Джон льо Каре
Дама, поп, асо, шпионин (1)

1

В действителност, ако старият майор Доувър не се беше гътнал на надбягванията в Тонтън, Джим изобщо нямаше да се озове в училището на Търсгуд. Той пристигна в средата на срока без събеседване, някъде към края на май, макар че времето с нищо не го подсказваше, нает чрез една от по-пъргавите агенции за подбор на начални учители, за да поеме часовете на стария Доувър, докато не намерят по-подходящ кандидат.

— Филолог — обяви Търсгуд в учителската стая, — временна мярка. — И отметна перчем в своя защита.

— Казва се Придо̀. — Той произнесе името буква по буква, консултирайки се с малко листче, тъй като не преподаваше френски. — Малкото му име е Джеймс. Мисля, че ще ни свърши работа до юли.

Колегите му веднага разбраха намека. Джим Придо беше бедният роднина в учителската общност. Той попадаше в същата жалка категория като мисис Лъвдей, която притежаваше астраганово палто и беше смятана за полубожество, докато чековете й не се оказаха без покритие, или мистър Молтби, пианистът, когото извикаха от репетиция на хора, за да помогне на полицията в някакво разследване и поне доколкото беше известно, още им помагаше, защото сандъкът с вещите му си стоеше на тавана в очакване на по-нататъшни указания. Неколцина от колегите, най-вече Марчбанкс, настояваха да се отвори този сандък. Според тях той съдържаше отдавна изгубени съкровища, като например снимката в сребърна рамка на Апрахамяновата майка ливанка, швейцарското ножче на Бест-Инграм и часовника на медицинската сестра. Търсгуд обаче решително се възпротиви на техните попълзновения. Бяха изминали едва пет години, откакто наследи училището от баща си, но вече беше разбрал, че е по-добре някои неща да си стоят заключени.

Джим Придо пристигна един петък в страшен порой. Дъждът се кълбеше като оръдеен пушек по кафявите хребети на Куонток^[1], след което стремглаво плисваше през празните игрища за крикет по пясъчника на ронещите се фасади. Той пристигна малко след пладне зад волана на стар червен алвис, теглещ очукана каравана, която някога е била синя. Ранните следобеди са спокойно време в училището на Търсгуд, кратко примирие в неспирната битка, която представлява всеки училищен ден. Момчетата са изпратени да си почиват в общежитието, персоналът се е събрал в учителската стая и пие кафе, чете вестници или преглежда домашни. Търсгуд чете роман на майка си. Така че от цялото училище единствено малкият Бил Роуч видя пристигането на Джим, видя парата, бълваща изпод капака на алвиса, който пъхтеше по неравния път, чистачките махаха неистово, а караваната се друсаше през локвите по дирите му.

По това време Роуч беше нов ученик и минаваше за тъп, ако не и направо умствено изостанал. Училището на Търсгуд беше второто му начално училище за последните два срока. Той беше дебело дете с астма и прекарваше по-голямата част от времето за почивка, коленичил на края на леглото си, зяпайки през прозореца. Майка му живееше охолно в Бат, а баща му, по всеобщо мнение, беше най-богатият в училището, която оценка струваше скъпо на сина му. Тъй като идваше от разбито семейство, Роуч имаше вродената способност да наблюдава. Наблюденията му показаха, че Джим не спря при училищните сгради, а продължи през празното пространство към двора на конюшнята. Явно разположението на сградите му беше известно. Впоследствие Роуч реши, че сигурно е разузнавал или е проучвал карти. Дори след като стигна двора, той не спря, а продължи през мократа трева на скорост, за да не изгуби инерция. След това през възвишението право в Ямата, с главата надолу, изгубвайки се от поглед. Роуч очакваше караваната да се откъсне на ръба, толкова бързо мина Джим, но вместо това задницата й само се повдигна и тя изчезна като някакъв грамаден заек в дупката си.

