Джон льо Каре
Дама, поп, асо, шпионин (23)

23

— Работата на онези, които развиват агентурни мрежи, е да се превърнат в легенди — започна Смайли, все едно изнасяше лекция на курсисти в Яслата. — Най-напред го правят, за да впечатлят своите агенти. След това го пробват на колегите си и по този начин по мои наблюдения се превръщат във формени идиоти. Някои не спират до там и го изпробват върху себе си. Това са шарлатаните, от които трябва да се отърваваме веднага, просто защото няма друг начин.

Въпреки това легенди съществуват и една от тях бил Карла. Даже и възрастта му оставала загадка. Най-вероятно Карла не било истинското му име. Десетилетия от живота му се губели и вероятно никога нямало да станат известни, защото хората, с които работил, имали навика да измират или да си държат езика зад зъбите.

— Говори се, че баща му бил в царската Охранка, а по-късно се появил в ЧеКа. Не ми се вярва, но е възможно. Според друга версия, той бил чирак в кухнята на един брониран влак срещу японските окупационни сили на изток. Смята се, че го е учил на занаят самият Берг — всъщност той му бил любимец, — което е все едно да учиш музика при… уф, избери си някой велик композитор. Що се отнася до мене, кариерата му започва в Испания през трийсет и шеста, защото това поне е документирано. Преструвал се е на руски журналист от бялата емиграция, съпричастен към каузата на Франко, и е вербувал куп немски агенти. Операцията е била извънредно сложна и направо забележителна за толкова млад човек. Следващото му появяване е в съветската контраофанзива при Смоленск през есента на четирийсет и първа като офицер от разузнаването под командването на Конев. Задачата му била да ръководи партизански мрежи в немския тил. Междувременно установил, че радистът му бил вербуван от немците и предавал радиосъобщения на противника. Той го вербувал обратно и започнал радиоигра, която съвсем ги объркала.

Това било още една част от легендата, обясни Смайли — благодарение на Карла край Елня немците обстреляли собствените си предни позиции.

— А между тези две появявания — продължи той, — през трийсет и шеста и четирийсет и първа, Карла е посетил Великобритания и смятаме, че е прекарал тук шест месеца. Но дори и днес не знаем — тоест аз не зная — под какво име и прикритие. Което не означава, че и Джералд не знае. Но Джералд едва ли ще ни каже, поне не и нарочно.

Смайли никога не беше разговарял с Гуилъм по този начин. Той нямаше склонност към доверителни разговори или дълги лекции; Гуилъм го познаваш като стеснителен човек, независимо от неговата суетност, който очаква твърде ограничено общуване.

— Някъде през четирийсет и осма, след като служил съвестно на страната си, Карла прекарал известно време в затвора, а след това и в Сибир. В цялата работа нямало нищо лично. Просто се оказал в една от онези части на разузнаването на Червената армия, които при поредната чистка престанали да съществуват.

И със сигурност, продължи Смайли, след реабилитирането си в постсталинските години заминал за Америка; тъй като, когато индийските власти го арестували в Делхи през лятото на петдесет и пета по неясни обвинения за нарушаване на имигрантския режим, той тъкмо бил кацнал от Калифорния. Клюките в Цирка след това го свързвали с големите скандали за измяна във Великобритания и Щатите.

Смайли обаче знаеше повече:

— Карла отново бил в немилост. Москва го преследваше и решихме, че можем да го убедим да дезертира. Затова отлетях за Делхи. За да си поговоря с него.

Настъпи пауза, докато ленивото момче се домъкна да ги попита дали са доволни от обслужването. Смайли изключително вежливо го увери, че нямат нужда от нищо.

 

 

— Историята на срещата ми с Карла — продължи той — е свързана до голяма степен с настроенията през онова време. В средата на петдесетте московският Център беше разпердушинен. Старшите офицери ги разстрелваха или прочистваха на групи, а нисшите чинове бяха обхванати от всеобща параноя. Първият резултат беше масово дезертиране на служители на Центъра, работещи в чужбина. По цял свят, Сингапур, Найроби, Стокхолм, Канбера, Вашингтон, един господ знае къде, течеше несекващ поток от резидентурите — не само едри риби, но и обикновени агенти, шофьори, шифровчици, машинописки. Трябваше да реагираме по някакъв начин — едва ли някой си дава сметка до каква степен индустрията стимулира собствената си инфлация — и изведнъж аз се превърнах в нещо като търговски пътник, заминавайки ту за някоя столица, ту на следващия ден за някое забутано гранично селце — веднъж дори на кораб в морето, — за да приемам дезертиращи руснаци. Да отсявам, да пренасочвам, да уговарям условия, да инструктирам и дори да уволнявам.

Гуилъм го наблюдаваше през цялото време, но дори на безжалостната неонова светлина изражението на Смайли не издаваше нищо друго, освен леко тревожна съсредоточеност.

