Джон льо Каре
Дама, поп, асо, шпионин (6)

6

Още от началото на срещата Смайли беше възприел поведение на пълна непроницаемост, като същински Буда, от която не можеха да го извадят нито разказът на Тар, нито редките включвания на Лейкон и Гуилъм. Той седеше, облегнат назад, късите му крака бяха прибрани, с наведена глава и пухкави ръце, сплетени над обширния му корем. Провисналите му клепачи бяха затворени зад дебелите лещи. Единственото му движение беше бърсането на очилата в копринената подплата на вратовръзката му и тогава очите му придобиваха влажен, оголен вид, който смущаваше хората, уловили го в този момент. Обаждането му сега обаче заедно с нравоучителната и безсмислена реплика, последвала обяснението на Гуилъм, подейства като сигнал за останалите и доведе до местене на столове и покашляния.

Първи беше Лейкон:

— Джордж, какво пиеш? Да ти предложа скоч или нещо друго? — Каза го много загрижено, сякаш му предлагаше аспирин за главоболие. — Забравих да го спомена по-рано — обясни той. — Хайде, Джордж, едно питие. Зима е все пак. Глътка от нещо?

— Благодаря ти, няма нужда — отвърна Джордж.

Не би отказал малко кафе от каната, но някак не можеше да си поиска. Освен това си спомни, че е отвратително.

— Гуилъм? — продължи Лейкон.

Не, Гуилъм също не беше в състояние да приеме алкохол от Лейкон.

Не предложи нищо на Тар, който веднага продължи с разказа си.

Приел присъствието на Ирина спокойно, обясни той. Бил съчинил версията си още преди да влезе в сградата, така че веднага започнал изпълнението. Не извадил оръжие, не й затиснал устата с ръка или друга подобна глупост, както се изрази той, а й казал, че бил дошъл да говори с Борис по личен въпрос и съжалявал, но щял да го изчака. С хубав австралийски акцент, както подобава на ядосан търговец на коли от онзи континент, той обяснил, че не иска да се бърка в чуждите работи, но дявол да го вземе, ако позволи на един загубен руснак, който не може да си плати удоволствията, за една вечер да му отмъкне и момичето, и парите. Той успял да докара много обиден тон, но без да го повишава, и зачакал да види какво ще стане.

И тогава, каза Тар, започнало всичко.

Било единайсет и половина, когато влязъл в стаята на Борис. Тръгнал си в един и половина с обещание за среща на другата вечер. По това време положението вече било коренно различно:

— Имайте предвид, че не сме правили нищо нередно. Само си говорихме, нали така, мистър Смайли?

За миг тази плоска шега сякаш проникна до най-съкровените тайни на Смайли.

— Да — отвърна вяло той.

Присъствието на Ирина в Хонконг не било нищо особено и нямало нужда Тесинджър да знае за него, обясни Тар. Самата Ирина била член на делегацията. Тя била опитен специалист по текстил.

