Джон льо Каре
Дама, поп, асо, шпионин (11)

11

Питър Гуилъм беше истински рицар, чиято съзнателна преданост се определяше от неговите чувства. Останалата отдавна принадлежеше на Цирка. Баща му, френски бизнесмен, през войната беше работил за една от мрежите на Цирка, а майка му, англичанка, правеше някакви тайнствени неща с кодове. До преди осем години, под прикритието на корабен чиновник, самият Гуилъм ръководеше свои агенти във Френска Северна Африка, което се смяташе за убийствена задача. Разкриха го, агентите му ги избесиха, а той навлезе в дългата средна възраст на отстранените от оперативна работа професионалисти. Вършеше по някоя черна работа в Лондон, понякога и за Смайли, проведе няколко операции на английска земя, включително мрежа от приятелки, които не бяха взаимносвързани, както се казва на жаргон, а когато хората на Алълайн завзеха властта, него го пратиха да пасе в Брикстън, защото, както предполагаше той, нямаше правилните връзки, в това число и Смайли. Категорично по този начин би разказал историята на живота си до миналия петък. Отношенията си със Смайли щеше да остави за накрая.

По онова време Гуилъм живееше предимно по лондонските докове, където организираше не особено качествени мрежи от случайните полски, руски и китайски моряци, до които той и неколцина ловци на таланти успяваха да се докопат. През останалото време той седеше в малка стаичка на първия етаж на Цирка, утешаваше една хубавичка секретарка на име Мери и като цяло беше доста доволен, с изключение на факта, че никой от началниците не обръщаше внимание на бележките му. Когато ги търсеше по телефона, чуваше или заето, или никой не вдигаше. Дочул беше, че имало някакви проблеми, но проблеми имаше винаги. Общоизвестно беше например, че Алълайн и Контрола имат сблъсък, но това се знаеше от години. Освен това знаеше като всички останали, че в Чехословакия е прекратена голяма операция, че Форин Офис и Военното министерство са вдигнали голям скандал, а Джим Придо, шефът на главорезите, най-опитният специалист по чешките въпроси и неизменна дясна ръка на Бил Хейдън, е бил застрелян и по този начин са се отървали от него. Това обясняваше оглушителното мълчание и мрачните физиономии, смяташе той. Както и маниакалния гняв на Бил Хейдън, новините за който се разпространяваха като нервен импулс из цялата сграда — като Божия гняв, казваше Мери, която обичаше силните страсти. По-късно чу за катастрофата, наречена „Свидетел“. Това било, както му обясни Хейдън след много време, абсолютно най-некомпетентната и кървава операция, наредена от един старец, с цел да съживи увехналата си слава, а Джим Придо бил цената за нея. Във вестниците се появи откъслечна информация, имаше парламентарни питания и дори се понесе слух, който така и не се потвърди официално, че британските военни части в Германия са били поставени в пълна бойна готовност.

Най-накрая, обикаляйки от кабинет на кабинет, той започна да осъзнава онова, което всички останали бяха разбрали преди няколко седмици. Циркът не беше просто притихнал, той беше замръзнал. Нищо не влизаше и нищо не излизаше, поне не и на нивото, на което се движеше Гуилъм. Вътре в сградата шефовете се бяха изпокрили и в деня за заплати никой не намери в пощата си кафявия плик, защото според Мери административният отдел не бил получил обичайното месечно указание да ги изплати. От време на време някой казваше, че бил видял Алълайн да излиза от клуба си и изглеждал бесен. Или пък че Контрола се качвал в колата си с доволен вид. Или пък че Бил Хейдън си бил подал оставката, защото го били пренебрегнали или не се били съгласили с мнението му, но пък и Бил Хейдън непрекъснато си подаваше оставката. Този път обаче, твърдеше слухът, причините били малко по-различни — Хейдън бил бесен, че Циркът нямало да плати на чехите за репатрирането на Джим Придо; трябвало да се жертват твърде много агенти или престиж. Тогава Хейдън изпаднал в един от своите пристъпи на шовинизъм и заявил, че никоя цена не е висока, щом трябва да се прибере у дома един верен англичанин — дайте им всичко, само върнете Джим.

След това една вечер Смайли надникна в стаята на Гуилъм и предложи да изпият по едно. Мери не го позна и го поздрави само с едно „Здравейте“, стилно провлечено, така че да скрива класовата принадлежност. Докато излизаха заедно от Цирка, Смайли пожела лека нощ на портиерите необичайно сухо, а в кръчмата на Уордър Стрийт само каза: „Уволниха ме“, и това беше всичко.