Ямата е част от фолклора на Търсгуд. Разположена е в пустеещата земя между овощната градина, бараката за плодове и конюшнята. На вид не е нищо повече от вдлъбнатина в земята, обрасла с трева, с малки възвишения от северната страна, високи горе-долу един момчешки ръст и покрити с туфи гъста растителност, които през лятото стават блатисти. Именно тези възвишения правят Ямата толкова специално място за игри и осигуряват репутацията й, варираща според фантазиите на всяко следващо поколение момчета. Това са следи от открита сребърна мина, заявява един клас, и започва усърдно да търси съкровища. Това са римско-британски укрепления, казва друг, и организира сражения с дървени пръчки и снаряди от пръст. Според трети Ямата е кратер от бомба през войната, а възвишенията са човешки тела, погребани от взрива. Истината е по-прозаична. Шест години по-рано и малко преди внезапно да забегне с момичето от рецепцията на хотел „Касъл“, бащата на Търсгуд поде инициативата за плувен басейн и убеди момчетата да изкопаят голяма дупка с дълбок и плитък край. Събраните пари обаче така и не стигнаха за финансиране на инициативата и бяха похарчени за други схеми, като например закупуването на прожектор за школата по изкуства и план за отглеждане на гъби на училищния таван. А също така, твърдяха злите езици, и за обзавеждането на любовното гнездо на двама незаконни любовници, преди най-накрая да избягат в Германия, родния дом на девойката.

Джим не беше чувал за тези асоциации. Факт е, че по чиста случайност беше избрал тъкмо този край на Търсгудовата академия, който, поне според Роуч, притежаваше свръхестествени способности.

Роуч зачака край прозореца, но повече не видя нищо. Алвисът и караваната се намираха извън полезрението му и ако не бяха мокрите червени следи през тревата, можеше да се запита дали не му се беше присънило всичко това. Следите обаче бяха истински, затова, когато звънецът оповести края на почивката, той си обу ботушите, помъкна се през дъжда до края на Ямата, погледна надолу и видя Джим, облечен във военен дъждобран и с твърде необикновена шапка с широка периферия като колониален шлем, само че космата, а единият й край беше по пиратски завит предизвикателно нагоре и водата се стичаше оттам като по улук.

Алвисът беше в двора на конюшнята, Роуч така и не разбра как Джим го е измъкнал от Ямата, но караваната си стоеше долу, там, където трябваше да е дълбокият край, качена на трупчета от закалени тухли, а Джим седеше на стъпалото, отпиваше от зелена пластмасова чаша и разтриваше дясното си рамо, сякаш го беше ударил в нещо, докато дъждът се стичаше от шапката му. В този момент шапката се повдигна и Роуч се оказа вперил поглед в изключително свирепо зачервено лице, което изглеждаше още по-свирепо от сянката, хвърляна от периферията, и от кафявите мустаци, провиснали от дъжда като кучешки зъби. Останалата част от лицето беше нашарена от неравни бръчки, толкова дълбоки и криви, че Роуч си представи в пристъп на една от своите фантазии как Джим някога е гладувал в тропиците, след което е възстановил теглото си. Лявата му ръка продължаваше да е преметната през гърдите, дясното му рамо беше все така повдигнато към врата. Цялото му изкривено тяло обаче беше някак вкочанено, като животно, застинало на фона на природата. Като елен, помисли си замечтано Роуч, имаше нещо благородно.

— Кой си ти, дявол да те вземе? — запита един глас с командни нотки.

— Роуч, сър. Аз съм нов.

Каменното лице продължи да оглежда Роуч още известно време изпод сянката на шапката. След това за огромно негово облекчение чертите на лицето се разтегнаха в хищна усмивка, лявата ръка, все още хванала дясното рамо, възобнови бавния масаж, като същевременно той успя да отпие и голяма глътка от пластмасовата чаша.

— Новак, значи? — повтори Джим в чашата, все така ухилен. — Гледай ти какъв обрат.

Той се изправи, обърна изкривения си гръб към Роуч и се зае внимателно да проучва четирите крака на караваната; критичният му оглед включваше разклащане на амортисьорите, накланяне на главата, украсена със странната шапка, и разместване на няколко тухли под различен ъгъл и местоположение. В същото време пролетният дъжд трополеше по всичко — по палтото му, по шапката му и по покрива на старата каравана. А Роуч забеляза, че при всички тези маневри дясното рамо на Джим не помръдваше и продължаваше да си стои приповдигнато към врата му като камък под дъждобрана. Дали Джим не беше някакъв огромен гърбушко, помисли си той, и дали всички гърбици болят толкова, колкото неговата. Освен това, отбеляза той наум, хората с болни гърбове обикновено правят широки крачки, може да е нещо, свързано с равновесието им.

