Джон льо Каре
Дама, поп, асо, шпионин (32)

32

Описанието на болката беше излишна глезотия за Джим. Стоицизмът му предизвикваше страхопочитание у Смайли, още повече че Джим явно не си даваше сметка за него. Празнините в разказа му се дължали най-вече на моментите, в които губел съзнание, обясни той. Доколкото можел да прецени, линейката го откарвала още по на север. На тази мисъл го навели дърветата, когато отворили вратата, за да се качи лекарят — снегът бил най-много от онази страна, която виждал през задната врата. Пътната настилка била добра и той предположил, че били на пътя за Храдец. Лекарят му направил инжекция; той се свестил в затворническа болница, с решетки на прозорците високо горе и трима души, които го наблюдавали. Свестил се отново след операцията в друга килия без никакви прозорци и решил, че вероятно тук били провели първия разпит, около седемдесет и два часа след залавянето му, но вече му било трудно да определи времето, а му били взели часовника, разбира се.

Местили го много пъти. Ту в различни стаи, в зависимост от това какво искали да правят с него, ту в други затвори, в зависимост от това кой щял да го разпитва. Понякога просто го размърдвали, за да го държат буден, разхождайки го по коридора пред килията през нощта. Местели го с камиони и веднъж — с чешки транспортен самолет, само че той бил овързан за полета и с качулка на главата, така че изгубил съзнание малко след излитането. Разпитът, който последвал този полет, бил много дълъг. Иначе нямал чувството за напредък от един разпит на друг, а от размишления положението не му ставало по-ясно, дори напротив. Нещото, което се било запечатало най-силно в паметта му, бил планът за действие, който направил, докато чакал да започне първият разпит. Знаел, че мълчанието няма да е възможно и за да запази разума си и изобщо да оцелее, трябвало да има диалог и в края му те трябвало да си мислят, че им е казал всичко, което знае. Докато лежал в болницата, той приготвил в ума си отбранителните линии, които, ако имал късмет, щял да отстъпва една по една, докато не създаде впечатлението за пълно поражение. Предната му линия, решил той, и най-лесна за предаване, била самата структура на операция „Свидетел“. Можел само да гадае дали Стефчек е бил капан, или е бил предаден. При всяко положение обаче едно било сигурно — чехите знаели за Стефчек повече, отколкото знаел Джим. Следователно първият му компромис щял да бъде историята на Стефчек, тъй като те вече я знаели, само че той щял да ги поизмъчи, докато я изтръгнат. Първо щял да отрича всичко и да се придържа към версията си. След малко борба щял да признае, че бил британски шпионин, и щял да даде псевдонима си Елис, за да може, ако го публикуват, в Цирка поне да разберат, че е жив и се бори. Не се и съмнявал, че старателно подготвеният капан и снимките били вдигнали голяма врява. След това, съгласно уговорката с Контрола, щял да опише операцията като своя собствена акция, организирана без знанието на висшестоящите му и целяща да го издигне в очите им. И щял да зарови колкото се може по-дълбоко, така че да не могат да ги стигнат, всички мисли за шпионин в Цирка.

— Никаква къртица — каза Джим на черните очертания на хълмовете. — Никаква среща с Контрола, никакъв служебен апартамент в Сейнт Джеймс.

— Никакви попове и аса.

Втората му защитна линия щял да бъде Макс. Първо щял да отрича, че изобщо е имало друг агент. След това можел да признае, че е имало един човек, но не е знаел името му. След това, понеже всички искат да чуват имена, щял да им го каже — първо измисленото, после истинското. По това време Макс вече щял да бъде в безопасност, в нелегалност или заловен.

След това Джим замислил поредица от по-слаби позиции — неотдавнашни операции на главорезите, дреболии от кухнята на Цирка, неща, които биха накарали разпитващите го да решат, че са го пречупили, че той говори без задръжки и това е всичко, което знае, преодолели са и последната траншея. Щял да се разрови в паметта си за стари случаи на главорезите, а ако било необходимо, щял да им каже имената на един-двама служители от СССР и социалистическите страни, които неотдавна са били вербувани или разкрити; или други, продали еднократно информация в миналото и тъй като не били избягали, можели да се смятат готови за разкриване или за втора порция. Щял да им подхвърли всеки кокал, за който можел да се сети, ако трябва, щял да им продаде цялата брикстънска конюшня. Като всичко това имало за цел да прикрие най-важната информация на Джим, която те несъмнено очаквали той да притежава — самоличността на чешките членове на мрежите „Натиск“ и „Платон“.