След кръчмата отидоха в един вино бар до Чаринг Крос, подземие, в което свиреше музика и нямаше жива душа. „Изтъкнаха ли някаква причина? — поинтересува се Гуилъм. — Или само защото си понапълнял?“

Смайли се хвана за думата „причина“. В този момент той вече беше възпитано, но абсолютно пиян, само че причината, докато вървяха с неуверена походка по брега на Темза, причината стигна до него:

— Причината като логика или причината като мотив? — попита той и прозвуча по-скоро като Бил Хейдън, чийто оксфордски полемичен стил от преди войната явно беше познат на всички. — Или причината като начин на живот?

Седнаха на една пейка.

— Няма нужда да ми дават причини на мене. Сам мога да си напиша проклетите причини. А това не е същото — настоя той, докато Гуилъм внимателно го качваше в едно такси и даваше на шофьора адреса и пари, — не е същото като половинчатата толерантност на някого, на когото вече му е все едно.

— Амин — каза Гуилъм, ясно осъзнавайки, докато гледаше след отдалечаващото се такси, че по правилата на Цирка тяхното приятелство в сегашния си вид току-що беше приключило. На следващия ден Гуилъм научи, че са паднали още глави и Пърси Алълайн застъпва като временно изпълняващ длъжността директор, а Бил Хейдън, за всеобща изненада, но най-вероятно поради постоянните си караници с Контрола, ще му е подчинен; или по-скоро, както твърдяха по-съобразителните, ще го подчини.

По Коледа Контрола беше мъртъв. „Ти си следващият“, каза Мери, за която тези събития бяха като втори щурм на Зимния дворец, и се разплака, когато изпратиха Гуилъм на каторга в Брикстън, по ирония на съдбата — на мястото на Джим Придо.

Докато изкачваше четирите стъпала към Цирка онзи дъждовен следобед в понеделник и умът му беше обсебен от перспективата за престъпление, Гуилъм си припомни тези събития и реши, че днес започва неговото завръщане.

 

 

Предишната вечер прекара в просторния си апартамент на Итън Плейс в компанията на Камила, студентка в консерваторията с дълго тяло и тъжно, красиво лице. Макар да нямаше още двайсет години, черната й коса беше изпъстрена от сиви кичури, сякаш от шок, за който не искаше да говори. На същата неназована травма може би се дължеше и това, че не ядеше месо, не носеше кожа и не пиеше алкохол; на Гуилъм му се струваше, че само в любовта намираше свобода от тези тайнствени ограничения.

Цяла сутрин той снима сам документи от Цирка в крайно мизерния си кабинет в Брикстън, след като първо се снабди със свръхминиатюрен фотоапарат от собствения си склад — често се занимаваше с такава работа, за да не губи форма. Склададжията го попита: „За дневна светлина или за електричество?“, след което двамата си побъбриха за филмовото зърно. Каза на секретарката си да не го безпокоят, затвори вратата и се захвана за работа според точните инструкции на Смайли. Прозорците бяха разположени високо. От стола си виждаше само небето и покрива на новото училище по-нагоре по пътя.

Той започна със справочните документи от личния си сейф. Смайли му беше определил приоритетите. Първо служебният указател, който се раздаваше само на високопоставените служители и съдържаше домашните адреси, телефоните, имената и псевдонимите на целия персонал на Цирка в страната. След това наръчникът със служебните задължения, съдържащ и разгъваща се диаграма на реорганизацията на Цирка, направена от Алълайн. В центъра й се намираше Лондонското управление на Бил Хейдън като огромен паяк в собствената си мрежа. Говори се, че Бил беснеел: „След провала на Придо повече никакви частни армии и ситуации, в които лявата ръка не знае какво прави дясната“. Гуилъм забеляза, че Алълайн фигурира с две длъжности — един път като шеф и още веднъж като директор на специалните източници. Според слуховете Циркът се крепеше именно на тези източници. Гуилъм смяташе, че нищо друго не беше в състояние да обясни мудността на Цирка на оперативно ниво и уважението, на което се радваше в Уайтхол. По настояване на Смайли към тези документи той добави ревизирания устав на главорезите под формата на писмо от Алълайн, започващо с думите „Драги Гуилъм“ и описващо подробно орязването на правомощията му. В някои ситуации печеливш се оказа Тоби Естерхази, шеф на съгледвачите в Актън, единствената служба, която всъщност беше облагодетелствана от латерализма.

След това премина към бюрото си и снима, пак по указание на Смайли, няколко стандартни циркулярни писма, които можеха да послужат като помощен материал. Сред тях имаше един жален призив от административния отдел за състоянието на тайните квартири в района на Лондон („Молим да се отнасяте с тях като с ваша собственост“) и за използването на служебните телефони на Цирка, които не фигурираха в телефонния указател, за частни разговори. Най-накрая, едно много грубо писмо от деловодството лично до него, предупреждаващо го „за последен път“, че шофьорската книжка с псевдонима му е изтекла и ако не се постарае да я поднови, „името му ще бъде предадено на домакините за предприемане на съответните дисциплинарни мерки“.