— Може да се каже, че развихме три вида договори за онези, чиито истории се потвърждаваха. Ако информацията на клиента не представляваше интерес, го разменяхме с друга държава и забравяхме за него. Купувахме го за материал, както се казва, също като главорезите в наши дни. Или пък го пускахме обратно в Русия, в случай че бягството му още не беше забелязано там. А ако имаше късмет, взимахме го ние; остъргвахме всичко, което знаеше, и го внедрявахме на Запад. Обикновено Лондон решаваше, не аз. Запомни обаче следното. По онова време Карла или Герстман, както се наричаше той, беше просто поредният клиент. Разказах ти цялата му история отзад напред; не исках да скромнича пред тебе, но знай, че предвид всичко, случило се помежду ни, а още повече онова, което не се е случило, когато отлетях за Делхи, аз и всички останали в Цирка знаехме само, че някакъв човек на име Герстман установява радиовръзка между Рудньов, шефа на агентурните мрежи в московския Център, и резидентурата на Центъра в Калифорния, която бездействаше поради липса на средства за комуникация. Това е всичко. Герстман вкарал контрабандно предавател през канадската граница и три седмици се покривал в Сан Франсиско, обучавайки новия радист. Това беше работната хипотеза, подкрепена от няколко тестови радиопредавания.

За тези тестови радиопредавания между Москва и Калифорния, обясни Смайли, бил използван книжен код:

— И тогава един ден Москва изпрати директна заповед…

— Кодирана със същия книжен код?

— Точно така. Там е работата. Благодарение на моментно невнимание от страна на шифровчиците на Рудньов ние набрахме преднина. Жонгльорите разбиха кода и така се сдобихме с нашата информация. Герстман трябваше веднага да напусне Сан Франсиско и да отиде в Делхи за среща с кореспондента на ТАСС — вербовчик, попаднал на гореща китайска следа, който имаше нужда от указания. Защо са го помъкнали по целия път от Сан Франсиско до Делхи, защо е трябвало да бъде именно Карла — това е друга история. Важното в случая е, че щом Герстман се появил на срещата в Делхи, човекът на ТАСС му връчил самолетен билет и му казал веднага да се прибира в Москва. Без въпроси. Заповедта била лично на Рудньов. Подписана била с псевдонима на Рудньов и била доста безцеремонна, дори според руските стандарти.

След което човекът на ТАСС си заминал, оставяйки Герстман на тротоара с много въпроси и двайсет и осем часа до полета му.

— Не му се наложило да стои там много време, преди индийските власти да го арестуват по наша молба и да го откарат в затвора в Делхи. Доколкото си спомням, бяхме обещали на индийците част от продукта. Струва ми се, че уговорката беше такава — забеляза той и като човек, внезапно стреснат от пропуските в паметта си, замълча и разсеяно се загледа някъде в задименото помещение. — Или май им казахме, че могат да го задържат, след като свършим с него. Ох, боже…

— Няма значение — каза Гуилъм.

— С една дума, за първи път в живота на Карла Циркът беше на крачка пред него — продължи Смайли, след като отпи глътка от виното и направи кисела физиономия. — Той нямаше как да знае, че агентурната мрежа в Сан Франсиско, която току-що беше обслужил, беше обърната с хастара навън още в деня, в който той беше заминал за Делхи. Веднага щом Контрола получи цялата история от жонгльорите, той я изтъргува с американците с уговорката, че няма да пипат Герстман, а ще ударят останалата част от мрежата на Рудньов в Калифорния. Герстман отлетя за Делхи в неведение и продължаваше да бъде в неведение, когато пристигнах в затвора, за да му продам една застраховка, както се изрази Контрола. Изборът му беше много прост. В момента нямаше и най-малкото съмнение, че главата на Герстман е на дръвника в Москва, където Рудньов правеше всичко възможно да прехвърли върху него вината за провала на мрежата в Сан Франсиско, за да спаси собствената си кожа. Тази история вдигна голям шум в Щатите и в Москва бяха много ядосани от подобна реклама. Носех със себе си снимките от ареста в американските вестници; даже и на радиоприемника, който Карла беше внесъл, а също и графикът на радиопредаванията, който беше скрил, преди да замине. Нали знаеш колко чувствителни ставаме, когато нещата излязат във вестниците.

Гуилъм знаеше и трепна, като си спомни за папката „Свидетел“, която беше оставил при Мендъл по-рано същата вечер.

— В общи линии Карла беше типичният несретник от студената война. Беше напуснал дома си, за да работи в чужбина. Работата се беше провалила с гръм и трясък, но той не можеше да се прибере — у дома го чакаха повече врагове, отколкото в чужбина. Нямахме право на постоянен арест, така че Карла трябваше сам да поиска убежище. Не знам дали друг път съм попадал на толкова ясни основания за дезертиране. Трябваше само да му докажа, че мрежата в Сан Франсиско е арестувана — да размахам под носа му снимките и изрезките от вестниците, които носех в чантата си, — да му намекна за не особено приятелската конспирация на брат Рудньов в Москва, да телеграфирам на леко претоварените следователи в Сарат и с малко късмет можех да съм в Лондон за уикенда. Даже ми се струва, че имах билети за „Садлърс Уелс“. Тази година Ан много обичаше балет.

