Джон льо Каре
Дама, поп, асо, шпионин (12)

12

Някои възрастни хора, като се завърнат в Оксфорд, установяват, че младостта им ги зове от всеки камък. Смайли не беше такъв човек. Преди десет години би могъл да почувства тръпка, но не и сега. Докато минаваше покрай Бодлеанската библиотека, през ума му бегло мина мисълта, че някога беше работил в нея. Когато видя къщата на стария си наставник на Паркс Роуд, той си спомни, че в дългата й градина преди войната Джебъди за първи път предложи да говори с „един-двама познати в Лондон“. А като чу Том Тауър да бие шест вечерта, той си даде сметка, че се е замислил за Бил Хейдън и Джим Придо, които сигурно бяха пристигнали тук същата година, през която Смайли беше завършил, след което войната ги беше събрала; замисли се и как ли са изглеждали тогава един до друг — художникът Бил, отдаден на полемика и социални контакти, и атлетът Джим, попиващ всяка негова дума. В най-хубавите им дни заедно в Цирка, продължи да разсъждава той, тази разлика постепенно се заличи — Джим разви пъргав ум, а Бил не отстъпваше никому в оперативната работа. Едва в края старото противостоене се прояви отново — работният кон се върна в яслата си, а мислителят седна зад бюрото си.

Валеше дъжд, но той не му обръщаше внимание. Пристигна с влак и тръгна пеша от гарата, като заобикаляше всичко — книжарницата „Блекуелс“, бившия си колеж и други места, а накрая тръгна на север. Здрачаваше се рано заради дърветата.

Като стигна до една задънена улица, пак се поколеба, още веднъж се огледа. Жена на колело, увита в шал, мина покрай него, плъзгайки се в светлината на уличните лампи там, където пробиваха ивиците влага. Тя слезе от колелото, отвори една портичка и изчезна. От другата страна на улицата някаква безформена фигура разхождаше куче, той не можеше да определи дали е мъж, или жена. Иначе улицата беше пуста, както и телефонната кабина. Тогава внезапно минаха двама души, разговаряйки на висок глас за Бог и войната. Говореше предимно по-младият. Смайли чу по-възрастният да се съгласява и предположи, че той е професорът.

Той вървеше покрай висока ограда, иззад която се подаваха храсти. Портата на номер петнайсет беше провиснала на пантите си и само едната половина на двойната врата се използваше. Когато я натисна, резето се оказа счупено. Къщата беше много навътре и повечето от прозорците светеха. В един от тях, високо горе, млад мъж стоеше наведен над бюро. В друг две момичета явно се караха, а в трети една много бледа жена свиреше на цигулка, но той не чуваше звука. Прозорците на приземния етаж също светеха, само че завесите им бяха спуснати. Стъпалата бяха покрити с плочи, а входната врата беше с цветно стъкло; на касата отстрани беше забодена стара бележка: „След 23,00 часа използвайте страничния вход“. Над звънците имаше други бележки: „Принс: звъни три пъти“, „Лъмби: звъни два пъти“, „Бъз го няма цяла вечер, довиждане, Джанет“. На най-долния звънец пишеше „Сакс“ и той го натисна. Веднага се разлаяха кучета и една жена се развика.

— Флъш, глупчо такъв, това е някое от диванетата. Тихо, Флъш, глупаво куче. Флъш!

Вратата се открехна, придържана от веригата, и едно тяло изпълни отвора. Докато в същия момент Смайли беше съсредоточил усилията си да разгледа кой още е в къщата, две проницателни очи, влажни като на бебе, го проучиха, отбелязвайки чантата и опръсканите му с кал обувки, стрелнаха се над рамото му да огледат алеята, след това пак се спряха на него. Най-накрая по бялото лице плъзна очарователна усмивка и мис Кони Сакс, бившата кралица на проучванията в Цирка, демонстрира спонтанната си радост.

