Джон льо Каре
Дама, поп, асо, шпионин (15)

15

Хотел „Айлей“ на Съсекс Гардънс, в който Джордж Смайли установи оперативния си щаб под името Бараклъф, на следващия ден след като се върна от Аскот, беше много тихо място, като се има предвид разположението му, и напълно отговаряше на неговите нужди. Намираше се на сто ярда южно от гара „Падингтън“, една от редицата стари къщи, отделени от улицата с ред дървета и малък паркинг. Уличното движение не спираше по цяла нощ. Вътре обаче, независимо че представляваше врящ вулкан от неподхождащи си тапети и медни абажури, мястото беше изключително спокойно. Не само че нищо не се случваше в хотела, но сякаш и по света не се случваше нищо, като това впечатление се засилваше от собственичката, мисис Поуп Греъм, вдовица на майор, с ужасно премалял глас, който създаваше усещане за тежка умора у мистър Бараклъф, както и у всеки друг, опрял до нейното гостоприемство. Инспектор Мендъл, чийто информатор беше тя от много години, твърдеше, че името й било просто Греъм. Поуп^[1] било добавено, за да е по-величествено или от почит към Рим.

— Баща ви случайно да не е служил при кралските стрелци, драги? — попита тя с прозявка, след като прочете името Бараклъф в дневника.

Смайли предплати петдесет лири за две седмици и тя му даде стая номер осем, защото той искаше да работи. Той помоли за бюро и тя му осигури една разклатена маса за карти, която пиколото Норман донесе.

— Това е джорджиански стил — въздъхна тя, наблюдавайки доставката. — Така че ще ми я пазите, нали, драги? Даже не би трябвало да ви я давам, тя принадлежеше на майора.

Към петдесетте лири Мендъл добави още двайсет от собствения си портфейл, мръсни хартийки, както ги наричаше той, които след това си взе от Смайли.

— Парите не миришат, нали? — рече Мендъл.

— Може и така да се каже — съгласи се мисис Поуп Греъм, докато със скромен вид скътваше банкнотите в полите на долните си дрехи.

— Ще ми трябва и най-малката подробност — предупреди я Мендъл, разположил се в нейния апартамент на партера с бутилка от любимото й питие. — Кога влиза и излиза, контакти, навици и най-вече — той обичаше да вдига предупредително пръст, — най-вече, и това е по-важно, отколкото въобще можете да си представите, искам всички подозрителни лица, които проявяват интерес или задават въпроси на персонала ви по някакъв повод. — Той я погледна важно. — Дори да твърдят, че са герои от войната и Шерлок Холмс в едно.

— Само аз и Норман сме — каза мисис Поуп Греъм, посочвайки едно треперещо момче с черно палто, на което мисис Поуп Греъм беше пришила бежова кадифена яка. — А от Норман няма какво да изкопчат. Прекалено сте мнителен, драги.

— Същото важи и за пощата му — каза инспекторът. — Искам информация откъде е изпратена и кога, ако пощенските клейма са четливи, но да не се отварят писмата и да не се бавят. Това се отнася и за вещите му. — Той остави да се възцари мълчание, докато хвърляше поглед към голямата каса, на която беше отредено видно място в обзавеждането. — От време на време той ще иска да му съхранявате някои неща. Предимно документи, понякога книги. Само на един човек е позволено да вижда тези вещи, освен него — той внезапно разтегли устни в пиратска усмивка. — На мене. Разбрахте ли? Никой друг не бива дори да знае, че са при вас. И не ги прелиствайте, защото той е много проницателен и веднага ще разбере. Трябва да ги прелиства специалист. Нищо повече не казвам — заключи Мендъл, макар че по-късно отбеляза пред Смайли, след като се върна от Съмърсет, че ако всичко това им струва само двайсет лири, то Норман и неговата покровителка са най-евтините бавачки, които могат да се намерят.

Това самохвалство беше погрешно, но можеше да му се прости, защото той нямаше как да знае, че Джим беше наел целия автомобилен клуб, нито пък по какъв начин Джим беше успял да проследи целия ход на предпазливото разследване на Мендъл. Нито Мендъл, нито някой друг би могъл да предположи състоянието на напрегната бдителност, до което го бяха докарали гневът, напрежението от чакането и може би малко лудост.