Да, Гуилъм също беше чувал за него, един двайсетгодишен Аполон от Уелс, момчето чудо на онзи сезон. Месеци наред трупата предизвикваше фурор в Лондон.

Жегата в затвора била кошмарна, продължи да разказва Смайли. В средата на килията имало желязна маса и железни халки, забити в стената.

— Доведоха го окован, което ми се стори излишно, защото той беше много слаб. Помолих ги да му освободят ръцете и щом го направиха, той ги сложи на масата пред себе си и се загледа как кръвта се връща в тях. Сигурно е било болезнено, но той не промълви нито дума. Беше прекарал там една седмица и беше облечен в туника от басма. Червена. Забравил съм какво означава червеното. Някакви затворнически правила.

Той отпи от виното и пак направи физиономия, след това лицето му бавно се изглади, когато спомените отново го обзеха.

— На пръв поглед не ми направи особено впечатление. Щеше да ми е трудно да разпозная в дребния човечец пред мене коварния зъл гений, за когото научихме от писмото на горката Ирина. Предполагам, че и възприятията ми са били до голяма степен затъпени от толкова много срещи през последните месеци, от пътуванията и от… да кажем, от събитията у дома.

През цялото време, откакто Гуилъм го познаваше, това беше най-близкото до признаване на изневерите на Ан.

— По някаква причина беше страшно болезнено. — Очите му бяха отворени, но погледът му беше втренчен навътре. Кожата на челото и на страните му се беше опънала, сякаш от напрежение да си спомни нещо, но нищо не можеше да скрие от Гуилъм самотата, предизвикана от това признание. — Имам теория, която май е доста неетична — продължи Смайли, малко по-жизнерадостно. — Във всеки от нас има съвсем малко състрадание. Ако го хабим за всяка срещната бездомна котка, никога няма да стигнем до най-важното. Какво мислиш?

— Как изглеждаше Карла? — попита Гуилъм, приемайки въпроса му за риторичен.

— Благ. Кротък и благ. Би могъл да мине за свещеник, от онези опърпани, дребни отчета, които се срещат в италианските градчета. Малък, жилест дребосък, с посребрена коса, блестящи кафяви очи и много бръчици. Или директор на училище, би могъл да бъде директор на училище — строг, каквото и да означава това, и прозорлив в рамките на своя опит; но във всеки случай незабележим. В началото не ми направи друго впечатление, освен че погледът му се спря право върху мен и не се отмести през целия разговор. Ако изобщо може да се нарече разговор, защото той не обели нито дума. Нито една, през цялото време, докато бяхме заедно; нито една сричка. Освен това беше дяволски горещо и аз бях уморен до смърт от пътуването.

По-скоро от възпитание, отколкото от апетит, Смайли се зае с храната си, хапвайки унило няколко залъка, преди да продължи разказа си:

— Ето — измърмори той, — колкото да не обидим готвача. В действителност аз бях малко предубеден към мистър Герстман. Всеки си има предразсъдъци и моите са тъкмо по отношение на радистите. Опитът ми показва, че са изключително досадно племе, лоши агенти, твърде напрегнати и безобразно ненадеждни, когато дойде време да се върши работа. Реших, че Герстман е поредният представител на този род. Може би си търся оправдание, че се заех с него с недостатъчно… — той се поколеба — … недостатъчно внимание, недостатъчно старание, отколкото беше необходимо, както ми се струва сега. — Изведнъж той доби увереност. — Макар че не съм сигурен, че трябва да се оправдавам — каза той.

В този момент Гуилъм усети прилив на необичаен гняв, предизвикан от призрачната усмивка, пробягала по бледите устни на Смайли.

— Да върви по дяволите — измърмори Смайли.

Объркан, Гуилъм зачака.

— Спомням си, че си помислих също така, че затворът бързо е сложил отпечатъка си върху него през последните седем дни. Кожата му беше покрита с бял прах и той не се потеше, а от мене течеше пот като река. Казах си репертоара, както го бях правил десетина пъти тази година, с изключение на това, че очевидно не бихме могли да го върнем в Русия като наш агент. „Имате алтернатива. Това си е само ваша работа. Елате на Запад и можем да ви осигурим приличен живот в разумни граници. След като ви разпитат, в което се очаква да сътрудничите, можем да ви помогнем да започнете на чисто, с ново име, на спокойствие, с определени средства. От друга страна, можете да се върнете у дома и там най-вероятно ще ви разстрелят или ще ви изпратят в лагер. Миналия месец изпратиха Биков, Шур и Муранов. Сега защо не ми кажете истинското си име?“ Нещо такова. След което се облегнах назад, избърсах потта си и го зачаках да каже: „Да, благодаря ви“. Той не направи нищо. Не проговори. Просто си седеше, неподвижен и дребен, под големия вентилатор, който не работеше, и ме гледаше с кафявите си, почти весели очи. С ръце пред себе си. Те бяха много мазолести. Помня, че си помислих да го питам къде се е занимавал с толкова физическа работа. Той ги държеше — ето така — на масата, с дланите нагоре и с леко свити пръсти, сякаш още бяха в окови.