— Новак, значи? Е, аз обаче не съм новак — продължи Джим с много по-приятелски тон, намествайки едно от трупчетата на караваната. — Аз съм стар. Стар съм като Рип ван Уинкъл^[2], ако искаш да знаеш. Даже още по-стар. Имаш ли си приятели?

— Не, сър — отговори простичко Роуч с онзи безразличен тон, с който учениците винаги казват „не“, оставяйки положителните реакции на онези, които ги разпитват. Джим обаче не реагира по никакъв начин и Роуч внезапно изпита странното усещане за сродна душа, а също и надежда.

— Името ми е Бил — каза той. — Така са ме кръстили, но мистър Търсгуд ме нарича Уилям.

— Бил, значи. Бил се бил бил. Викат ли ти така?

— Не, сър.

— Все едно, това е хубаво име.

— Да, сър.

— Познавах много Биловци. Всичките бяха свестни.

По този начин стана тяхното запознанство, така да се каже. Джим не каза на Роуч да се маха, затова той остана на ръба, загледан надолу през опръсканите си от дъжда очила. Тухлите, забеляза с ужас той, бяха взети от парника за краставици. Там имаше няколко разклатени и явно Джим ги беше доразклатил. На Роуч му се стори прекрасно, че един новодошъл в Търсгуд може толкова хладнокръвно да посяга на тъканта на училището за собствените си цели, и дваж по-прекрасно, че Джим беше извел вода за караваната си от пожарния хидрант, тъй като този хидрант беше предмет на специално правило в училището — дори докосването до него се наказваше с бой.

— Ей, Бил. Случайно да ти се намира някое топче?

— Извинете, сър, какво? — попита Бил, попипвайки отнесено джобовете си.

— Топче, мой човек. Кръгло, стъклено, малко топче. Вече не играете ли на топчета? По мое време играехме.

Роуч нямаше топче, но Апрахамян имаше цяла колекция, донесена от Бейрут. На Роуч му трябваха петдесет секунди да се втурне обратно в училището, да осигури едно топче срещу невъзможни обещания и да се върне при Ямата, дишайки тежко. Там той се поколеба, защото в главата му Ямата вече принадлежеше на Джим и Роуч трябваше да поиска позволение да слезе. Но Джим се беше скрил в караваната, затова, след като почака малко, Роуч се спусна боязливо по склона и подаде топчето през прага. Джим не го забеляза веднага. Той отпиваше от чашата и гледаше през прозореца черните облаци, които се носеха над Куонток във всички посоки. Роуч забеляза, че отпиването всъщност беше доста трудно движение, защото Джим не можеше лесно да преглъща изправен и му се налагаше да накланя цялото си усукано тяло назад, за да постигне желания ъгъл. Междувременно дъждът отново се усили, тропайки по караваната като чакъл.

— Сър — каза Роуч, но Джим не помръдна.

— Проблемът на алвиса е, че няма никакви амортисьори — каза накрая Джим по-скоро на прозореца, отколкото на своя посетител. — Пробвал ли си да караш по задник по осевата линия? Направо ще се разглобиш. — Той пак се наклони и отпи.

— Да, сър — каза Роуч, изумен, че Джим го смята за шофьор.

Джим беше свалил шапката. Русолявата му коса беше късо подстригана и тук-там, където ножицата беше взела повече, имаше петна. Те бяха предимно от едната страна, затова Роуч реши, че Джим се е подстригвал сам със здравата си ръка, което го правеше още по-крив.

— Донесох ви топче — каза Роуч.

— Браво! Благодаря ти, мой човек. — Той взе топчето, търкулна го бавно по загрубялата си прашна длан и Роуч веднага разбра, че този човек е много сръчен и умее всякакви неща; това е човек, който разбира от инструменти и предмети.

— Неравна е, Бил, нали виждаш — довери мъжът, все още погълнат от топчето. — Крива е. Като мене. Гледай.

Той се обърна към по-големия прозорец. Под него имаше алуминиев перваз за събиране на кондензиралата влага. Джим сложи топчето на перваза и го изгледа как се търколи до края и падна на пода.