Той остави фотоапарата и се върна при сейфа си. Най-долу лежеше купчина агентурни доклади, подписани от Тоби Естерхази и подпечатани с кодовата дума „Секира“. Те съдържаха имената и прикритията на двеста или триста идентифицирани служители на съветското разузнаване, действащи в Лондон под легално или полулегално прикритие — търговия, ТАСС, Аерофлот, Радио Москва, консулска и дипломатическа работа. Където беше необходимо, се даваха датите на разследването, проведено от агентите, и имената на разклоненията, както на жаргон наричаха контактите, използвани в хода на разследването, които можеха да влязат в употреба и по-късно. Докладите излизаха в един основен годишник и месечни допълнения. Той прегледа първо годишника, а след това и допълненията. В единайсет и двайсет заключи сейфа, обади се в Лондонското управление по пряката линия и потърси Лодър Стрикланд от финансовия отдел.

— Лодър, обажда се Питър от Брикстън, как вървят нещата?

— Да, Питър, с какво можем да помогнем?

Енергично и безлично. Ние от Лондонското управление имаме по-влиятелни приятели, говореше тонът му.

Става дума за пране на мръсни пари, обясни Гуилъм, с които да се финансира операция срещу един френски дипломатически куриер, който явно е за продан. С най-кроткия си гласец той запита дали Лодър не би намерил време да се видят и да го обсъдят. Лодър поиска да знае дали операцията е одобрена от Лондонското управление. Не е, но Гуилъм вече е изпратил документите на Бил по вътрешната поща. Лодър Стрикланд малко омекна и Гуилъм побърза да се възползва:

— Има един-два деликатни момента, Лодър, за които ще ни трябват твоите умения.

Лодър каза, че може да му отдели половин час.

На път към Уест Енд той остави филмите в мизерната аптека на някой си Ларк, на Чаринг Крос Роуд. Ларк, ако това беше той, беше много дебел мъж с огромни пестници. Аптеката беше празна.

— Филмите на мистър Ламптън, за проявяване — каза Гуилъм.

Ларк отнесе пакета в задната стая, а когато се върна, каза „Готово“ със стържещ глас, след това изпусна много въздух наведнъж като пушач, само че той не пушеше. Изпрати Гуилъм до вратата и я затвори с тракане зад гърба му. „Откъде само ги намира такива Джордж?“, запита се Гуилъм. Беше си купил бонбонки за гърло. Всеки ход трябва да е обмислен, беше го предупредил Смайли — представяй си, че кучетата на Цирка са по петите ти денонощно. Нищо ново под слънцето, помисли си Гуилъм, Тоби Естерхази би насъскал кучетата и срещу майка си, ако това ще му донесе потупване по гърба от Алълайн.

От Чаринг Крос той тръгна пеша към ресторанта „При Виктор“ за обяд с главния си агент Сай Ванхофър и някакъв тип, който се казваше Лоримър и твърдеше, че дели една любовница с източногерманския посланик в Стокхолм. Лоримър каза, че момичето е готово да играе за тях, но иска британско гражданство и много пари още при доставката на първите материали. Щяла да направи всичко, каза той — да отваря пощата на посланика, да монтира микрофони по стаите „или да слага натрошени стъкла в банята“, което трябваше да е шега. Гуилъм реши, че Лоримър лъже, и беше готов да се запита дали и Ванхофър не прави същото, но беше достатъчно разумен да си даде сметка, че в този момент не можеше да определи на чия страна е всеки от тях. Той обичаше „При Виктор“, но не си спомняше какво яде и влизайки във фоайето на Цирка, разбра, че това е от вълнение.

— Здравей, Брайънт.

— Радвам се да ви видя, сър. Седнете, сър, ако обичате, само за момент, благодаря, сър — изрече Брайънт на един дъх и Гуилъм се настани на дървената пейка, мислейки си за зъболекари и за Камила. Тя беше скорошно и малко мимолетно завоевание; от доста време нещата не се бяха развивали с такава скорост при него. Запознаха се на едно парти и тя заговори за истината на чаша сок от моркови в един ъгъл. Гуилъм рискува и каза, че не го бива много в етиката, затова защо просто не си легнат заедно? За момент тя се замисли сериозно, след което си взе палтото. Оттогава се мотаеше край него, готвейки зеленчукови кюфтета и свирейки на флейта.