Момчето, което реши, че с този жест Смайли показва някакво желание, се довлече до масата и Смайли отново го увери, че всичко е просто отлично, а виното е изключително, направо се чуди откъде го взимат; докато момчето не си тръгна, ухилено на някаква своя си мисъл, и плесна кърпата си на една от съседните маси.

— Струва ми се, че в този момент започна да ме обзема необичайно смущение. Жегата наистина ме мъчеше. Вонята беше непоносима и помня, че чувах как собствените ми капки пот правят „кап, кап“ по металната маса. Не беше само мълчанието му; физическата му неподвижност започваше да ми въздейства. О, бях виждал дезертьори, на които им трябваше време да проговорят. Може да е много мъчително за човек, обучен да пази тайна дори пред най-близките си приятели, изведнъж да отвори уста и да започне да разказва тайни на враговете си. Мина ми през ума, че затворническите власти може да са решили да ми направят услуга и да го упоят, преди да ми го доведат. Увериха ме, че не са го направили, но човек не може да е сигурен. Затова отначало реших, че мълчанието му се дължи на шока. Но тази неподвижност, тази напрегната, бдителна неподвижност беше друго нещо. Особено когато всичко в мене беше толкова разбъркано — Ан, собственият ми пулс, ефектът от жегата и от пътуването…

— Разбирам — каза тихо Гуилъм.

— Наистина ли? Начинът, по който седиш, е много красноречив, всеки актьор ще ти го каже. Ние седим според своите характери. Протягаме се и обкрачваме, почиваме като боксьори между рундовете, мърдаме неспокойно, седим на ръба, кръстосваме и разтваряме крака, губим търпение, губим издръжливост. Герстман не правеше нищо такова. Позата му беше категорична и непоклатима, дребното му ъгловато тяло беше като ръб на скала; можеше да седи така цял ден, без по него да трепне и мускул. Докато аз… — разказът му прекъсна от неловък, притеснен смях и Смайли пак опита от виното, но то не беше станало по-добро. — Докато аз копнеех да имам нещо пред себе си, хартия, книга, доклад. Мисля, че съм неспокоен човек, нервен, непостоянен. Поне тогава така си мислех. Струваше ми се, че ми липсва философско спокойствие. Липсваше ми философия, ако щеш. Работата ми ме натоварваше много повече, отколкото си давах сметка; поне досега. Но в онази гадна килия наистина се почувствах накърнен. Почувствах, че цялата отговорност за воденето на студената война е стоварена върху плещите ми. Което беше глупаво, разбира се, просто бях уморен и започвах да се разболявам. — Той пак отпи.

— Казвам ти — настоя той, отново ядосан на себе си. — Никой не е длъжен да се извинява за онова, което направих.

— Какво си направил? — попита Гуилъм през смях.

— Както и да е, настъпи пауза — продължи Смайли, без да обръща внимание на въпроса. — Тя не се дължеше на Герстман, който през цялото време беше една пауза, така че беше заради мене. Казах си моята част, показах му снимките, на които той не обърна внимание — дори бих казал, че беше готов да приеме на доверие думите ми за провалената мрежа в Сан Франсиско. Повторих едно, повторих друго, опитах няколко варианта и накрая се изчерпах. Седях и се потях като прасе. Е, всеки глупак знае, че когато това се случи, трябва да станеш и да си излезеш. Казваш: „Избирайте“ или „Ще се видим утре сутринта“. Или пък: „Имате един час да размислите“.

— Оказа се обаче, че започнах да говоря за Ан. — Той не остави време за приглушеното възклицание на Гуилъм. — О, не конкретно за моята Ан. За неговата Ан. Допуснах, че има такава. Зададох си въпроса, доста мързеливо без съмнение, за какво би си мислил човек в това положение, за какво бих си мислил аз. Съзнанието ми подсказа субективния отговор — за жена си. Как се нарича това, проекция или заместване? Ненавиждам тези термини, но съм сигурен, че е един от двата. Там е работата, че се поставих на неговото място и сега разбирам, че съм започнал да разпитвам себе си — той не говореше, представяш ли си? Вярно е, че имаше определени външни признаци, върху които градях подхода си. Той изглеждаше женен; изглеждаше като едната половинка; изглеждаше прекалено завършен, за да е сам в живота. Освен това в паспорта на Герстман пишеше, че е женен, а за всички ни е втора природа нашите прикрития, нашите фалшиви самоличности да се припокриват с реалността. — Той отново се впусна в размишления. — Често съм си го мислел. Дори съм го споделял с Контрола — трябва по-сериозно да разглеждаме прикритията на противника, казвах му аз. Колкото повече самоличности има един човек, толкова повече те издават личността, която прикриват. Петдесетгодишният, който крие пет години от възрастта си. Жененият, който се представя за ерген; човекът без деца, който казва, че има две… Или пък разпитващият, който се поставя на мястото на човека, който не говори. Малцина могат да потиснат апетита си, когато фантазират за себе си.