— Ландкрон, Криглова, Билова, Пршибилови — рече Джим.

Защо ли е подредил имената им в същия ред, зачуди се Смайли.

От много отдавна Джим не носел отговорност за тези мрежи. Години по-рано, преди да поеме Брикстън, той беше участвал в създаването им, беше вербувал някои от основните им членове; оттогава с тях се бяха случили много неща под ръководството на Бланд и Хейдън, за които той не знаеше нищо. Той беше сигурен обаче, че все още знае достатъчно, за да ги взриви до небесата. А най-много го притеснявал страхът, че Контрола или Бил, или Пърси Алълайн, или който сега имал последната дума, щял да бъде твърде алчен или твърде бавен, за да евакуира мрежите, преди Джим, подложен на такъв натиск, какъвто можел само да предполага, да няма друг избор, освен да се пречупи.

— Ето ти сега майтапа — каза Джим без никакъв хумор. — Изобщо не ги интересуваха мрежите. Зададоха ми няколко въпроса за „Натиск“ и изгубиха интерес. Много добре знаеха, че „Свидетел“ не е мое дело, и знаеха как Контрола е купил ключа към Стефчек във Виена. Започнаха точно там, където аз исках да приключим — с инструктажа в Сейнт Джеймс. Не ме питаха за другия агент, не ги интересуваше кой ме е откарал на срещата с унгареца. Искаха да знаят само за теорията на Контрола за гнилата ябълка.

Една дума, помисли си Смайли, може да е само една дума. Той попита:

— Знаеха ли точния адрес в Сейнт Джеймс?

— Знаеха и марката на проклетото шери, човече.

— А схемите? — попита бързо Смайли. — Нотната папка?

— Не. — После добави: — Не и в началото. Не.

Стийд-Аспри наричаше това „обръщане наопаки“.

Знаели са, защото къртицата Джералд им е казал, помисли си Смайли. Къртицата е знаела какво са успели да измъкнат домакините от стария Макфадън. Цирка прави своя анализ постфактум, а Карла получава резултатите му навреме, за да ги използва срещу Джим.

— Предполагам, че вече си започвал да си мислиш, че Контрола е бил прав — наистина е имало къртица — каза Смайли.

 

 

Джим и Смайли се облегнаха на една дървена портичка. Земята се спускаше стръмно под тях в широк пояс от орлова папрат и ниви. Отвъд тях имаше още едно село, залив и ивица море, обляно от лунна светлина.

— Започнаха направо по същество. Защо Контрола действа сам? Какво цели? Да се завърне, казах аз, а те се разсмяха: С евтина информация за военни дислокации в района на Бърно ли? С това не може да си плати и един обяд в клуба. Може би губи позиции, казах аз. Щом Контрола губи позиции, попитаха те, кой му стъпва по пръстите? Алълайн, казах аз, защото така се говореше; Алълайн и Контрола си съперничели в предоставянето на разузнавателна информация. Само че в Брикстън до нас достигат само слухове, добавих аз. И с какво разполага Алълайн, което Контрола го няма? Не зная. Но вие току-що казахте, че Алълайн и Контрола си съперничат в предоставянето на информация. Това са слухове. Не зная. И обратно в килията.

На този етап, каза Джим, той напълно бил загубил представа за времето. Живеел или в мрака на качулката, или под бялата светлина в килиите. Нямало ден и нощ, а за да е още по-объркано, през повечето време му пускали и шумове.

Работели с него като на конвейер, обясни той — без сън, дълги поредици от въпроси, пълна дезориентация, много физически натиск, докато разпитът не се превърнал за него в бавна надпревара между лекото побъркване, както го нарече той, и пълното му пречупване. Естествено, той се надявал да се побърка, но това не зависело от него, защото имали начини да ти връщат разума. Голяма част от физическия натиск се извършвала с електричество.