— Крива е — повтори той. — Подпорите са килнати. А така не бива, нали? Ей, къде тръгна, мизерник малък?

Караваната не беше никак уютна, реши Роуч, докато се навеждаше да вземе топчето. Можеше да е принадлежала на всекиго, макар да беше безупречно чиста. Кушетка, кухненски стол, печка на дърва, газова бутилка. Нямаше даже снимка на жена му, помисли си Роуч, който още не беше срещал неженени мъже, с изключение на мистър Търсгуд. Единствените лични предмети, които забеляза, бяха един платнен сак, закачен на вратата, набор шевни материали, пъхнати зад кушетката, и самоделен душ, направен от надупчена тенекиена кутия за бисквити и старателно запоен за тавана. А на масата имаше бутилка с някаква безцветна течност, джин или водка, защото това пиеше баща му, когато Роуч ходеше в апартамента му в събота и неделя през ваканциите.

— Изток-запад изглежда наред, но на север-юг определено е крива — обяви Джим, изпробвайки перваза на другия прозорец. — В какво те бива, Бил?

— Не знам, сър — отговори сковано Роуч.

— Все трябва да си добър в нещо, всеки има някакво умение. Какво ще кажеш за футбола? Добър ли си на футбол, Бил?

— Не, сър — каза Роуч.

— Тогава сигурно умееш да въртиш бухалката? — попита небрежно Джим, като се отпусна с изпъшкване на кушетката и отпи от чашата. — Макар че не приличаш много на батър — добави внимателно той. — Въпреки това си индивидуален играч.

— Не знам — повтори Роуч и се премести половин крачка към отворената врата.

— Добре, какво можеш тогава? — Той отпи още една голяма глътка. — Все трябва да те бива в нещо, Бил, всеки има някакво умение. Моето е да правя жабки във водата. Наздраве!

В този момент това беше болезнен въпрос за Роуч, защото тъкмо той го занимаваше през повечето време. Наистина неотдавна бяха започнали да го обземат съмнения дали изобщо има някакъв смисъл в живота. В работата и в игрите той се смяташе за твърде неадекватен и дори ежедневната училищна рутина, като оправянето на леглото и сгъването на дрехите, му се струваше непосилна. Освен това не беше достатъчно набожен, както твърдеше старата мисис Търсгуд, защото много си кривял лицето в параклиса. Той търсеше вината за тези недостатъци предимно в себе си, но най-вече се обвиняваше за разпадането на брака на родителите си — нещо, което трябваше да предвиди и да предприеме мерки да предотврати. Той дори се питаше дали не е пряко отговорен, бидейки например извънредно непослушен или мързелив, или пък е настройвал родителите си един срещу друг, като по този начин лошото му поведение е задълбочило пропастта помежду им. В предишното училище беше опитал да го обясни, пищейки и симулирайки гърчове от церебрална парализа, като тези, от които страдаше леля му. Родителите му обсъдиха въпроса, както често правеха по своя си благоразумен начин, и смениха училището. Затова този случаен въпрос, зададен му в тясната каравана от едно едва ли не полубожествено същество, при това — сродна самотна душа, го докара почти до ръба. Той усети как горещина облива лицето му, очилата му се изпотяват и караваната започва да се разтваря в море от мъка. Роуч така и не разбра дали Джим забеляза всичко това, защото той внезапно му обърна изкривен гръб, отиде до масичката и продължи да отпива от пластмасовата чаша, подхвърляйки спасителни фрази.

— Ти обаче си добър наблюдател, да го знаеш от мене, мой човек. Самотниците сме такива, няма на кого да разчитаме, нали така? Никой друг не ме забеляза. Доста ме стресна, като изникна на хоризонта. Взех те за някакъв шаман. Бас държа, че Бил Роуч е най-добрият наблюдател в групата. Поне докато е с очила на носа, нали така?

— Да — съгласи се Роуч с благодарност, — така е.

— Ами стой тука тогава и наблюдавай — нареди Джим, нахлупвайки тропическия си шлем, — а аз ще изляза да оправя подпорите. Става ли?

— Да, сър.

— Къде е проклетото топче?

— Ето го, сър.

— Кажи, като почне да се мести — север, юг, накъдето се накланя. Разбра ли?

— Да, сър.

— Знаеш ли къде е север?