— Сега като се замислям, тя беше доста по-квалифицирана от мъжа си, ако мога така да го нарека. Беше си направо дете, може би малко по-интелигентна за моя вкус, но беше млада и имаше страхотна усмивка, когато спираше да плаче. — Тар леко се изчерви. — Много приятна компания беше — настоя той, сякаш спореше с някого. — Когато мистър Томас от Аделаида се появи в живота й, тя беше съвсем в безизходица какво да прави с чудовището Борис. Струваше й се, че съм архангел Гавраил. С кого би могла да поговори за съпруга си, който да не насъска кучетата срещу него? Нямала приятели в делегацията, даже и в Москва нямала доверен човек, каза ми тя. Който не го е преживял, той не знае какво е да се опитваш да поддържаш съсипана връзка, докато непрекъснато си на път. — Смайли пак беше изпаднал в дълбок транс. — Хотел след хотел, град след град, без да можеш една нормална дума да размениш с местните хора, нито пък да ти се усмихне някой непознат, така описа тя живота си. Тя си мислеше, че животът й е много нещастен, мистър Смайли, което си личеше от многобройните възгласи „боже мой!“ и празните бутилки от водка до леглото. Защо не можела да е като нормалните хора, питаше тя. Защо не можела да се радва на живота като всички останали? Обичала да пътува, обичала чуждите деца, защо не можела да си има свое дете? Дете, родено на свобода, а не в плен. „Аз съм жизнерадостен човек, Томас. Нормално, общително момиче. Харесвам хората — защо трябва да ги заблуждавам, след като ги харесвам?“ После каза, че бедата била в това, че преди години била избрана за една задача, която я направила студена като старица и я откъснала от Бог. Затова пиела и плачела. Вече беше забравила за съпруга си и по-скоро се оправдаваше за забежката си. — Той пак се запъна. — Усещах го, мистър Смайли, тя беше златна мина. Усетих го веднага. Казват, че знанието е сила, сър, а Ирина имаше сила, освен че имаше и качества. Може да беше изпълнена с решимост, но все още беше готова да се отдаде. Мога да почувствам щедростта на една жена, щом я видя, мистър Смайли. Имам такъв талант. А тази жена беше готова да бъде щедра. Господи, как може да се опише такова усещане? Някои хора могат да откриват вода под земята…

Той явно очакваше някакъв израз на съпричастност, затова Смайли каза:

— Разбирам — и подръпна крайчеца на ухото си.

Тар запази още миг мълчание, гледайки Смайли със странна зависимост в погледа си.

— Първата ми работа на сутринта беше да отменя полета и да си сменя хотела — каза той накрая.

Смайли внезапно отвори широко очи.

— Какво каза в Лондон?

— Нищо.

— Защо?

— Защото е голям хитрец — рече Гуилъм.

— Може би си мислех, че мистър Гуилъм ще каже: „Прибирай се, Тар“ — отвърна той, хвърляйки многозначителен поглед на Гуилъм, на който той не отговори. — Нали знаете, много отдавна, когато бях малък, сбърках и попаднах в един любовен капан.

— Излезе пълен глупак с една полякиня — каза Гуилъм. — Беше почувствал и нейната щедрост.

— Сигурен бях, че Ирина не е любовен капан, но как да очаквам мистър Гуилъм да ми повярва? Няма начин.

— Каза ли на Тесинджър?

— Не, дявол да го вземе.

— Как обясни в Лондон отлагането на полета си?

— Трябваше да летя в четвъртък. Реших, че на никого няма да му липсвам до вторник. Особено след като Борис се оказа партенка.

— Тъй като не беше дал обяснение, в понеделник домакините го обявиха за самоотлъчил се — каза Гуилъм. — Наруши всички писани и неписани правила. В средата на седмицата даже Бил Хейдън би тревога. А аз трябваше да го изслушам — добави кисело той.

Така или иначе, Тар и Ирина се срещнали на другата вечер. Срещнали се отново и на следващата вечер. Първата среща била в едно кафене и не вървяла. Взели много мерки да не ги забележат, защото Ирина умирала от страх не само от съпруга си, но и от служителите по сигурността към делегацията — горилите, както ги наричаше Тар. Тя отказала питие и цялата треперела. На втората вечер Тар все още очаквал нейната щедрост. Качили се на трамвая до връх Виктория, наблъскани сред американски госпожи с бели чорапки и сенки за очи. На третата вечер той взел кола под наем и двамата обикаляли Новите територии, докато изведнъж тя не се паникьосала, че са толкова близо до китайската граница, затова трябвало да обърнат и да се отправят към пристанището. Въпреки това разходката й харесала и често говорела за красивите подредени места, за езерцата с рибки и оризовите полета. На Тар разходката също му харесала, защото и двамата разбрали, че не ги следят. Ирина обаче още не разопаковала багажа, както се изрази той.

— Сега ще ви разкажа нещо много странно, което се случи на този етап от играта. В началото направо излизах от кожата си да се правя на Томас от Австралия. Наговорих й куп глупости за някаква ферма за овце край Аделаида и голям имот в центъра със стъклена фасада и надпис „Томас“ с неонови букви. Тя не ми вярваше. Кимаше, разсейваше се и ме чакаше да си кажа репликите, след което казваше „Да, Томас“, „Не, Томас“ и сменяше темата.