Фоайето изглеждаше по-мрачно от всякога. Три стари асансьора, дървена бариера, плакат на чай „Мазауати“, охранителната будка на Брайънт със стъкло отпред, календар с английски пейзажи и зелени телефони.

— Мистър Стрикланд ви очаква, сър — появи се отново Брайънт и като на забавен каданс подпечата една розова бележка с часа — четиринайсет и четирийсет и пет, П. Брайънт, портиер. Кабината на средния асансьор затрака като купчина сухи съчки.

— Не е ли е време да се смаже? — подхвърли Гуилъм, докато чакаше механизмът да се задейства.

— Непрекъснато питаме — каза Брайънт, впускайки се в любимото си оплакване. — Не правят нищо по въпроса. Може да си питаш до посиняване. Как е семейството, сър?

— Добре е — отговори Гуилъм, който нямаше семейство.

— Много хубаво — рече Брайънт.

Гуилъм погледна надолу и видя млечнобялата му глава да изчезва под краката му. Мери го наричаше „ягоди с ванилия“, спомни си той — червендалесто лице, бяла коса и сладникав.

В асансьора той разгледа пропуска си. „Разрешение за влизане в ЛУ“ пишеше най-отгоре. „Цел на посещението: финансов отдел. Документът да се върне на излизане.“ Мястото, отбелязано с „подпис на посетителя“, беше празно.

— Добра среща, Питър. Здравей. Струва ми се, че малко закъсня, но няма проблем.

Лодър чакаше при бариерата с целия си ръст от метър и петдесет, с бяла яка и тайничко развълнуван от факта, че има посетител. По времето на Контрола този етаж гъмжеше от заети хора. Днес входът беше преграден от бариера и един портиер с лице на плъх проучи пропуска му.

— Боже мой, откога имаш това чудовище? — попита Гуилъм, като забави ход пред една блестяща нова машина за кафе. Две момичета, които пълнеха чашите си, вдигнаха глави и казаха: „Здравей, Лодър“, гледайки към Гуилъм. Високата му напомни за Камила — същият тлеещ огън в очите, порицаващ мъжката непълноценност.

— О, не можеш да си представиш колко човекочаса ни спестява — веднага извика Лодър. — Фантастично, направо фантастично — и едва не събори Бил Хейдън с ентусиазма си.

Той излизаше от кабинета си, шестоъгълна куличка с прозорци към Ню Комптън Стрийт и Чаринг Крос Роуд. Вървеше в същата посока като тях, само че с около половин миля в час, което вътре в сградата си беше истински спринт за Бил. Навън беше друга работа, Гуилъм също го беше виждал по време на тренировъчни игри в Сарат и веднъж при един нощен десант в Гърция. Навън той беше бърз и целеустремен; изразителното му лице, което в този неуютен коридор изглеждаше мрачно и вглъбено, навън сякаш носеше отпечатъка на далечните земи, където беше служил. Те нямаха край — нямаше оперативен театър, според възхитения поглед на Гуилъм, в който Хейдън да не беше оставил следа. Тази свръхестествена среща с необикновените постижения на Бил непрекъснато се повтаряше в собствената му кариера. Преди година или две, докато все още работеше в морското разузнаване и една от задачите му беше да сформира екип от брегови наблюдатели за китайските пристанища Уенджоу и Амой, Гуилъм с изненада установи, че в тези градове вече живеят китайски агенти, вербувани от Бил Хейдън в хода на някаква забравена операция още от войната, снабдени със скрити радиопредаватели и оборудване, с които можеше да бъде установен контакт. Друг път, докато преглеждаше военновременните досиета на хора, участвали в силовите операции на Цирка — по-скоро от носталгия по онова време, отколкото от професионален оптимизъм за настоящето, — за две минути Гуилъм се натъкна два пъти на псевдонима на Хейдън: през четирийсет и първа извеждал френски риболовни лодки от устието на Хелфорд; същата година заедно с Джим Придо прокарвал куриерски канали в Южна Европа, от Балканите до Мадрид. За Гуилъм Хейдън беше от онова неповторимо, залязващо поколение в Цирка, към което принадлежаха и родителите му, и Джордж Смайли — изключително поколение, а в случая на Хейдън — и със синя кръв, изживяло дузина спокойни живота в сравнение с неговия забързан един, което все още, трийсет години по-късно, придаваше на Цирка онзи отмиращ вкус на приключения.

Щом ги видя двамата, Хейдън се закова на място. Изминал беше месец, откакто Гуилъм разговаря с него; вероятно Бил беше пътувал някъде по неизвестни дела. На светлината от отворената му врата сега той изглеждаше някак странно тъмен и висок. Държеше нещо в ръка, Гуилъм не можеше да различи какво, списание, документи или доклад; кабинетът му, разделен на две от неговата сянка, беше разхвърлян като стая в студентско общежитие, аскетичен и хаотичен. Доклади, документи и досиета лежаха на купчини навсякъде; на стената висеше дъска за обяви от сукно, окичена с пощенски картички и изрезки от вестници; до нея, накриво и без рамка, една от старите картини на Бил, рисувана от самия него — кръгла абстракция в твърдите и равни цветове на пустинята.