Той пак се отнесе и Гуилъм търпеливо го зачака да се върне. Защото, докато Смайли се беше концентрирал върху Карла, Гуилъм се беше концентрирал върху Смайли и в този момент беше готов да го последва навсякъде, само и само да бъде край него и да чуе историята до край.

— От доклада на американските агенти знаех, че Герстман е заклет пушач на „Кемъл“. Поръчах да ми донесат няколко пакета — нали така казват американците? — и помня, че се почувствах много странно, когато дадох парите на пазача. Разбираш ли, имах чувството, че Герстман видя нещо символично в преминаването на парите от мене към индиеца. Тогава носех парите в специален колан. Трябваше да бръкна и да отделя една банкнота от пачката. Погледът на Герстман ме накара да се почувствам като мръсен империалист. — Той се усмихна. — А аз със сигурност не съм такъв. Бил може да е. Или Пърси. Но не и аз. — Той извика момчето, за да го отпрати: — Бихте ли ни донесли вода? Една кана с две чаши. Благодаря ви. — И пак продължи с разказа: — И тогава го попитах за мисис Герстман.

— Попитах го къде е тя. Какво ли не бих дал да получа отговор на този въпрос за Ан. Отговор не последва, само немигащ поглед. От двете му страни стояха двама пазачи и техните погледи бяха толкова по-леки в сравнение с неговия. Тя трябва да започне нов живот, казах му аз, няма друг начин. Няма ли приятел, на когото може да разчита, че ще се погрижи за нея? Дали не може да намери начин да се свърже тайно с нея? Обясних му, че неговото завръщане в Москва изобщо няма да й помогне. Слушах се как продължавам да приказвам, без да мога да спра. Може би и не исках. Разбираш ли, наистина си мислех да напусна Ан, смятах, че му е дошло времето. Връщането би било донкихотовска постъпка, казах му аз, без никаква стойност за жена му или за някого другиго, по-скоро обратното. Ще я подложат на гонения; в най-добрия случай ще й позволят да го види за малко, преди да го разстрелят. От друга страна, ако реши да ни се довери, бихме могли да опитаме да я изтъргуваме; не забравяй, че по онова време имахме много запаси и част от тях заминаваха за Русия като бартер; макар че един господ знае защо бихме ги използвали за такава цел. Със сигурност, казах му аз, тя би предпочела да знае, че той е на сигурно място на Запад и има прилични шансове тя да дойде при него, отколкото разстрелян или умиращ от глад в Сибир. Наистина се нахвърлих върху нея — изражението му ме насърчаваше. Можех да се закълна, че му подействах, намерил бях пукнатината в бронята му, докато всъщност единственото, което постигнах, беше да му покажа пукнатината в моята. А когато споменах Сибир, докоснах нещо. Почувствах го, също като буца в гърлото ми, почувствах как Герстман потръпна от отвращение. И как няма да го почувствам — отбеляза Смайли с горчивина, — след като съвсем до неотдавна е бил в лагера. Най-накрая се върна и пазачът с цигарите, цял наръч, който той стовари с дрънчене на металната маса. Преброих рестото, оставих му бакшиш и в този момент пак забелязах изражението в погледа на Герстман; стори ми се, че му стана забавно, но вече не бях в състояние да го различа. Видях, че момчето отказа бакшиша; сигурно не обичаше англичани. Отворих един пакет и предложих цигара на Герстман. Хайде, казах му аз, заклет пушач сте, всички го знаят. А това е любимата ви марка. Гласът ми прозвуча напрегнато и глупаво, но не бях в състояние да направя нищо по въпроса. Герстман се изправи и кротко даде знак на пазачите, че иска да се върне в килията си.

Смайли замълча за момент и отмести недоядената си порция, в която се бяха образували бели парченца мазнина като пролетна слана.

— Докато излизаше от килията, той размисли и си взе един пакет цигари и запалка от масата, моята запалка, подарък от Ан. „На Джордж от Ан с цялата ми любов.“ При други обстоятелства и през ум не би ми минало да му позволя да я вземе, само че сега обстоятелствата бяха различни. Дори ми се стори съвсем уместно той да вземе нейната запалка; помислих си, бог да ми е на помощ, че това е израз на връзката помежду ни. Той пусна запалката и цигарите в джоба на червената си туника, след което протегна ръка за белезниците. Казах му: „Запалете си една сега, ако искате“, а на пазачите казах: „Оставете го да си запали една цигара, моля“. Той обаче не помръдна. „Възнамеряваме утре да ви качим на самолета за Москва, освен ако не се разберем“, добавих аз. Може и да не ме чу. Гледах как пазачите го отвеждат, след това се прибрах в хотела си, някой ме откара, но и до ден-днешен не мога да кажа кой беше. Вече не знаех какво изпитвам. Бях по-объркан и по-болен, отколкото признавах даже и на себе си. Хапнах малко на вечеря, пих твърде много и вдигнах висока температура. Лежах в леглото, плувнал в пот, и си мислех за Герстман. Страшно много исках да остане. Какъвто бях лекомислен, наистина бях твърдо решен да го задържа, да му осигуря нов живот, ако е възможно, да го срещна пак с жена му в идилична среда. Да го направя свободен, да го извадя завинаги от войната. Отчаяно исках да не се връща. — Той вдигна поглед и в очите му се четеше самоирония. — Искам да кажа, Питър, че човекът, който излизаше от конфликта онази нощ, беше Смайли, а не Герстман.