— Започваме отново. Нов опит. Стефчек е важен генерал. Щом е поискал старши служител от британското разузнаване, ще очаква той да е добре информиран за всички подробности от кариерата му. Искате да ни кажете, че не сте се осведомили, така ли? Казвам само, че получих информацията от Контрола. Чели ли сте досието на Стефчек в Цирка? Не. А Контрола? Не зная. Какви изводи си е направил Контрола от второто назначение на Стефчек в Москва? Контрола разговарял ли е с вас за ролята на Стефчек в комитета за връзки с Варшавския договор? Не. Настояваха на този въпрос, а аз явно съм настоявал на моя отговор, защото след още няколко „не“-та малко се изнервиха. Явно губеха търпение. Когато припаднах, ме поляха с маркуча и започнаха пак.

Движение, каза Джим. Разказът му стана странно накъсан. Килии, коридори, кола… специално отношение на летището и побой преди самолета… по време на полета заспал и бил наказан за това:

— Свестих се пак в килия, по-малка, с голи стени. Понякога си мислех, че съм в Русия. По звездите познах, че летяхме на изток. От време на време се връщах в Сарат, на курса по съпротива по време на разпит.

Няколко дни го оставили на мира. Главата му била замаяна. Продължавал да чува стрелбата в гората и пак видял зарята, а когато накрая започнала голямата серия, онази, която помнел като маратон, той бил в неизгодната позиция да се чувства наполовина победен още в началото.

— Въпрос на здравословно състояние най-вече — обясни той много напрегнато.

— Можем да си починем, ако искаш — каза Смайли, но там, където беше Джим, нямаше почивки и желанията му не бяха от значение.

Този път продължило много дълго, каза Джим. По някое време той им казал за бележките на Контрола и за неговите схеми с цветно мастило и моливи. Нахвърлили му се като дяволи и той си спомнял публиката само от мъже в единия край на стаята, които го зяпали като идиотски консилиум и нещо си мърморели, а той им разказвал за моливите само за да приказва нещо, да ги накара да млъкнат и да го слушат. Те го слушали, но не преставали да си говорят.

— След като научиха за цветовете, поискаха да разберат какво означава всеки цвят. За какво е синьото? Контрола нямаше синьо. За какво е червеното? Какво означава червеното? Дайте ни пример за червеното в схемата. Какво означава червеното? Какво означава червеното? Какво означава червеното? След това всички се махат, остават само двама пазачи и един дребен тип с побеляла коса и скован гръб, явно той беше главният. Пазачите ме водят до масата и дребният сяда до мене като проклет гном със скръстени ръце. Пред себе си държи два молива, червен и зелен, и схема на кариерата на Стефчек.

Джим не се бил пречупил напълно, просто му свършили идеите. Повече не можел да измисля никакви истории. Истините, които бил заровил много дълбоко, били единственото нещо, което му идвало на ум.

— Значи си му казал за гнилата ябълка — предположи Смайли. — Казал си му и за асата и поповете.

Да, съгласи се Джим, така било. Казал му, че Контрола смятал, че Стефчек можел да посочи къртица в Цирка. Казал му за кода с картите и кой е всеки от тях, име по име.

— Как реагира той?

— Замисли се за момент, след което ми предложи цигара. Беше отвратително.

— Защо?

— Имаше американски вкус. Като „Кемъл“.

— Той запали ли?

Джим кимна кратко.

— Пушеше като комин — каза той.

След това времето отново потекло, обясни Джим. Отвели го в някакъв лагер, най-вероятно извън града, където живеел в отделение от няколко бараки, оградени с двойна телена мрежа. С помощта на един пазач скоро успял да проходи; един ден дори отишли на разходка в гората. Лагерът бил много голям, неговото отделение било само част от него. През нощта виждал сиянието от града на изток. Пазачите били облечени в дочени дрехи и не говорели, така че той не можел да определи дали е в Чехия или в Русия, но бил почти сигурен, че е в Русия, а когато дошъл хирург да му прегледа гърба, той използвал руско-английски преводач да изрази възмущението си от работата на предшественика си. Разпитите продължавали спорадично, но без враждебност. Изпратили му нов екип, който му се сторил като ваканция в сравнение с първите единайсет. Една нощ го отвели на военно летище, откъдето излетял със самолет на Кралските военновъздушни сили за Инвърнес. Оттам стигнал с малък самолет до Елстрий, после с микробус — до Сарат; и двете пътувания били през нощта.