— Здравей, Бил — каза Гуилъм.

Хейдън остави вратата на кабинета си отворена в нарушение на правилата за вътрешния ред и тръгна пред тях, все още без да обелва нито дума. Беше облечен с обичайната за него ексцентричност. Кожените кръпки на сакото му бяха ромбовидни, а не квадратни, което отзад му придаваше палячовски вид. Очилата му бяха вдигнати на челото, впити в провисналия му сив перчем като мотоциклетни очила. Известно време го следваха неуверено, докато изведнъж той не се обърна без предупреждение с цялото си тяло, сякаш статуя се завъртя на пиедестала си, и заби поглед в Гуилъм. След това се ухили така, че извитите му като полумесец вежди се стрелнаха нагоре като на клоун и лицето му стана симпатично и абсурдно подмладено.

— Дявол да те вземе, какво търсиш тук, парий такъв? — весело попита той.

Лодър взе въпроса на сериозно и се зае да обяснява за французина и мръсните пари.

— Не забравяй да скриеш семейните бижута — каза Бил, прекъсвайки го безцеремонно. — Проклетите главорези ще откраднат и златните ти зъби. Скрий и момичетата — добави той, без да сваля поглед от Гуилъм, — ако те оставят. Откога главорезите сами си перат парите? Това е наша работа.

— Лодър ги пере. Ние само ги харчим.

— Искам документите — внезапно рязко се обърна Хейдън към Стрикланд. — Повече не влизам в проклети капани.

— Пътуват към тебе — каза Гуилъм. — Може би вече са в пощата ти.

Едно последно кимване ги прати по пътя им и Гуилъм усещаше как светлосиният поглед на Хейдън пробива гърба му чак до следващия тъмен завой.

— Фантастичен човек — обяви Лодър, все едно Гуилъм никога не го беше виждал. — Лондонското управление никога не е било в по-добри ръце. Невероятни способности. Невероятни постижения. Блестящ.

„Докато ти — помисли си злобно Гуилъм — блестиш с отразена светлина. Отразена от Бил, от кафе машината, от банките.“ Разсъжденията му бяха прекъснати от хапливия глас на Рой Бланд с неговия кокни акцент, долетял от една врата пред тях:

— Ей, Лодър, стой за малко, да си срещал проклетия Бил някъде? Спешно ни трябва.

Последван веднага от прецизното средноевропейско ехо на Тоби Естерхази от същата посока:

— Всъщност моментално, Лодър, вече сме обявили тревога.

Навлязоха в последния тесен коридор. Лодър сигурно беше отминал с три крачки и вече съчиняваше отговор на запитването, когато Гуилъм стигна до отворената врата и надникна вътре. Бланд беше разпрострял туловището си зад бюрото. Захвърлил беше сакото си и държеше лист хартия. Под мишниците му имаше потни кръгове. Дребничкият Тоби Естерхази стоеше надвесен над него като оберкелнер, миниатюрен дипломат със скован гръб, посребрена коса и недружелюбно издадена брадичка, протегнал ръка към листа, сякаш препоръчваше специалитета на заведението. Очевидно двамата четяха един и същ документ, преди Бланд да мерне преминаващия Лодър Стрикланд.

— Да, видях Бил Хейдън — каза Лодър, който имаше навика да перифразира въпросите, така че да звучат по-прилично. — Подозирам, че Бил идва към вас в този момент. Остана по-назад в коридора, след като обменихме мнения по някои въпроси.

Погледът на Бланд се премести бавно към Гуилъм и остана там, а хладното му оценяващо изражение неприятно напомняше за Хейдъновото.

— Здрасти, Пит — каза той.

В този момент Тоби Дребосъка се изправи и очите му също се втренчиха в Гуилъм, кафяви и кротки като на пойнтър.

— Здравейте — рече Гуилъм, — какво става?

Поздравът им беше не просто студен, а направо враждебен. Гуилъм беше прекарал три месеца плътно до Тоби Естерхази по време на една много съмнителна операция в Швейцария, през което време Тоби не се беше усмихнал нито веднъж, така че неговият поглед беше обясним. Само че Рой Бланд беше едно от откритията на Смайли, добросърдечен, поривист и земен здравеняк с рижа коса, старомоден интелектуалец, чиято представа за хубава вечер беше да дискутира Витгенщайн из кръчмите на Кентиш Таун. Беше изкарал десет години като черноработник на партията, кръстосвайки академичните среди в Източна Европа, и сега, също като Гуилъм, беше свален от активна служба, което даже ги сближаваше донякъде. Обичайното му поведение беше широка усмивка, тупване по рамото и дъх на снощна бира, но не и днес.