— Натам — каза бързо Роуч и протегна ръка в произволна посока.

— Добре. Просто ми кажи, като почне да се мести — повтори Джим и изчезна в дъжда.

Миг по-късно Роуч усети подът да се люлее под краката му и чу рев от болка или от гняв, докато Джим се бореше с подпората.

 

 

През този срок момчетата оказаха на Джим честта да му измислят прякор. Направиха няколко опита, преди да останат доволни. Опитаха с Войника заради армейското му излъчване, редките му и съвсем безобидни ругатни и самотните му експедиции из хълмовете на Куонток. Въпреки това Войника не се прихвана, затова пробваха Пирата и дори Гулаша заради лютите манджи, които ядеше, и аромата на къри, лук и чушки, който ги пресрещаше на топли талази, докато минаваха покрай Ямата на път за вечерната молитва. Гулаша беше и заради отличния му френски, който според някои беше малко лигав. Спайкли от пети Б го имитираше до съвършенство: „Чу въпроса, Бъргър. Какво гледа Емил? — конвулсивно изпъване на дясната ръка: — Не ме зяпай, мой човек, не съм ти някой шаман. Qu’est-ce qu’il regarde, Emile, dans le tableau que tu as sous le nez?^[3] Mon cher Berger^[4], ако веднага не ми съставиш едно смислено изречение на френски, je te mettrai tout de suite à la porte, tu comprends^[5], жабок такъв?“.

Тези ужасни заплахи обаче никога не се изпълняваха, нито на френски, нито на английски. По някакъв неясен начин те само допълваха излъчването му на добрина, което бързо се появи около него, добрина, която само децата могат да видят в големите.

Само че и Гулаша не им хареса. Липсваше му усещането за сила. Не изразяваше страстната му любов към всичко английско — единствената тема, за която категорично не пестеше време. Достатъчно беше жабокът Спайкли да си позволи някой непочтителен коментар за монархията или да похвали достойнствата на някоя чужда държава, за предпочитане топла, за да почервенее веднага Джим и да се впусне в триминутна лекция за привилегията да си роден англичанин. Знаеше, че го предизвикват, но не можеше да се сдържа. Често приключваше лекциите си със закачлива усмивка, мърморейки нещо за зеления хайвер и зеления дневник с червените бележки, и червените физиономии на някои хора, които ще трябва да пропуснат мача заради допълнителните занятия след училище. Англия беше голямата му любов и в крайна сметка никой не страдаше заради нея.

— Най-хубавото място в целия проклет свят! — извика той един ден. — Знаете ли защо? Знаеш ли, жабок?

Спайкли не знаеше, затова Джим грабна един флумастер и нарисува глобус. На запад е Америка, каза той, пълна с алчни глупаци, които пропиляват наследството си. На изток — Китай и Русия, нарисува ги той като едно цяло — комбинезони, лагери и дълги походи в нищото. По средата…

Накрая се спряха на Носорога.

Избраха го отчасти заради предпочитанията му към естествените храни, отчасти заради любовта му към физическите упражнения, които постоянно наблюдаваха. Първото нещо, което забелязваха рано сутрин, треперейки на опашката за душовете, беше Носорога, който крачеше по Кум Лейн с раница на кривия си гръб, на връщане от сутрешния си поход. Когато си лягаха, самотната му сянка се мяркаше през плексигласовия покрив на залата за хандбал, докато Носорога неуморно блъскаше по бетонната стена. А понякога, през топлите вечери, те тайно го наблюдаваха от прозорците на общежитието как играе голф с един ужасен стар стик, вървейки на зигзаг из игрището, често пъти след като им беше чел някоя много английска приключенска книга — някой роман на Бигълс, Пърси Уестърман или Джефри Фарнол, — произволно грабната от занемарената библиотека. При всеки удар чакаха изпъшкването, докато замахваше, и рядко оставаха разочаровани. Водеха точна сметка на резултата. По време на мача на крикет с училищния отбор той отбеляза седемдесет и пет точки, преди да излезе от игра, умишлено изпращайки една топка право в ръцете на Спайкли:

— Дръж я, жабок, давай, дръж я! Браво, Спайкли, добро момче, затова стоиш там.