Стая номер осем беше на последния етаж. Прозорецът й гледаше към парапета. Отвъд парапета се простираше една странична уличка, на която имаше долнопробна книжарница и туристическа агенция на име „Уайд Уърлд“^[2]. На кърпата за ръце беше избродирано „Суон Хотел Марлоу“. Лейкон се появи още същата вечер с издута чанта, пълна с първата партида документи от службата му. Седнаха един до друг на леглото да говорят, а Смайли пусна едно радио на батерии, за да заглушава гласовете им. Лейкон го възприе много сантиментално; изглеждаше някак прекалено стар за тази забава. На другата сутрин, на път за работа, Лейкон мина да си прибере документите и да върне книгите, които Смайли му беше дал да си напълни чантата. Тази роля никак не се удаваше на Лейкон. Държеше се нацупено и сопнато, даде да се разбере, че изобщо не му харесва да нарушава правилата. В студеното време като че ли беше развил постоянна руменина. Само че Смайли не можеше да чете документите през деня, защото те бяха на разположение на служителите на Лейкон и липсата им щеше да вдигне голям шум. А и не искаше. Той най-добре знаеше, че не разполага с никакво време. През следващите три дни процедурата остана неизменна. Всяка вечер, на път за влака от гара „Падингтън“, Лейкон оставяше документите и всяка вечер мисис Поуп Греъм скришом докладваше на Мендъл, че киселият дълъг тип пак се е появил, онзи, който гледа Норман отвисоко. Всяка сутрин, след три часа сън и отвратителна закуска, състояща се от недопечена наденица и препечен домат — друго нямаше в менюто — Смайли чакаше да дойде Лейкон, след което с облекчение се впускаше навън в студения зимен ден, за да заеме своето място сред себеподобните си.

Това бяха необикновени нощи за Смайли, прекарани в самотата на последния етаж. Като си мислеше за тях по-късно, макар че дните му тогава бяха не по-малко натоварени и дори на пръв поглед изглеждаха изпълнени с повече събития, в паметта му те бяха като пътуване, почти слели се в една-единствена нощ.

— Нали ще го направиш? — беше изчуруликал безсрамно Лейкон в градината. — Ще пообиколиш напред-назад?

Докато Смайли обикаляше една по една пътеките на миналото си, вече нямаше разлика между напред и назад, всичко беше едно пътуване и целта му лежеше пред него. В тази стая нямаше нищо, нито един предмет в цялата сбирщина хотелски вехтории, който да го откъсне от стаите в неговите спомени. Пак беше на последния етаж на Цирка, в собствения си невзрачен кабинет с оксфордски гравюри, точно както го беше оставил една година по-рано. От другата страна на вратата се простираше ниското преддверие, в което сивокосите служителки на Контрола, леличките, кротко печатаха на машина и вдигаха телефоните; докато тук, в хотела, някакъв неизвестен гений по-надолу по коридора ден и нощ търпеливо тракаше на старата си машина. В другия край на преддверието — в света на мисис Поуп Греъм там имаше тоалетна с предупреждение да не се използва — се намираше една необозначена врата, която водеше към убежището на Контрола — нещо като дълъг коридор със стари стоманени шкафове и стари червени книги, с миризма на сладникав прах и жасминов чай. Зад бюрото седеше Контрола, който по това време вече приличаше на жив труп с провисналия си сив перчем и усмивка, топла като на череп.