Разказът на Джим бързо вървеше към края си. Всъщност вече разказваше преживяванията си в Яслата, когато Смайли попита:

— А главният, дребният белокос човек — видя ли го пак?

Веднъж, призна Джим, точно преди да замине.

— За какво?

— Искаше клюки. — И много по-силно: — Един куп глупости за разни хора от Цирка всъщност.

— Кои хора?

Джим пропусна въпроса. Глупости за това кой напредвал в кариерата, каза той, и кой вървял надолу. Кой щял да бъде следващият шеф:

— Откъде да знам, казах му аз. Даже проклетите портиери го научават преди нас в Брикстън.

— Значи за кого точно стана дума?

Основно за Рой Бланд, каза мрачно Джим. Как успявал Бланд да съчетава левите си възгледи с работата в Цирка? Много просто, отвърнал Джим, той нямал никакви леви възгледи. Какви били отношенията на Бланд с Естерхази и Алълайн? Какво мислел Бланд за картините на Бил? Колко пиел Рой и какво щяло да стане с него, ако Бил някога реши да оттегли подкрепата си? Джим отговарял оскъдно на тези въпроси.

— Спомена ли някого другиго?

— Естерхази — отвърна рязко Джим със същия напрегнат глас. — Проклетникът искаше да разбере как е възможно някой да вярва на унгарец.

Дори на Смайли му се стори, че следващият му въпрос възцари абсолютна тишина над цялата черна долина.

— А какво каза за мене? — Той повтори: — Какво ти каза за мене?

— Показа ми една запалка. Каза, че била твоя. Подарък от Ан. „С цялата ми любов.“ Нейните инициали. Гравирана.

— Спомена ли как е попаднала у него? Какво каза той, Джим? Хайде, няма да ми омекнат коленете от това, че някакъв руски агент си е направил лоша шега с мене.

Отговорът на Джим прозвуча като военна заповед.

— Решил, че след забежката на Бил Хейдън с нея тя би могла да промени надписа. — Той се обърна и тръгна към колата. — Казах му — извика гневно той. — Казах му го право в набръчканата дребна физиономия. Не можеш да съдиш за Бил Хейдън по такива неща. Хората на изкуството живеят по съвсем различни закони. Виждат неща, които ние не виждаме. Чувстват неща, които са отвъд нашите възможности. Дребният нещастник само се изсмя. Не знаех, че картините му са толкова добри, каза той. Казах му го, Джордж. Да пукнеш дано! Да пукнеш, дяволите да те вземат! Ако имахте дори само един Бил Хейдън във вашия екип, досега да сте ни размазали. Така му казах: „Боже господи — казах аз, — с какво се занимавате тука? Това тайна служба ли е, или Армията на спасението?“.

— Добре казано — забеляза накрая Смайли, сякаш коментираше някакъв абстрактен дебат. — И никога преди не си го виждал?

— Кого?

— Дребния белокос човек. Не ти е познат — от миналото например? Нали знаеш как сме устроени. Обучени сме да виждаме много физиономии, снимки на разни хора от Центъра, и понякога се запечатват в паметта ни. Дори и да не можем вече да ги свържем с конкретно име. Поне не и този. Просто ми мина през ума. Дадох си сметка, че си имал много време за размисъл — продължи небрежно той. — Докато си лежал и си се възстановявал, чакайки да се прибереш у дома, какво друго си можел да правиш, освен да мислиш? — Той почака малко. — Любопитно ми е за какво си мислеше? За мисията може би. За твоята мисия.

— От време на време.

— И до какви изводи стигна? Нещо полезно? Някакви подозрения, наблюдения, нещо, което би ми свършило работа?