— Бил си болен — настоя Гуилъм.

— Уморен, да кажем. Болен или уморен; цяла нощ между аспирините, хинините и сладникавите образи на възродения брак на Герстман пред очите ми изникваше един и същ образ. Образът на Герстман, седнал на перваза, загледан надолу към улицата с онези неподвижни кафяви очи, а аз не спирам да му говоря отново и отново: „Стой, не скачай, стой!“. Не си давах сметка, разбира се, че сънувам собствената си несигурност, а не неговата. Рано сутринта един лекар ми постави инжекции, за да свали температурата. Трябваше да зарежа случая и да телеграфирам да изпратят някой да ме замести. Трябваше да изчакам, преди да отида в затвора, но в ума ми беше само Герстман — трябваше да чуя решението му. В осем часа вече ме водеха към килиите. Той седеше вдървено, като че ли глътнал бастун, на груба дървена пейка; за първи път видях войника в него и разбрах, че също като мене и той не беше спал цяла нощ. Беше небръснат и долната му челюст беше сребриста, което придаваше на лицето му старчески вид. По другите пейки спяха индийци и с червената си туника и сребристия цвят той изглеждаше много бял сред тях. Държеше запалката на Ан в ръка; пакетът цигари лежеше на пейката до него, недокоснат. Заключих, че е използвал нощта и неизпушените цигари, за да реши дали може да понесе затвор, разпит и смърт. Само един поглед към изражението му ми даде да разбера, че е решил, че може. Не седнах да го умолявам — каза Смайли, продължавайки направо. — Той не би могъл да бъде убеден чрез театралничене. Самолетът му излиташе по-късно същата сутрин; имах още два часа. Аз съм най-лошият адвокат на света, но през тези два часа опитах да изтъкна всички причини, за които успях да се сетя, да не заминава за Москва. Разбираш ли, бях убеден, че съм съзрял в лицето му нещо по-висше от обикновената догма; без да осъзнавам, че виждам собственото си отражение. Бях си втълпил, че Герстман в крайна сметка е податлив на обичайните житейски доводи на човек на неговите години, с неговата професия и неговия, нека да го наречем, опит. Не му обещавах богатство, жени, кадилаци и мед и масло, допускайки, че той нямаше нужда от подобни неща. Тогава поне бях достатъчно съобразителен да не повдигам въпроса за жена му. Не му изнасях речи за свободата, каквото и да означава това, нито пък за принципната добронамереност на Запада — освен всичко друго, времето не беше подходящо да пробутвам тази история, а и аз самият не бях много наясно в идеологическо отношение. Тръгнах по пътя на сходството помежду ни. Вижте, казах му аз, ние остаряваме и прекарахме живота си в търсене на недостатъци в системата на другия. Аз мога да разбера източните ценности по същия начин, по който вие можете да разберете западните. Сигурен съм, че и на двама ни до гуша е дошло от дребните удоволствия от тази проклета война. Но сега вашите хора ще ви разстрелят. Не мислите ли, че е дошло времето да приемете, че както вашата страна има достойнства, така има и моята? Вижте, казах аз, в нашата работа виждаме само отрицателните страни. В този смисъл и двамата няма към какво да се стремим. И двамата на младини сме преследвали велики идеи… — отново почувствах импулса в него — Сибир, бях докоснал нерв, — но вече не е така, нали? Карах го да ми отговори само на този въпрос — не му ли е хрумвало, че той и аз по различни пътища може да сме достигнали до едни и същи заключения за живота? Дори ако заключенията ми бяха, както той би се изразил, несвободни, методите ни не бяха ли идентични? Нима в живота му вече нямаше значение само конкретното? Нима в ръцете на политиците великите идеи не се превръщат само в нови форми на предишните страдания? Следователно неговият живот, спасяването му от поредния безсмислен взвод за екзекуции е по-важно — по-важно от морална, от етична гледна точка, — отколкото чувството за дълг или задължението, или ангажимента, или каквото там не му позволява да се отклони от сегашния си път към самоунищожение? Не му ли е хрумвало да постави под въпрос — след всичко, което е видял през живота си, — да постави под въпрос справедливостта на една система, която хладнокръвно предлага да бъде разстрелян за провинения, които никога не е извършвал? Умолявах го — да, боя се, че наистина го умолявах, пътувахме към летището и той все още не беше отронил нито дума пред мене, — умолявах го да си даде сметка дали наистина вярва; дали вярата в системата, на която честно беше служил, наистина беше възможна за него в този момент.

Смайли замълча за известно време.