— Нищо не става, Питър, старче — каза Рой, пускайки една закъсняла усмивка. — Малко съм изненадан да те видя, това е. Свикнахме да сме сами на този етаж.

— Ето го и Бил — каза Лодър, извънредно доволен, че прогнозата му се сбъдва с такава точност.

Когато Бил се появи в ивицата светлина, Гуилъм забеляза особения цвят на страните му. Трескава червенина, изпъкваща по костите, само че по-дълбока, състояща се от множество спукани кръвоносни съдове. По-изнервен от обикновено, Гуилъм си помисли, че така прилича на Дориан Грей.

 

 

Срещата му с Лодър Стрикланд продължи един час и двайсет минути, толкова можа да я разтегли Гуилъм, като през цялото време умът му се връщаше към Бланд и Естерхази, чудейки се какво ли ги ядеше отвътре.

— Ами да взема да отида при Долфин тогава — каза той накрая. — Всички знаем мнението й за швейцарските банки. — Домакините бяха на две врати разстояние от финансовия отдел. — Ще оставя това тук — добави той и подхвърли пропуска на бюрото на Лодър.

Стаята на Даяна Долфин миришеше на свеж дезодорант, а плетената й чанта беше оставена върху сейфа, до един брой на „Файненшъл Таймс“. Тя беше една от онези нагласени невести в Цирка, които никой не взимаше. Да, каза той с въздишка, документите за операцията са подадени в Лондонското управление. Да, наясно е, че свободното боравене с мръсни пари вече е в миналото.

— В такъв случай ще разгледаме въпроса и ще ви уведомим — заяви тя, което означаваше, че ще отиде да пита Фил Порчъс в съседната стая.

— Ще кажа на Лодър — рече Гуилъм и излезе.

Действай, помисли си той.

Изчака трийсет секунди край умивалниците в мъжката тоалетна, като наблюдаваше вратата в огледалото и се ослушваше. Над целия етаж цареше странна тишина. Ей, остаряваш, рече си той, размърдай се малко. Прекоси коридора, влезе смело в стаята на дежурните, затвори вратата с трясък и се огледа. Реши, че разполага с десет минути, а затръшнатата врата вдига по-малко шум в тази тишина, отколкото внимателно затворената. Действай.

Носеше си фотоапарат, но светлината беше отвратителна. Прозорецът с мрежеста завеса гледаше към вътрешен двор, пълен с почернели тръби. Не би рискувал по-силна крушка, дори да имаше такава, така че действа по памет. Нещата не се бяха променили особено след преврата. През деня това място се използваше като стая за почивка за депресирани момичета и съдейки по миризмата на евтин одеколон, все още изпълняваше същата функция. Край едната стена стоеше диванът, покрит с изкуствена кожа, който нощно време се превръщаше в продънено легло; до него беше аптечката с обелен червен кръст на капака и един телевизор, изживял времето си. Стоманеният шкаф си стоеше на същото място, между телефонната централа и заключените телефони, и той тръгна право към него. Шкафът беше стар и можеше да го отвори и с отварачка за консерви. Той си носеше шперцовете и няколко инструмента от леки сплави. Тогава си спомни, че комбинацията навремето беше 31-22-11, и я пробва, четири завъртания обратно на часовниковата стрелка, три по часовника, две обратно и пак по часовника, докато не щракне. Дискът беше толкова износен, че едва ли не сам се въртеше. Когато отвори вратичката, от дъното се вдигна облак прах, плъзна малко из стаята, след което бавно се заиздига към тъмния прозорец. В същото време той чу нещо, което звучеше като една-единствена нота, изсвирена на флейта — най-вероятно дойде от кола, натиснала спирачки на улицата отвън, или пък от количка за документи, изскърцала по линолеума; в момента обаче звукът му напомни за протяжните, тъжни тонове от гамите, на които се упражняваше Камила. Тя свиреше в момента, в който й хрумнеше. Посред нощ, рано сутрин или в произволно друго време. Изобщо не я интересуваха съседите, а и тя самата сякаш беше оперирана от нерви. Спомни си първата им вечер: „От коя страна на леглото спиш? Къде да си оставя дрехите?“. Той се гордееше с деликатния си усет за тези неща, само че Камила нямаше нужда от него, самата техника за нея беше компромис, компромис с реалността, бягство от нея, би казала тя. Така че ми го спести, ако обичаш.