Въпреки склонността си към толерантност той беше известен и като проницателен познавач на престъпния ум. Имаше много примери за това, но най-красноречивият се случи само няколко дни преди края на срока, когато Спайкли намери в кошчето на Джим чернова на изпитните въпроси за следващия ден и започна да я дава под наем от пет пенса на човек. Няколко момчета платиха парите и прекараха мъчителна нощ в стаите си, наизустявайки отговорите на светлината на фенерчета. На изпита обаче Джим извади съвсем различни въпроси.

— Тези можете да ги четете безплатно — избоботи той, докато сядаше. След което спокойно разгърна „Дейли Телеграф“ и се зачете в най-новите коментари на шаманите — бяха установили, че така наричаше всеки човек с интелектуални претенции, дори да пишеше в защита на монархическата кауза.

Най-сетне и инцидентът със совата, който зае отделно място в мнението им за него, тъй като включваше и смърт, а децата реагират по различен начин на този феномен. Тъй като времето продължаваше да е студено, Джим донесе кофа въглища в класната стая и една сряда напали печката, седна с гръб към топлината и започна да чете диктовка. Първо паднаха малко сажди, на които той не обърна внимание, след това се стовари една сова, истинска голяма сова, която явно отдавна е гнездяла някъде горе, защото по времето на Доувър коминът не се чистеше нито зиме, нито лете, и сега беше опушена, замаяна и почерняла, блъскайки се до изтощение в комина. Тя падна върху въглените и рухна на купчина върху дървения под, като пърхаше и се боричкаше, след което застина, същински пратеник на дявола, присвита, но още дишаща, с разперени криле, втренчила поглед в момчетата през саждите, напластени върху очите й. Нямаше човек, който да не се уплаши, дори и храбрият Спайкли беше уплашен. С изключение на Джим, който за секунда грабна животното и го изнесе навън, без да каже нито дума. Не чуха нищо, макар че се ослушваха като гратисчии, докато до тях не достигна шумът от течаща вода в дъното на коридора, където Джим явно си миеше ръцете. „Пикае“, каза Спайкли, което предизвика нервен смях. Когато излязоха от класната стая обаче, видяха мъртвата сова, внимателно сгъната в очакване на погребение, поставена на купчината с компост край Ямата. Вратът й, както установиха по-смелите, беше прекършен. Само един горски, заяви Судли, в чието имение имаше такъв, знае как се убива сова толкова професионално.

 

 

Сред другите обитатели на Търсгуд мнението за Джим не беше толкова единодушно. Призракът на мистър Молтби, пианиста, не изчезваше лесно. Медицинската сестра взе страната на Бил Роуч и обяви Джим за герой, който има нужда от грижи — цяло чудо било, че се справял с този гръб. Марчбанкс заяви, че сигурно го е прегазил автобус, докато е бил пиян. А по време на учителския мач, в който блесна Джим, именно Марчбанкс обърна внимание на пуловера. Марчбанкс не играеше крикет, но беше излязъл да погледа заедно с Търсгуд.

— Според вас този пуловер дали е негов — попита той с висок, закачлив глас, — или го е откраднал отнякъде?

— Не сте справедлив, Ленард — смъмри го Търсгуд, потупвайки по хълбоците своя лабрадор. — Ухапи го, Джини, ухапи лошия чичко!

Докато стигна до кабинета си обаче, смехът на Търсгуд беше преминал и той беше разтревожен не на шега. Знаеше как да се справя с фалшиви дипломи от Оксфорд, беше срещал учители по класическа литература, които не знаеха гръцки, и свещеници, които не знаеха вероучение. Такива хора, изправени пред доказателството за тяхната измама, се пречупваха, разплакваха се и напускаха или пък оставаха на половин заплата. Хора, които криеха истинските си достойнства, бяха друга порода, с която той не се беше сблъсквал, но вече знаеше, че не харесва. След като провери университетския календар, той се обади на мистър Строул от агенция „Строул енд Медли“.

— Какво точно ви интересува? — попита мистър Строул с ужасяваща въздишка.

— Ами нищо конкретно. — Майката на Търсгуд бродираше гоблен и едва ли чуваше. — Просто когато човек изисква писмена биография, той очаква тя да е пълна. Да няма бели петна. Особено когато човек плаща такса за нея.