— Дяволите да ви вземат всичките, много ви благодаря — озъби му се ядно Джим. — Познаваш ме, Джордж Смайли, не съм шаман, аз съм…

— Ти си обикновен полеви агент, който оставя другите да мислят вместо него. Независимо от това, когато знаеш, че са те подмамили в чудовищен капан, предали са те, застреляли са те в гръб и в продължение на месеци нямаш какво друго да правиш, освен да лежиш или седиш на койката и да мериш с крачки някоя руска килия, допускам, че дори и най-убеденият човек на действието… — гласът му изобщо не беше изгубил приятелския си тон — … би могъл да се запита как се е озовал в такава беля. Дай да погледнем операция „Свидетел“ за момент — предложи Смайли на неподвижната фигура пред себе си. — „Свидетел“ сложи край на кариерата на Контрола. Той беше опозорен и не можеше да преследва къртицата, ако допуснем, че е имало такава. Циркът мина в други ръце. Контрола избра подходящия момент да умре. „Свидетел“ постигна и още нещо. Той разкри на руснаците — чрез тебе всъщност — точния обхват на подозренията на Контрола. Че е стеснил търсенето до петима души, но явно не повече. Не казвам, че сам е трябвало да се сетиш за всичко това, чакайки в килията си. Все пак не си знаел, докато си бил затворен, че Контрола е изхвърлен — макар че би могло да ти мине през ума, че руснаците са организирали фалшивата битка в гората, за да предизвикат смут. Така ли е?

— Забравяш мрежите — каза глухо Джим.

— О, чехите бяха набелязали мрежите много преди ти да се появиш на сцената. Само ги разбиха тогава, за да допълнят провала на Контрола.

Разговорният, почти бъбрив тон, с който Смайли изложи тези теории, не намери отклик у Джим. След като напразно го чака да обели някоя дума, Смайли изостави темата.

— Добре, може ли да се върнем на пристигането ти в Сарат тогава? Да го довършим.

В един от редките мигове на забрава той отпи от бутилката с водка, преди да я подаде на Джим.

Ако се съди по гласа му, на Джим му беше дошло до гуша. Той заговори бързо и гневно, с онази военна лаконичност, в която намираше спасение от интелектуалните набези.

В продължение на четири дни Сарат бил като чистилище, каза той:

— Много ядох, много пих, много спах. Разхождах се из игрището за крикет.

Щял и да плува, но басейнът бил в ремонт, също както преди шест месеца — една работа не могат да свършат като хората. Преминал медицински прегледи, гледал телевизия в бунгалото си и понякога играел шах с Кранкоу, който работел на рецепцията.

Междувременно чакал Контрола да се появи, но той не идвал. Първият човек от Цирка, който го посетил, бил служителят, отговарящ за преквалификацията, който говорел за някаква прилична агенция за подбор на учители, след това дошла някаква важна клечка от счетоводството да обсъдят пенсията му, после пак лекарят, който трябвало да го прегледа за компенсацията при уволнението му. Чакал следователите да се появят, но те така и не идвали, което било добре дошло за него, защото не знаел какво да им каже, без да има зелена светлина от Контрола, а и напоследък му било писнало от въпроси. Решил, че Контрола ги задържа. Изглеждало налудничаво да не казва на следователите онова, което вече бил казал на руснаците и чехите, но без да е говорил с Контрола, какво би могъл да направи? След като Контрола продължавал да не се обажда, той започнал да си мисли да отиде при Лейкон и да му разкаже историята си. После пък решил, че Контрола го чака да излезе от Яслата, преди да се свърже с него. Състоянието му се влошило за няколко дни, а когато се оправил, Тоби Естерхази се появил в нов костюм, явно за да му стисне ръката и да му пожелае успех. Оказало се, че идвал да му каже как стоят нещата.

— Дяволски странно, че са изпратили точно него, но явно се е издигнал. След това си спомних какво казваше Контрола — да се използват само хора от периферията.

Естерхази му казал, че операция „Свидетел“ едва не съсипала Цирка и сега всички бягали от Джим като от прокажен. Контрола бил извън играта и в ход била реорганизация, която имала за цел да успокои Уайтхол.

— След това ми каза да не се тревожа — рече Джим.

— За какво да не се тревожиш?