— Джордж Смайли! — извика тя със свенлив смях, придърпвайки го в къщата. — Гледай ти, моят скъп приятел, аз си помислих, че някой иска да ми продава прахосмукачка, а то се оказа Джордж, да си ми жив и здрав!

Тя бързо затвори вратата зад гърба му.

Кони беше едра жена, с една глава по-висока от Смайли. Разрошена бяла коса обрамчваше широкото й лице. Носеше кафяв жакет като блейзър и панталон с ластична талия, а коремът й беше провиснал като на старец. В камината тлееха въглени. Пред нея лежаха котки, а един мърляв шпаньол, твърде дебел, за да помръдне, се беше разположил на дивана. На една количка бяха консервите, от които ядеше, и бутилките, от които пиеше. В контакта бяха включени радио, електрически котлон и маша за коса. На пода лежеше момче с коса до раменете и препичаше филийки. Като видя Смайли, той остави месинговия си тризъбец.

— О, миличък, нека да го оставим за утре? — започна да го умолява Кони. — Толкова рядко се случва старата ми любов да ми дойде на гости. — Той беше забравил гласа й. Тя постоянно играеше с него, използвайки всички възможни амплитуди. — Ще ти дам цял час безплатно, миличък, само за тебе, може ли? Едно от моите диванета — обясни тя на Смайли, много преди момчето да се е отдалечило достатъчно. — Още давам уроци, и аз не знам защо. Джордж… — измърка тя, наблюдавайки го с гордост от другия край на стаята, докато той измъкваше бутилката с шери от чантата си и наливаше две чаши. — Най-любимият и прекрасен човек, когото познавам. Вървял е пеша — обясни тя на шпаньола. — Виж му обувките. Дошъл си пеша от Лондон, нали, Джордж? Бог да те благослови, да си жив и здрав.

Трудно й беше да пие. Артритните й пръсти бяха извити надолу, сякаш всичките бяха счупени наведнъж в авария, а ръката й беше схваната.

— Сам ли дойде, Джордж? — попита тя, измъквайки цигара от джоба на жакета си. — Без компания?

Той й запали цигарата и тя я хвана с два пръста, като тръбичка за фунийки, след което го изгледа над нея с проницателните си розови очи.

— И за какво ти е притрябвала Кони, палавник такъв?

— Трябват ми нейните спомени.

— Коя част от тях?

— Трябва да се върнем към някои стари теми.

— Чу ли, Флъш? — извика тя на шпаньола. — Първо ни залъгват със стар кокал, после почват да ни се молят. Какви теми, Джордж?

— Нося ти писмо от Лейкон. В седем часа довечера той ще бъде в клуба си. Ако имаш някакви притеснения, трябва да му се обадиш от телефонната кабина в края на улицата. Предпочитам да не го правиш, но ако все пак искаш, той ще издаде необходимите важни звуци.

Тя го държеше, но сега ръцете й се отпуснаха покрай нея и доста време тя се носи из стаята, знаейки къде точно да си почине и къде да се опре, като през цялото време не спираше да кълне:

— Дявол да го вземе проклетия Джордж Смайли и всички, които го доведоха тук!

Край прозореца, може би по навик, тя отмести края на завесата, но явно навън нямаше какво да й отклони вниманието.

— Ох, Джордж, да те вземат мътните! — промърмори тя. — Как можа да допуснеш човек като Лейкон? Защо не пусна направо конкуренцията?

На масата лежеше днешният брой на „Таймс“ с кръстословицата най-отгоре. Всички квадратчета бяха попълнени с внимателно изписани букви. Нямаше нито едно празно.

— Днес ходих на мач — изчурулика тя от мрака под стълбите, докато се подкрепяше от количката. — Душичката Уил ме заведе. Любимото ми диване, не е ли мило? — С глас на разглезено момиченце, съпроводен от страховито нацупване: — Кони настина, Джордж. Цялата премръзна, от главата до петите.