В този момент на Търсгуд му мина нелепата мисъл, че е събудил мистър Строул от дълбок сън и сега той отново е заспал.

— Този тип е голям патриот — отбеляза мистър Строул накрая.

— Не съм го наел заради патриотизма му.

— Боледувал е — промърмори дрезгаво мистър Строул, сякаш вдишваше дълбоко цигарен дим. — Бил е на легло. Проблеми с гръбнака.

— Да, така е. Само че едва ли е прекарал в болница последните двайсет и пет години. Touché^[6] — прошепна той на майка си, закривайки с ръка телефонната слушалка, и още веднъж си помисли, че мистър Строул е заспал.

— Наехте го само до края на срока — въздъхна мистър Строул. — Ако не ви харесва, разкарайте го. Поискахте човек по заместване, осигурихме ви го. Казахте да е евтино, евтино ви го дадохме.

— Може и така да е — отвърна бодро Търсгуд, — само че аз ви платих таксата от двайсет гвинеи, баща ми работи с вас дълги години и имам право на определени гаранции. Написали сте — нали ще позволите да ви го прочета? — написали сте: „Преди злополуката е имал различни назначения в чужбина от търговско и изследователско естество“. Това едва ли хвърля достатъчно светлина върху неговите занимания, нали така?

Майка му кимна над гоблена си в знак на съгласие.

— Не е достатъчно — произнесе тя на глас.

— Това — първо. По-нататък…

— Не се увличай, скъпи — предупреди го майка му.

— Разбрах, че е бил в Оксфорд през трийсет и осма. Защо не е завършил? Какво се е случило?

— Спомням си, че някъде по това време имаше нулева година — рече мистър Строул след цяла вечност. — Но ми се струва, че сте твърде млад да го помните.

— Не може да е бил в затвора през цялото време — каза майка му след много дълго мълчание, отново без да вдига поглед от гоблена си.

— Все някъде трябва да е бил — каза мрачно Търсгуд, загледан през брулените от вятъра градини към Ямата.

 

 

През цялата лятна ваканция, по време на неудобните местения от къща в къща, насред прегръдките и разделите, Бил Роуч се тревожеше за Джим — дали го боли гърбът, как ще се оправя с парите, след като няма на кого да преподава и трябва да живее само с половин заплата, но най-вече дали ще е там, когато започне новият срок, — защото Бил имаше смътното усещане, че Джим живее опасно близо до ръба на света и всеки момент може да изпадне в нищото; страхуваше се, че Джим беше същият като него — нямаше вродена гравитация, която да го държи. Той прехвърляше наум обстоятелствата по време на първата им среща, особено въпроса на Джим за приятелството, и изпитваше вледеняващ ужас, че също както е разочаровал родителите си, така е разочаровал и Джим, най-вече заради несъответствието във възрастта им. Затова Джим си е тръгнал и вече търси приятел някъде другаде, оглеждайки други училища с безцветните си очи. Въобразяваше си, че Джим, също като него, е изгубил някой близък и сега се измъчва, търсейки друг на негово място. Тук обаче размислите на Бил Роуч стигаха до задънена улица, защото той нямаше ни най-малка представа как се обичат възрастните.

На практика не можеше да направи почти нищо за Джим. Провери в една медицинска книга и разпита майка си за гърбиците, след което се размечта, но не посмя да го осъществи, как открадва една бутилка водка от баща си и я отнася в Търсгуд като примамка. А когато шофьорът на майка му най-сетне го остави край омразните стълби, той дори не спря да си вземе довиждане, а хукна с всички сили към Ямата, където, за огромна своя радост, завари караваната на Джим да си стои на същото място, една идея по-мръсна, с няколко пресни лехи наоколо, вероятно за късни зеленчуци, предположи той. На стъпалата седеше ухиленият Джим, сякаш беше чул Бил да идва и си беше сложил усмивката за добре дошъл още преди той да се появи на ръба.

През този срок Джим измисли прякор на Роуч. Той заряза името Бил и започна да го нарича Джъмбо. Джим не обоснова решението си по никакъв начин, а Роуч, както е прието при кръщавките, не беше в положение да възрази. В замяна Роуч се самопровъзгласи за настойник на Джим, по-скоро за настойник регент, нещо като заместник на изчезналия приятел на Джим, който и да беше той.