— За специалните ми инструкции. Каза, че само няколко души знаели истинската история и не трябвало да се тревожа, защото се били погрижили за всичко. Фактите били известни. Накрая ми даде хиляда лири в брой като добавка към компенсацията.

— От кого?

— Не каза.

— Той спомена ли теорията на Контрола за Стефчек? За шпионина на Центъра в Цирка?

— Фактите били известни — повтори натъртено Джим. — Заповяда ми да не се свързвам с никого и да не разказвам историята никъде, защото за всичко се били погрижили на най-високо ниво и всяко мое действие можело само да попречи. Циркът отново бил на прав път. Можел съм да забравя асата, поповете и цялата проклета история — къртиците, всичко. Зарежи всичко, каза той. Ти си късметлия, Джим, продължи след това. Имаш заповед да се отдадеш на безгрижен живот. Можел съм да го забравя. Разбираш ли? Да го забравя. Да се държа така, все едно нищо не се е случило. — Той викаше. — И точно това правех — подчинявах се на заповедите и забравях!

Нощният пейзаж внезапно се стори на Смайли съвсем безобиден; като огромно платно, върху което никога не е рисувано нищо лошо или жестоко. Застанали един до друг, те гледаха към долината над скупчените светлинки и към един хълм, издигащ се на хоризонта. На върха му имаше самотна кула и изведнъж за Смайли тя се превърна в олицетворение на края на пътешествието.

— Да — каза той. — И аз забравих някои неща. Значи Тоби спомена асото и попа пред тебе. Как изобщо е разбрал за тях, освен ако… И нито дума от Бил? — продължи той. — Даже една картичка?

— Бил беше в чужбина — каза кратко Джим.

— Кой ти каза?

— Тоби.

— Значи изобщо не си виждал Бил — след „Свидетел“ най-старият ти и най-близък приятел просто е изчезнал.

— Нали ти казах какво каза Тоби. Държаха ме настрани. Бях под карантина.

— Макар че Бил никога не си е падал особено по правилата, нали? — каза Смайли, зареян в миналото.

— А ти никога не си можел да го разбереш — тросна му се Джим.

— Съжалявам, че не бях там, когато си ме потърсил преди заминаването ти за Чехия — отбеляза Смайли след малко. — Контрола ме беше пратил в Германия, за да ме държи извън полезрението, а когато се върнах… всъщност за какво точно ти трябвах?

— За нищо. Мислех си, че работата в Чехия е дебела. Реших да ти се обадя, да си вземем довиждане.

— Преди мисия? — извика учудено Смайли. — Преди такава специална мисия? — Джим не даде вид да го е чул. — Обади ли се на някого другиго? Вероятно никой не е бил тук. Тоби, Рой… На Бил обади ли му се?

— Никой.

— Бил не беше ли в отпуск? Макар че най-вероятно се е навъртал наоколо.

— Никой — настоя Джим, докато болезнен спазъм го накара да повдигне дясното си рамо и да завърти глава. — Нямаше никого — рече той.

— Това е много необичайно за тебе, Джим — каза Смайли все така меко, — да обикаляш да си взимаш довиждане с хора преди важна мисия. Сигурно ставаш сантиментален с годините. Да не би… — той се поколеба. — Да не би да ти е трябвал съвет или нещо друго? В края на краищата смятал си мисията за пълна глупост, нали така? И Контрола е губел позиции. Може би ти се е приискало да споделиш проблемите с някого? Цялата работа е била малко налудничава, съгласен съм.

Научете фактите, обичаше да казва Стийд-Аспри, след това пробвайте историите една по една като дрехи.

Двамата с Джим, потънал в гневно мълчание, се върнаха при колата.

 

 

В мотела Смайли извади двайсет снимки с размер на пощенски картички от джоба на палтото си и ги подреди в два реда на керамичната масичка. Някои бяха репортажни, други бяха портрети; всичките бяха на мъже, никой от които не приличаше на англичанин. Джим направи гримаса, избра две и ги подаде на Смайли. Сигурен бил за първата, измърмори той, за втората — не съвсем. Първата беше на главния човек, белокосият гном. Втората беше на един от мръсниците, който наблюдавал от полумрака как биячите правели Джим на кайма. Смайли прибра снимките в джоба си. Докато доливаше чашите за лека нощ, някой не толкова измъчен наблюдател, колкото Джим, би забелязал, че той го прави не чак триумфално, но някак тържествено, сякаш питието слагаше печат под нещо.