Той се досети, че плаче, затова я изкара от тъмното и я заведе на дивана. Чашата й беше празна и той я напълни до половината. Седнали един до друг на дивана, двамата отпиха, докато сълзите на Кони се стичаха по жакета й и капеха по ръцете му.

— О, Джордж! — повтаряше тя. — Знаеш ли какво ми каза онази крава от „Личен състав“, когато ме изхвърлиха? — Държеше единия край на яката на Смайли и го въртеше между палеца и показалеца си, докато се успокои. — Знаеш ли какво ми каза кравата? — С фелдфебелския си глас: — „Губиш усещане за пропорция, Кони. Време ти е да се върнеш в истинския свят“. Мразя истинския свят, Джордж. Обичам Цирка и моите скъпи момчета. — Тя грабна ръцете му, опитвайки се да сплете пръсти с неговите.

— Поляков — рече тихо той, произнасяйки името, както го беше научил Тар, — Алексей Александрович Поляков, културен аташе в съветското посолство в Лондон. Появил се е отново, точно както ти предрече.

На улицата спря кола, той чу само звука от гумите, двигателят вече беше изключен. След това много леки стъпки.

— Джанет вкарва тайно гаджето си — прошепна Кони, зачервените й очи бяха втренчени в неговите, докато звуците ги разсейваха. — Мисли си, че не знам. Чу ли това? Токовете му са с метални налчета. Чакай сега. — Стъпките спряха, чу се леко шумолене. — Дава му ключа. Той си мисли, че се справя по-тихо от нея. Ама не. — Резето се превъртя със силно щракване. — Ах, мъже! — издиша Кони с безнадеждна усмивка. — Ох, Джордж, защо трябваше да въвличаш Алекс? — Известно време тя плака за Алекс Поляков.

Братята й бяха професори, спомни си Смайли, и баща й преподаваше нещо. Контрола я беше срещнал на бридж и й измисли длъжност.

Тя започна историята си като приказка:

— Имало едно време, още през шейсет и трета година, един дезертьор на име Стенли — и продължи със същата измислена логика, отчасти от вдъхновение, отчасти заради интелектуално удобство, родена от един необикновен ум, който така и не беше пораснал. Безформеното й бяло лице засия като на баба, отдадена на мили спомени. Нейната памет беше необятна като тялото й и със сигурност тя я обичаше повече от него, защото, заслушана в нея, беше зарязала всичко — питието, цигарата, даже неподвижната ръка на Смайли за момент. Вече не беше отпусната, а седеше изправена, наклонила голямата си глава на една страна, подръпвайки разсеяно белите си коси. Той реши, че ще започне направо с Поляков, но тя започна още със Стенли; забравил беше страстта й към родословията. Стенли, кодовото име на следователите за един петокласен дезертьор от Центъра в Москва. Март шейсет и трета. Главорезите го купиха на старо от холандците, откараха го в Сарат и ако не беше мъртвият сезон и следователите нямаха толкова свободно време, кой знае дали изобщо нещо щеше да излезе на бял свят? Така или иначе, нашият Стенли имаше в себе си зрънце злато, съвсем мъничко зрънце, което те успяха да намерят. Холандците го бяха пропуснали, но следователите го намериха и един екземпляр от техния доклад се озова при Кони.

— Което си беше същинско чудо само по себе си — извика възмутено Кони, — защото всички и най-вече Сарат бяха превърнали в основен принцип да пренебрегват отдела по проучванията, когато изпращаха информация.

Смайли търпеливо чакаше златното зрънце, тъй като възрастта на Кони беше такава, че мъжете можеха да й предложат само време.

Стенли избягал, докато изпълнявал мокра поръчка в Хага, обясни тя. По професия бил убиец и бил изпратен в Холандия да ликвидира някакъв руски емигрант, който ходел по нервите на Центъра. Вместо това той решил да се предаде.

— Някакво момиче му завъртяло главата — каза Кони с огромно презрение. — Холандците му заложили любовен капан, драги мой, и той паднал вътре с двата крака.