— Захвърлих психологията на вятъра, доколкото я владея, а също и професионалните умения. Можеш да си представиш какво каза Контрола. Въпреки това разказът ми му беше интересен, той обичаше да слуша за хорските слабости. Особено за моите, кой знае защо. — Той възвърна безпристрастния си тон. — Така значи. Когато самолетът пристигна, аз се качих на борда заедно с него и прелетях част от разстоянието — по онова време нямаше много директни полети. Той ми се изплъзваше и нищо не можех да направя, за да го спра. Бях се отказал да говоря, но бях до него, ако променеше намерението си. Не го направи. По-скоро беше готов да умре, отколкото да ми даде каквото исках; по-скоро беше готов да умре, отколкото да се откаже от политическата система, на която се беше посветил. Последният ми спомен от него е безизразното му лице в очертанията на илюминатора, което ме наблюдава, докато слизам по трапа. Към нас се присъединиха две горили с много руски вид, които се настаниха на седалките зад него, така че нямаше голям смисъл да оставам. Върнах се у дома и Контрола каза: „Е, боже мой, надявам се да го разстрелят“, след което ме подкрепи с чаша чай. От онази отвратителна китайска смес, която пие, жасмин с лимон или нещо такова, поръчва да му го купуват от бакалията на ъгъла. Поръчваше, искам да кажа. След това ме изпрати в тримесечен отпуск без право на избор. „Харесва ми, че имаш съмнения — каза ми той. — Това ми говори за твоята позиция. Но не ги издигай в култ, защото ще станеш скучен.“ Това беше предупреждение и аз се вслушах в него. Каза ми още да не мисля толкова за американците; той ме увери, че почти не се сещал за тях.

Гуилъм го гледаше, очаквайки развръзката.

— Но до какъв извод стигна ти? — попита той с тон, който говореше, че накрая се е оказал излъган. — На Карла изобщо минавало ли му е през ум да остане?

— Сигурен съм, че не — каза Смайли с неприязън. — Държах се като мекушав глупак. Същински слабохарактерен западен либерал. Но по-скоро бих бил глупак, какъвто аз реша, отколкото той. Сигурен съм — повтори енергично Смайли, — че нито моите аргументи, нито собствената му съдба в московския Център в крайна сметка не биха повлияли на решението му. Предполагам, че е прекарал нощта в размисли как да надвие Рудньов, когато се прибере у дома. Не щеш ли, Рудньов беше застрелян месец по-късно. Карла беше назначен на неговото място и се зае да възстановява връзките със старите си агенти. Сред тях несъмнено е бил и Джералд. Не е ли странна мисълта, че през цялото време, докато ме е гледал, може да си е мислел за Джералд. Сигурно след това на двамата им е било доста забавно.

Случката имала още едно последствие, каза Смайли. След историята в Сан Франсиско Карла никога повече не докоснал нелегална радиостанция. Изобщо я изключил от методите си.

— Връзките в посолствата са друга работа. Но иначе на агентите му е забранено с пръст да я докосват. И още пази запалката на Ан.

— Твоята запалка — поправи го Гуилъм.

— Да. Моята, разбира се. Кажи ми — продължи той, докато келнерът отнасяше парите му, — Тар имаше ли конкретен човек предвид, когато каза онази неприятна реплика за Ан?

— Боя се, че да.

— Нима слухът е толкова подробен? — попита Смайли. — И е стигнал толкова далече? Чак до Тар?

— Да.

— И какво точно гласи?

— Че Бил Хейдън е любовник на Ан Смайли — каза Гуилъм, усещайки, че го обзема онази студенина, която беше неговата защита, когато съобщаваше лоши новини — разкрит си, уволнен си, умираш.

— Аха. Ясно, да. Благодаря ти.

Настъпи много неловко мълчание.

— Какво стана с мисис Герстман, има ли такава? — попита Гуилъм.

— Карла навремето имал брак с една студентка в Ленинград. Самоубила се, когато го пратили в Сибир.

— Значи Карла е непробиваем? — каза накрая Гуилъм. — Не може да бъде купен и не може да бъде пречупен.

Върнаха се при колата.

— Трябва да ти кажа, че платихме доста скъпо за тази храна — сподели Смайли. — Мислиш ли, че сервитьорът ме е излъгал?

Само че Гуилъм не беше в настроение да обсъжда евтините заведения в Англия. Отново зад волана, денят пак се беше превърнал в кошмар, потискаща въртележка от неясни опасности и подозрения.

— И все пак кой е източник Мерлин? — попита той. — Откъде може Алълайн да е взел тази информация, ако не от самите руснаци?

— О, разбира се, че я е получил от руснаците.

— Господи, ако руснаците са изпратили Тар…

— Не са. Нито пък Тар е използвал британските паспорти, нали така? Руснаците са се объркали. Това, с което Алълайн разполага, е доказателство, че Тар ги е изиграл. Това е най-важното, което научихме от цялата тази буря в чаша вода.

— Тогава какво искаше да каже Пърси с „мътенето на водата“? Най-вероятно е имал предвид Ирина.

— И Джералд — съгласи се Смайли.

В колата отново настъпи мълчание и изведнъж между тях сякаш изникна непреодолима пропаст.