На четвъртата вечер той я закарал на хълмовете над Северния бряг и Ирина казала на Тар, че се била влюбила в него, че тя и съпругът й работели за Центъра в Москва и тя била наясно, че Тар също бил от занаята; познала го по изостреното му внимание и начина, по който слушал с очите си.

— Беше решила, че съм полковник от английското разузнаване — каза Тар съвсем сериозно. — Първо плачеше, после се смееше и според мене беше на крачка от полудяването. Говореше ту като смахната героиня от булеварден роман, ту като възпитана девойка от добро семейство. Англичаните били любимите й хора. Джентълмени, казваше тя. Занесох й бутилка водка и тя изпи половината за около петнайсет секунди. Да живеят английските джентълмени! Борис бил водещият, а Ирина била резерва. Двамата работели заедно, а един ден тя щяла да разговаря с Пърси Алълайн и да му разкрие една голяма тайна само на него. Борис бил на лов за хонконгски бизнесмени, като по съвместителство бил и пощенска кутия за съветската резидентура. Ирина била неговата свръзка, тя подготвяла микроточките и предавала по радиостанцията с висока честота, за да заблуди подслушвачите. Така беше на хартия, нали разбирате? Двата нощни клуба бяха главното и резервното място за среща с местната му свръзка, в този ред. Само че Борис искаше само да пие, да тича след танцьорките и да изпада в депресия. Или пък да се разхожда по пет часа, защото не можеше да понася да се намира в една стая с жена си. Ирина пък само чакаше, ревеше, наливаше се и си представяше как седи с Пърси край неговата камина и му разказва всичко, което знае. Оставих я да говори в колата на върха на хълма. Не помръдвах, защото не исках да разваля магията. Гледахме как здрачът се спуска над пристанището и красивата луна изгря оттам, а селяните се изнизваха покрай нас с дългите си пръти и керосинови лампи. Липсваше ни само Хъмфри Богарт в смокинг. Придържах бутилката водка и я оставях да говори. Даже не трепвах. Факт, мистър Смайли. Факт — обяви той с беззащитния вид на човек, който копнее да му повярват, но очите на Смайли бяха затворени и той беше глух за всякакви молби.

— Тя просто се отприщи — обясни Тар, сякаш това беше случаен инцидент, в който той нямаше никакво участие. — Разказа ми целия си живот, от раждането до полковник Томас, тоест аз. Мама, татко, първата любов, вербуването, обучението, ужасния половинчат брак, всичко. Как тя и Борис били събрани по време на обучението им и оттогава били заедно — една от великите, нерушими връзки. Каза ми истинското си име, работното си име и псевдонимите, под които е пътувала и предавала по радиото, след това извади дамската си чанта и започна да ми показва шпионския си набор — писалка с тайна секция, в която беше скрит ключът за кодиране, скрита камера, такива неща. „Чакай само Пърси да ги види“, казах й аз, малко в нейния тон, нали разбирате. Имайте предвид, че всичко беше стандартно производство, нищо специално, но въпреки това бяха първокласни изделия. За капак тя започна да дрънка за съветското разузнаване в Хонконг — агенти, явки, пощенски кутии, какво ли не. Щях да се побъркам, докато запомня всичко.

— Но не си — вметна Гуилъм.

Да, съгласи се Тар, не се побъркал и запомнил почти всичко. Знаел, че тя не му казвала цялата истина, но също така знаел, че истината не била лесна за момиче, станало шпионин още от дете, с което според него се справяла доста добре като за новак.

— Даже малко й съчувствах — каза той в поредния изблик на фалшива откровеност. — Струваше ми се, че бяхме на една вълна, сериозно ви казвам.

— Сигурно — направи Лейкон едно от редките си обаждания. Той беше много блед, но дали от гняв, или това беше ефектът от сивкавата светлина на ранното утро, процеждаща се през щорите, беше трудно да се каже.