За да го подготви за задачата, Центърът го изпратил в един от техните тренировъчни лагери край Москва за опресняване на зловещите умения — саботаж и безшумни убийства. Когато се озовал в ръцете на холандците, те били толкова потресени от това, че се превърнало в основна тема на разпитите им. Сложили снимката му във вестниците и го накарали да им нарисува куршумите с цианид и другите гадни оръжия, които Центърът толкова обича. Следователите в Яслата обаче знаели тези неща наизуст, така че те се съсредоточили върху самия лагер, който бил нещо ново и непознато за тях. „Нещо като Сарат за милионери“, обясни тя. Нарисували скица на мястото, разпростиращо се върху неколкостотин декара гори и езера, и обозначили всички сгради, които Стенли успял да си спомни — перални, столови, зали за лекции, стрелбища, всичко. Той бил ходил там няколко пъти и помнел доста. Тъкмо решили, че били приключили, и Стенли изведнъж млъкнал. Взел молив и нарисувал в северозападния край още пет сгради, заобиколени от двойна ограда с кучета, да е жив и здрав. Сградите били нови, казал Стенли, построили ги били преди няколко месеца. До тях се стигало по отделен път, а той ги видял от един хълм, докато се разхождал със своя инструктор Милош. Според Милош (който бил „приятел“ на Стенли, каза многозначително Кони) в тези сгради се намирала специална школа, създадена неотдавна от Карла, за подготовка на военни офицери за подривни действия.

— И така, драги мой, ето докъде стигнахме — извика Кони. — От години се носеха слухове, че Карла опитва да си направи лична армия в рамките на московския Център, но видите ли, бедничкият той нямал достатъчно власт. Знаехме, че има агенти по цял свят и е съвсем естествено да се притеснява, че с напредването на годините и кариерата му няма да може да ги управлява сам. Знаехме, че като всеки друг и той е страшно ревнив към тях и не би могъл да понесе мисълта, че ще трябва да ги предаде на официалните резиденти в съответните държави. Естествено, че не би го направил, знаеш колко мразеше резидентурите — раздут щат, никаква сигурност. По същия начин мразеше и старата гвардия. Наричаше ги закостенели и с пълно право. Е, вече имаше властта и действаше по въпроса, както би постъпил всеки истински мъж. Март шейсет и трета — повтори тя, в случай че Смайли беше пропуснал датата.

Нищо не последвало, разбира се.

— Обичайните неща — трай си, гледай си работата и не бери грижа.

Тя си траяла три години, докато майор Михаил Фьодорович Комаров, заместник на военния аташе в съветското посолство в Токио, не бил заловен на местопрестъплението да предава шест ролки строго секретна разузнавателна информация, осигурена му от високопоставен служител в японското Министерство на отбраната. Комаров беше главно действащо лице на втората й приказка — не дезертьор, а войник с пагони на артилерист.

— И медали, драги мой! Толкова много медали!

Самият Комаров трябвало да напусне Токио толкова бързо, че оставил кучето си заключено в апартамента и по-късно го намерили там, умряло от глад, което Кони не можеше да му прости. Разбира се, в същото време японският агент на Комаров бил старателно разпитан, а по някаква щастлива случайност Циркът успял да купи доклада от Страната на изгряващото слънце.

— Сега като се замисля, Джордж, тъкмо ти уреди тази сделка!

С лека гримаса на професионална суета Смайли призна, че може и така да е било.

Същността на доклада била много проста. Японският чиновник в Министерството на отбраната бил къртица. Вербуван бил преди войната, по време на японското нахлуване в Манджурия, от някой си Мартин Бранд, немски журналист, който явно бил свързан с Коминтерна. Бранд, обясни Кони, бил един от псевдонимите на Карла през трийсетте години. Самият Комаров никога не е бил член на официалната резидентура в посолството в Токио, за него е работил само един агент, а той самият докладвал директно на Карла, с когото били служили заедно през войната. Нещо повече, преди да отиде в Токио, той бил изкарал специален курс в някаква нова школа край Москва, създадена специално за учениците на Карла, подбрани лично от него.