— Всъщност кога за последен път видя Бил? Кога говорихте? — попита Смайли, все едно ставаше дума за стар приятел.

Очевидно прекъсна някакви други мисли на Джим, защото му отне известно време да вдигне глава и да схване въпроса.

— А, някъде по това време — каза небрежно той. — Сигурно съм го срещал по коридорите.

— А кога разговаряхте? Няма значение. — Джим се беше върнал към другите си мисли.

Джим не искаше Смайли да го връща по целия път обратно до училището. Смайли трябваше да го остави в началото на асфалтираната алея, която водеше през гробището до църквата. Оставил бил някакви тетрадки в параклиса, каза той. За секунда Смайли почувства, че не му вярва, но не можа да разбере защо. Може би защото беше на мнение, че след трийсет години в тази професия Джим все още не беше добър лъжец. Последното, което Смайли видя от него, беше кривата му сянка, крачеща към портата в нормандски стил, докато подметките му трещяха като изстрели сред гробовете.

Смайли подкара към Тонтън и проведе поредица телефонни разговори от хотел „Касъл“. Макар да беше изтощен, спа на пресекулки между сънища с Карла, седнал на масата на Джим с два цветни молива, и културния аташе Поляков, известен още като Викторов, измъчван от тревога за сигурността на своята къртица Джералд, чакащ нетърпеливо в килията за разпити Джим да се пречупи. Накрая Тоби Естерхази, изникнал в Сарат на мястото на отсъстващия Хейдън, бодро съветващ Джим да забрави всичко за асата и поповете, и за мъртвия им откривател Контрола.

 

 

Същата вечер Питър Гуилъм прекосяваше Англия на запад към Ливърпул, а единственият му пътник беше Рики Тар. Пътуването беше мъчително, в нечовешки условия. През повечето време Тар се хвалеше с наградите, които ще поиска, и повишението, след като изпълни мисията си. След това заговори за жените си — Дани, майка й, Ирина. Явно си представяше как четиримата водят съвместен живот, а двете жени заедно се грижат за Дани и за него.

— Ирина има силен майчински инстинкт. Това я обърква, разбира се.

Той обясни, че щял да разкара Борис, щял да каже на Карла да си го задържи. Когато приближиха целта на пътуването си, настроението му пак се промени и той млъкна. Зората беше студена и мъглива. В покрайнините трябваше да намалят скоростта дотам, че и велосипедистите ги задминаваха. Мирис на сажди и стомана изпълни колата.

— Не се мотай много в Дъблин — каза внезапно Гуилъм. — Чакат те да тръгнеш по някой от обиколните маршрути, така че не се показвай много. Вземи първия полет.

— Вече го говорихме това.

— Ами пак ти го повтарям — тросна се Гуилъм. — Какъв е псевдонимът на Макълвор?

— За бога — въздъхна Тар и го каза.

Все още беше тъмно, когато ирландският ферибот отплава. Навсякъде имаше войници и полиция — и в настоящата война, както и в предишната, както и в онази преди нея. От морето духаше свиреп вятър и плаването явно нямаше да е спокойно. Малката тълпа на кея за момент беше обзета от чувство на съпричастност, докато светлинките на кораба бързо потъваха в мрака. Някъде плачеше жена, другаде пияница се радваше, че са го пуснали.

Той подкара бавно по обратния път, опитвайки да вникне в себе си — новият Гуилъм, който се стряска от внезапен шум, сънува кошмари и не само не може да задържи гаджето си, но си измисля и шантави причини да не й вярва. Беше я обвинил за Санд, за часовете, които взима, и изобщо за нейната потайност. След като го изслуша със сериозните си кафяви очи, застинали върху него, тя му каза, че е глупак, и си тръгна. „Аз съм такава, за каквато ме мислиш“, каза тя и си прибра нещата от спалнята. От празния си апартамент той се обади на Тоби Естерхази и го покани на дружески разговор по-късно през деня.