— Виж, Питър, аз самият още не съм съвсем наясно — тихо каза Смайли. — Но почти съм го разбрал. Карла обърна Цирка нагоре с главата, това го разбрах, както впрочем и ти. Остава обаче един последен възел, който никак не мога да разплета. Макар че имам намерение да го направя. А ако искаш проповед, ще ти кажа, че Карла не е непробиваем, защото е фанатик. И един ден, ако съм жив дотогава, именно тази липса на мярка ще го съсипе.

Когато стигнаха до станцията на метрото Стратфорд, валеше дъжд; неколцина пешеходци се бяха скупчили под навеса.

— Питър, искам от сега нататък да го караш по-леко.

— Три месеца без право на избор ли?

— Почини си малко.

След като затвори вратата след него, на Гуилъм изведнъж му се прииска да пожелае на Смайли „лека нощ“ или дори „успех“, затова се пресегна през седалката, свали прозореца и си пое дъх да извика. Но Смайли беше изчезнал. Не познаваше друг човек, който можеше толкова бързо да изчезне в тълпата.

 

 

През остатъка от тази нощ светлината в прозореца на таванската стая на мистър Бараклъф в хотел „Айлей“ не угасна. Измачкан, небръснат, Джордж Смайли не вдигаше глава от масичката на майора, четейки, сравнявайки, водейки бележки, правейки справки с такава упоритост, която, погледната отстрани, със сигурност би му напомнила за последните дни на Контрола на петия етаж в Цирка. Докато се ровеше в документите, той преглеждаше молбите за отпуска и болничните листове от последната година, донесени от Гуилъм, и ги слагаше до описанията на официалните пътувания на културния аташе Алексей Александрович Поляков, командировките му до Москва, пътуванията му извън Лондон, докладвани във Форин Офис от специалния отдел и имиграционните власти. После пак ги сравняваше с датите, на които Мерлин е предоставял своята информация, и без сам да знае защо го прави, разби докладите от „Черна магия“ на такива, които очевидно са били актуални в момента на получаването им, и други, които биха могли да бъдат задържани месец или два от Мерлин или от неговите водещи офицери, за да бъдат покрити празни периоди — това бяха анализи, характеристики на видни членове на администрацията, случайни клюки от Кремъл, които биха могли да са събрани в произволно време и съхранени за някой сушав ден. След като направи списък на актуалните доклади, той записа датите им в една колона и махна останалите. В този момент настроението му можеше да се сравни с онова на учен, който инстинктивно усеща, че е на прага на откритие, и всеки миг очаква логическата връзка. По-късно в разговор с Мендъл той каза, че било като „да сложиш всичко в една епруветка и да видиш дали ще избухне“. Най-силно впечатление му направили думите на Гуилъм, каза той, за мрачната забележка на Алълайн за мътенето на водата — иначе казано, той търсел „последния заплетен възел“, завързан от Карла, за да си обясни конкретните подозрения, породени от писмото на Ирина.

Предварителните му изводи се оказаха доста любопитни. Първо, в деветте случая, в които имаше актуални доклади от Мерлин, или Поляков е бил в Лондон, или Тоби Естерхази беше пътувал в чужбина. Второ, през ключовия период след авантюрата на Тар в Хонконг тази година Поляков се е намирал в Москва за спешни културни консултации, а скоро след това Мерлин беше изготвил един от най-впечатляващите и актуални материали за „идеологическата диверсия“ на Съединените щати, включително оценка на работата на Центъра по основните американски разузнавателни цели.

Като се върна пак назад, той установи, че обратното също е вярно — всички доклади, които беше махнал, защото нямаха връзка със скорошни събития, бяха разпространявани по времето, когато Поляков е бил в Москва или в отпуск.

Тогава го намери.

Без гръмки открития, без проблясъци, без викове „Еврика!“, без да се обажда на Гуилъм и Лейкон, без „Смайли е номер едно“. Просто тук, пред него, в документите, които проучи, и бележките, които събра, се намираше потвърждението на една теория, която Смайли, Гуилъм и Рики Тар бяха видели онзи ден от различните си гледни точки — че между къртицата Джералд и източник Мерлин имаше взаимодействие, което не можеше повече да се отрича; че знаменитата подвижност на Мерлин му позволяваше да действа като инструмент както на Карла, така и на Алълайн. Или по-скоро, разсъждаваше Смайли, премятайки кърпа на рамо и подскачайки радостно в коридора, готов да ознаменува събитието с един душ, като агент на Карла? И че в основата на този заговор се намираше една съвсем проста конструкция, която наистина го възхищаваше със симетрията си. Имаше дори физическо присъствие — тук, в Лондон, една къща, шейсет хиляди лири, платени до последното пени от Министерството на финансите; без съмнение обект на въжделения на многобройните нещастни данъкоплатци, които всеки ден минаваха покрай нея, сигурни, че никога няма да могат да си я позволят, и без да знаят, че вече са я платили. За първи път от много месеци насам почувства облекчение, когато се зае с откраднатата папка на операция „Свидетел“.