— Изводът е — пропя Кони, — че този хубостник Комаров е първият ни и, уви, не особено виден възпитаник на школата на Карла. Застреляли го, горкия — добави тя, понижавайки драматично глас. — Те никога не бесят, нямат търпение, гадове такива.

Кони вече усетила, че имала за какво да се захване, каза тя. След като знаела какво търси, тя се върнала отново към досието на Карла. Прекарала три седмици в Уайтхол заедно с военните специалисти по Москва в ровене из бюлетините с назначения на съветската армия, търсейки скрити имена, докато накрая не решила, че има три имена, идентифицирани като ученици на Карла. И тримата били военни, и тримата познавали Карла лично, и тримата били десет-петнайсет години по-млади от него. Имената им били Бардин, Стоковски и Викторов, всичките полковници.

При споменаването на третото име лицето на Смайли изведнъж придоби заспало изражение, в очите му се четеше умора, сякаш едвам успяваше да пребори скуката.

— И какво стана с тях? — попита той.

— Бардин сменил името си на Соколов, после на Русаков. Станал член на съветската делегация в ООН в Ню Йорк. Никакви явни връзки с местната резидентура, никакво участие в операции, никакви провокации, никакви опити за вербуване, солидно прикритие. Доколкото знам, още е там.

— Стоковски?

— Излязъл в нелегалност и започнал фотографски бизнес в Париж под името Гродеску, румънец от френски произход. Установил връзка в Бон, смяташе се, че ръководи през границата един от източниците на Карла в Западна Германия.

— А третият? Викторов?

— Потънал без следа.

— Гледай ти — рече Смайли и като че ли му стана още по-скучно.

— Обучен и изчезнал от лицето на земята. Може и да е умрял, разбира се. Човек понякога забравя естествените причини.

— Вярно е — съгласи се Смайли, — точно така.

През дългите години таен живот той бе овладял изкуството да слуша на повърхността на съзнанието си; оставяше случките да се развиват пред очите му, докато една друга, съвсем отделна част от ума му, се занимаваше с историческата връзка помежду им. Връзката минаваше от Тар до Ирина, през Ирина до нещастния й любовник, който толкова се гордеел, че се казвал Лапин и служел на полковник на име Григорий Викторов, „чийто псевдоним в посолството е Поляков“. В паметта му тези неща бяха като част от детството — никога не можеше да ги забрави.

— Имаше ли снимки, Кони? — попита той мрачно. — Попадна ли на физическо описание?

— На Бардин в ООН — със сигурност. Евентуално и на Стоковски. Имахме една стара вестникарска снимка от годините му в армията, но така и не можахме да я потвърдим.

— А на Викторов, който потънал без следа? — каза го така, както би произнесъл произволно име. — Никакви прилични снимки, така ли? — попита Смайли, отивайки в другия край на стаята за питиета.

— Полковник Григорий Викторов — повтори Кони със замечтана усмивка. — Воювал е при Сталинград. Не, нямахме негова снимка. Жалко. Казват, че бил най-добрият от всички. — Вече по-бодро: — Макар че, разбира се, не знаем нищо за тях. Пет сгради и двегодишен курс — това, драги, означава доста повече от трима завършили за всичките тези години!

С лека въздишка на разочарование, сякаш да покаже, че в целия този разказ, да не говорим за личността на полковник Григорий Викторов, нямаше нищо, което да му помогне в нелеката му задача, Смайли предложи да минат към съвсем отделния феномен Алексей Александрович Поляков, от съветското посолство в Лондон, когото Кони наричаше „милия Алекс Поляков“, и да разберат къде се вмества той в схемата на Карла и защо не са й позволили да го разследва повече.