверен посредник, който би могъл да премине границата необезпокояван“.

Внезапно Смайли подскочи в стола си.

„Във връзка с нашия разговор — пишеше Алълайн на министъра в бележка от 27 февруари тази година — Вие се съгласихте да представите в Министерството на финансите допълнителен разход за къща в Лондон, който да бъде направен от бюджета на «Черна магия».“

Прочете го един път, след това още веднъж, по-бавно. Министерството беше отпуснало шейсет хиляди лири за покупката и още десет — за ремонт и обзавеждане. За да намалят разходите, от министерството искаха сделката да се извърши от техните юристи. Алълайн отказваше да разкрие адреса. По същата причина възникна и спорът кой да съхранява нотариалния акт. Този път министерството настоя и юристите му подготвиха документ, с който да си вземат къщата от Алълайн, ако той умре или банкрутира. Той обаче така и не им каза адреса, нито пък защо е необходимо това забележително и скъпо допълнение към една операция, която би следвало да се провежда в чужбина.

Смайли усърдно се захвана да търси обяснение. Финансовите документи, бързо установи той, старателно не предлагаха такова. В тях се съдържаше само една скрита препратка към лондонската къща, и то когато ставките се бяха удвоили. Министърът до Алълайн: „Предполагам, че лондонският въпрос все още е належащ“. Алълайн до министъра: „Категорично. Дори повече от всякога. Също така бих добавил, че кръгът на осведомените не се е увеличил след нашия разговор“. Какви осведомени?

Едва когато се върна към документите, оценяващи продукта на „Черна магия“, той откри решението. Къщата беше платена в края на март. Обитателите се бяха нанесли веднага. Точно от тази дата нататък Мерлин започна да придобива облик, който се формираше тук, от коментарите на потребителите. До този момент в подозрителните очи на Смайли Мерлин беше машина — безпогрешен в работата си, със свръхестествени способности за достъп и освободен от напрежението, което толкова пречеше на повечето агенти. Сега изведнъж той ставаше раздразнителен.

„Предадохме на Мерлин вашия допълнителен въпрос за преобладаващото мнение в Кремъл относно продажбата на руския нефтен излишък на Съединените щати. По ваше настояване му споменахме, че това противоречи на доклада му от миналия месец, според който Кремъл в момента се заиграва с правителството на Танака относно договор за продажбата на сибирски нефт на японския пазар. Мерлин не вижда противоречие в двата доклада и отказва да направи предположение кой пазар ще бъде предпочетен в крайна сметка.“

Уайтхол изразяваше съжаление за дързостта си.

„Мерлин няма да добавя — повтарям, няма да добавя — нищо към доклада си за потушаване на грузинския национализъм и бунтовете в Тбилиси. Той самият не е грузинец и се придържа към традиционното руско мнение, че всички грузинци са крадци и бандити и по-добре да бъдат зад решетките…“

Уайтхол се съгласяваше да не настоява.

Мерлин изведнъж се беше приближил. Дали само покупката на къщата в Лондон даваше на Смайли това ново усещане за физическа близост на Мерлин? От далечната скованост на московската зима Мерлин сякаш внезапно се озова пред него в овехтялата стая; на улицата под прозореца му, чакащ под дъжда, където Смайли знаеше, че от време на време Мендъл обикаля самотно на стража. Ненадейно тук изникна един Мерлин, който говореше, отговаряше на въпросите и любезно споделяше мнението си; Мерлин, който имаше време за среща. Среща в Лондон? Нахранен, отпочинал и разпитан в къща за шейсет хиляди лири, докато той се прави на важен и разправя грузински вицове? Какъв беше този кръг на осведомените, който се беше формирал вътре в по-широкия кръг от посветени в тайните на операция „Черна магия“?

В този момент на сцената се мярна една неочаквана фигура, някой си Дж. П. Р., ново попълнение в разрастващата се група хора в Уайтхол, оценяващи „Черна магия“. Смайли провери в списъка на посветените и установи, че пълното му име е Рибъл, от отдела за проучвания на Форин Офис. Дж. П. Рибъл беше объркан.

Дж. П. Р. до Адриатическата работна група (АРГ): „Мога ли да си позволя да ви обърна внимание на едно очевидно несъответствие в датите? «Черна магия» номер 104 (съветско-френски преговори за съвместно производство на самолети) е с дата 21 април. Според съпроводителната ви бележка Мерлин е получил тази информация директно от генерал Марков на следващия ден, след като преговарящите страни са се договорили за тайна обмяна на ноти. На този ден обаче, 21 април, според посолството ни в Париж Марков все още е бил в Париж, а самият Мерлин, както става видно от доклад номер 109, е бил на посещение в ракетноизследователски център край Ленинград…“.

В бележката се посочваха цели четири такива „несъответствия“, които, взети заедно, показваха, че способностите на Мерлин да се придвижва напълно съответстват на вълшебния му псевдоним.

На Дж. П. Рибъл кратко и ясно му се казваше да си гледа работата. В отделна бележка до министъра обаче Алълайн правеше едно необикновено признание, което хвърляше съвсем различна светлина върху характера на операция „Черна магия“.

„Изключително секретно и лично. Във връзка с нашия разговор. Мерлин, както знаете от известно време, не е един източник, а няколко. Макар че направихме всичко възможно в името на сигурността този факт да остане скрит от вашите читатели, поради обема на материалите поддържането на тази заблуда става все по-трудно. Дали не е време да излезем наяве, поне в рамките на ограничен кръг? Също така би било добре Министерството на финансите да разбере, че месечната заплата на Мерлин в размер на десет хиляди швейцарски франка, както и подобната сума за разходи и поддръжка едва ли са прекалено високи, при положение че трябва да се делят на няколко части.“

Бележката завършваше обаче по-остро: „Въпреки всичко, дори да се споразумеем да открехнем вратата още малко, смятам за изключително важно информацията за съществуването на лондонската къща и целта, за която тя се използва, да се разпространява в рамките на абсолютния минимум. Още повече, щом нашите читатели научат, че Мерлин е съвкупност от няколко души, лондонската операция става още по-деликатна“.

Съвсем озадачен, Смайли прочете тази кореспонденция няколко пъти. Тогава, сякаш поразен от неочаквана мисъл, той вдигна глава, а на лицето му се изписа объркване. В този момент мислите му бяха толкова далече, толкова нагъсто и толкова сложни, че телефонът в стаята иззвъня няколко пъти, преди да отговори на обаждането. Той вдигна слушалката и погледна часовника си — беше шест вечерта, чел беше само един час.

— Мистър Бараклъф? Обажда се Лофтхаус от финансовия отдел, сър.

Питър Гуилъм, използвайки процедурата за спешни случаи, посредством предварително уговорени фрази искаше незабавна среща и звучеше много разтревожен.