Това въображаемо преместване беше толкова пълно, че когато телефонът на Смайли иззвъня — вътрешният номер беше допълнителна услуга, която се плащаше в брой, — на него му трябваше известно време да си спомни къде се намира. Не по-малко объркващи бяха и другите звуци, като пърхането на гълъбите по парапета, скърцането на телевизионната антена на вятъра и реката от дъждовна вода, плискаща се във водостока. Тези звуци също бяха част от миналото му и в сградата на Цирка в Лондон можеха да се чуят само от петия етаж. Няма съмнение, че ухото му ги различи тъкмо по тази причина — те бяха музикалният фон на неговото минало. Рано една сутрин, като чу стъпки в коридора пред стаята си, Смайли направо отиде до вратата на спалнята, очаквайки да завари там нощния дежурен шифровчик на Цирка. В този момент беше погълнат от снимките на Гуилъм и от твърде оскъдната информация се опитваше да разгадае най-вероятната процедура на Цирка в епохата на латерализма за обработване на телеграма, пристигнала от Хонконг. Вместо шифровчика обаче пред него стоеше Норман, бос и по пижама. По пода бяха разпилени конфети, а пред отсрещната врата имаше два чифта обувки, мъжки и женски, макар че никой в „Айлей“, най-малкото пък Норман, щеше някога да ги излъска.

— Престани да подслушваш и си лягай — каза Смайли. А когато Норман продължи да го гледа безмълвно: — Хайде, махай се вече, чу ли? — И за малко да добави, но навреме се спря: — Мърляво момченце такова.

* * *

„Операция «Черна магия»“ беше заглавието на първия том, който Лейкон му донесе първата вечер. „Правила за разпространение на специална продукция“. Останалата част от корицата беше покрита с предупредителни етикети и указания, включително една забавна инструкция, ако някой попадне на папката случайно, „да се върне НЕПРОЧЕТЕНА“ на главния архивар в кабинета на министър-председателя. „Операция «Черна магия»“ пишеше на друг. „Допълнителни отчети за Министерството на финансите, специално настаняване в Лондон, специални финансови условия, награди и др.“ „Източник Мерлин“ пишеше на трети, закачен за първия с розова лента. „Оценка на клиента, финансова ефективност, допълнителна експлоатация, вж. Секретно приложение“. Секретното приложение обаче липсваше и искането на Смайли да го получи беше посрещнато хладно.

— Министърът го държи в личната си каса — отговори рязко Лейкон.

— Знаеш ли шифъра?

— Разбира се, че не — отвърна той, този път гневно.

— Как е озаглавено?

— Това ни най-малко не те засяга. Изобщо не мога да разбера защо си губиш времето да търсиш този документ. Той е строго секретен и сме направили всичко възможно да ограничим до минимум читателите му.

— Дори едно секретно приложение трябва да има заглавие — каза Смайли меко.

— Това няма.

— Разкрива ли самоличността на Мерлин?

— Не ставай смешен. Министърът не иска да го знае, а Алълайн не иска да му казва.

— Какво означава „допълнителна експлоатация“?

— Отказвам да ме подлагаш на разпит, Джордж. Вече не си част от семейството, нали разбираш. Според правилата трябва да получиш специално разрешение.

— За „Черна магия“ ли?

— Да.

— Имаме ли списък на хората с такова разрешение?

Лейкон отговори, че е в документа с правилата, и едва не затръшна вратата след себе си, преди да се върне под бавната мелодия на „Къде изчезнаха цветята?“, представена от австралийски радиоводещ.

— Министърът… — започна той отново. — Той не обича заплетените обяснения. Обича да казва, че вярва само на онова, което може да се побере на пощенска картичка. Няма търпение да получи нещо, с което да се заеме.

— Нали няма да забравиш Придо? — каза Смайли. — Всичко, каквото имаш за него, даже откъслечните сведения са по-добре от нищо.

Смайли изтърпя гневния поглед на Лейкон, който пак тръгна към вратата:

— С всичкия ли си, Джордж? Нали си даваш сметка, че Придо най-вероятно дори не е чувал за „Черна магия“, преди да го застрелят? Наистина не мога да разбера защо не се занимаваш с основния проблем, вместо да се ровиш в… — но вече беше излязъл от стаята.

Смайли се върна към последната папка: „Операция «Черна магия», кореспонденция с Отдела“. „Отдела“ беше един от многобройните евфемизми на Уайтхол за Цирка. Този том съдържаше официалните протоколи от срещите на министъра от една страна и — разпознаваем веднага по прилежния ученически почерк — на Пърси Алълайн, по това време все още на долните стъпала на човешката стълбица на Контрола.

Какъв мрачен паметник, мислеше си Смайли, разглеждайки измачканите документи, на такава дълга и жестока война.