Дневниците на дежурствата бяха на най-горния рафт, подвързани в томове с отпечатани на гърбовете им дати. Приличаха на книги с домакински сметки. Той свали тома за април и разгледа списъка с имената от вътрешната страна на корицата, чудейки се дали някой може да го види от фотолабораторията от другата страна на двора, а и да можеше, дали щеше да се заинтересува. Започна да преглежда записите, търсейки вечерта на десети и на единайсети, когато се предполагаше, че са били разменени сигналите между Лондонското управление и Тар. Хонконг беше девет часа напред, отбеляза Смайли — и телеграмата на Тар, и първият отговор на Лондон бяха в извънработно време.

От коридора изведнъж се чуха приближаващи се гласове и за миг му се стори, че различава дрезгавия северняшки акцент на Алълайн, изливащ се в плоски шеги, но сега не беше време за догадки. Беше си съчинил история и една част от него дори й вярваше. Ако го хванеха, целият щеше да повярва, а ако разпитващите в Сарат го напънеха, имаше и резервен вариант, никога не излизаше без такъв. Независимо от всичко той се ужаси. Гласовете отмряха, а заедно с тях — и призракът на Пърси Алълайн. По ребрата му се стичаше пот. Край вратата изприпка момиче, което си тананикаше мелодията от „Коса“. Ако те чуе Бил, ще те убие, помисли си той, ако нещо изкарва Бил от равновесие, това е тананикането. „Какво търсиш тук, парий такъв?“

В този момент, за свое мимолетно забавление, той наистина чу гневния рев на Бил, донесъл се бог знае откъде:

— Престани да цивриш. Що за идиот е това?

Действай. Спреш ли веднъж, повече не можеш да започнеш, хваща те нещо като сценична треска, която те изцежда и захвърля, пръстите ти изгарят, каквото и да пипнеш, а вътрешностите ти се втечняват. Действай. Той остави априлския том и изтегли наслуки четири други — февруари, юни, септември и октомври. Прегледа ги набързо, търсейки сравнения, върна ги на рафта и клекна на пода. Толкова му се искаше прахта да слегне! Защо никой не се оплаква? Винаги е така, когато има няколко души на едно място — никой не носи отговорност, на никого не му пука. Разглеждаше присъствените списъци на нощните портиери. Намери ги на долния рафт, наблъскани при пакчетата чай и кондензираното мляко, цели купчини в папки като пликове. Портиерите ги попълваха и ти ги носеха два пъти в продължение на дванайсетчасово дежурство — в полунощ и в шест сутринта. Ти отговаряш за верността на съдържанието — един господ знае как, тъй като нощният персонал е разпръснат из цялата сграда, — подписваш ги, задържаш третия екземпляр и го пъхаш в шкафа, където никой не може да го намери. Такава беше процедурата преди потопа, явно такава беше и сега.

Прах и пакетчета чай на един рафт, помисли си той. Кога ли за последно някой е правил чай?

Още веднъж се втренчи в записите от десети и единайсети април. Ризата му беше залепнала за ребрата. Какво ми става? Господи, вече не ме бива. Той завъртя диска напред и назад, пак напред, два пъти, три пъти, след това затръшна вратата на сейфа. Изчака, ослуша се, хвърли последен угрижен поглед на прахта, след което смело излезе в коридора и се укри на сигурно място в мъжката тоалетна. По пътя го блъсна шумът — тракане на шифровални машини, звън на телефони, гласът на момиче: „Къде е тая запушалка, сега я държах в ръка“, и пак онова тайнствено пиукане, но вече не звучеше като Камила в малките часове на нощта. Следващия път ще я накарам тя да свърши работата, помисли си ядно той, безкомпромисно, лице в лице, както трябва.

В мъжката тоалетна завари Спайк Каспар и Ник де Силски, застанали до умивалниците, да си говорят тихо, гледайки се в огледалото — агенти за свръзка със съветските мрежи на Хейдън, те отдавна бяха тук и всички ги знаеха като „руснаците“. Щом видяха Гуилъм, веднага млъкнаха.

— Здравейте. Ама вие двамата май наистина сте неразделни.

И двамата бяха руси и набити и приличаха на истински руснаци. Изчака ги да си тръгнат, изплакна прахта от пръстите си и потегли към кабинета на Лодър Стрикланд.

— Господ да ни е на помощ, тая Долфин не млъква — подхвърли небрежно той.

— Много способен служител. От всички тук тя е най-незаменима. Изключително компетентна, имаш думата ми — каза Лодър.

Той погледна внимателно часовника си, преди да подпише пропуска, след което изпрати Гуилъм до асансьорите. Тоби Естерхази стоеше при бариерата и разговаряше с недружелюбния млад портиер.

— В Брикстън ли се връщаш, Питър?

Тонът му беше небрежен, а изражението непроницаемо както винаги.

— Защо?

— С кола съм. Реших, че мога да те карам, и бездруго имаме работа натам.

„Да те карам“, Тоби Дребосъка не говореше добре нито един език, затова пък ги говореше всичките. В Швейцария Гуилъм чу неговия френски, който беше с немски акцент; немският му беше със славянски акцент, а английският му изобилстваше от случайни грешки, паузи и неправилно произнесени гласни.

— Благодаря ти, Тоб, мисля да се прибирам. Лека.

— Направо вкъщи? Ще те карам, няма проблеми.

— Благодаря, но трябва и да пазарувам. Няма как с тия кръщелници, нали знаеш.

— Да, разбира се — каза Тоби, сякаш той нямаше такива, и обидено издаде напред малката си изсечена брадичка.

Какво иска, по дяволите? — помисли си отново Гуилъм. Тоби Дребосъка и Големия Рой, защо ме гледаха така и двамата? Дали заради онова, което четяха, или е нещо от храната?

Щом излезе на улицата, тръгна бавно по Чаринг Крос Роуд, зяпайки по витрините на книжарниците, докато другата половина от съзнанието му оглеждаше и двата тротоара. Беше застудяло, излезе вятър, а по лицата на минувачите край него беше изписано очакване. Той почувства въодушевление. Прекалено дълго живях в миналото, реши той. Време е да си върна формата. В „Звемерс“ разгледа един албум, озаглавен „Музикалните инструменти през вековете“, и се сети, че Камила има късен урок с доктор Санд, учителя й по флейта. Стигна чак до „Фойлс“, оглеждайки опашките по автобусните спирки, докато минаваше край тях. Представяй си, че си в чужбина, беше му казал Смайли. На Гуилъм не му беше трудно, като си спомни дежурната стая и оцъкления поглед на Рой Бланд. Също и Бил — нима и Хейдън споделяше подозренията им? Не, Бил беше друга категория, реши Гуилъм, обзет от пристъп на преданост към Хейдън. Преди всичко Бил няма да сподели нищо, което не е лично негово. В сравнение с Бил тези двамата са джуджета.

В Сохо спря такси и поръча да го откара до гара „Ватерло“. От една миризлива телефонна кабина на гарата той набра номер в Мичъм, графство Съри, и поиска да говори с инспектор Мендъл, бивш сътрудник на Специалния отдел, познат на Гуилъм и Смайли от едно време. Когато Мендъл се обади, той го попита за Джени и чу как Мендъл троснато му отговаря, че там няма никаква Джени. Извини се и затвори. Набра номера за точно време и се престори, че води приятен разговор с автоматичния глас, защото една възрастна жена отвън го чакаше да приключи. Той реши, че вече трябва да е стигнал. Затвори и набра друг номер в Мичъм, уличен телефон в края на улицата на Мендъл.

— Уил се обажда — каза Гуилъм.

— А аз съм Артър — отговори весело Мендъл. — Как е Уил?

Той беше особен чешит, пъргав следотърсач с остри черти и проницателен поглед, и Гуилъм ясно си го представи наведен над полицейския си бележник с вдигнат молив.

— Искам да ти разкажа нещата накратко, в случай че ме блъсне автобус.

— Точно така, Уил — утеши го Мендъл. — Човек винаги трябва да внимава.

Той предаде съобщението бавно, използвайки академичното прикритие, което бяха уговорили като последна защита от случайно подслушване — изпити, студенти, преписани реферати. При всяка пауза чуваше само далечно дращене. Представи си как Мендъл записва бавно и четливо и не казва нищо, преди да е чул всичко.

— Между другото, взех онези весели снимки от аптеката — каза накрая Мендъл, след като провери всичко още веднъж. — Излезли са страхотно. Няма нито една развалена.

— Благодаря, радвам се да го чуя.

Но Мендъл вече беше затворил.

Едно е вярно за къртиците, помисли си Гуилъм, за тях всичко е един дълъг и тъмен тунел. Докато държеше вратата отворена на възрастната жена, той видя как по телефонната слушалка, окачена на вилката, се стича пот на вадички. Спомни си съобщението до Мендъл, сети са пак как го гледаха Рой Бланд и Тоби Естерхази от вратата, внезапно силно му се прииска да разбере къде е Смайли и дали се пази. Върна се на Итън Плейс, отчаяно нуждаейки се от Камила и малко уплашен от мислите в главата си. Дали наистина проблемът беше само в годините му? За първи път в живота си по някакъв начин беше успял да тръгне срещу собствените си представи за благородство. Усещаше се омърсен, дори отвратен от себе си.