Джоди Пико
Домашни правила (98)

Ема

Из архивите на Леля Ем:

Скъпа Лельо Ем,

Как да привлека вниманието на едно момче? Безнадеждна съм във флиртуването, а в училище има толкова много други момичета, които са по-хубави и по-умни от мен. Но ми писна никой никога да не ме забелязва; може би мога да се променя. Какво мога да направя?

Озадачена в Бенингтън

Скъпа Озадачена,

Не е необходимо да си някоя друга, освен тази, която вече си. Просто трябва да накараш някое момче да те погледне пак. За това има два подхода:

1. Спри да чакаш: поеми инициативата и говори с него. Попитай го дали има отговора на седма задача от домашното по математика. Кажи му, че се е представил страхотно в училищното представление на талантите.

2. Тръгни гола наоколо.

Но изборът е твой.

С обич, Леля Ем

Когато не мога да заспя, нахлузвам жилетка върху пижамата си, сядам на стъпалата на верандата и се опитвам да си представя какъв би могъл да е животът ми.

Аз и Хенри щяхме да чакаме заедно с Джейкъб резултатите от кандидатстването му в няколко колежа. Може би щяхме да гръмнем бутилка шампанско и да му позволим да пийне, след като направи избора си. Тео нямаше да се затваря в стаята си, полагайки всички усилия да се преструва, че не е част от това семейство. Вместо това щеше да седи на кухненската маса и да решава кръстословиците във всекидневника.

— Три букви — щеше да каже той и да прочете подсказката. — Тук често има надежда.

И всички ние щяхме да се опитаме да познаем отговора — Бог? Дом? Арканзас? — но Джейкъб щеше да отгатне отговора: USO^[1].

Момчетата ни щяха да бъдат в списъка с почетните ученици. А когато отивах да пазарувам, хората щяха да ме заглеждат — не защото съм майката на онова момче с аутизъм или още по-лошо, на убиеца, а защото им се иска да бяха щастливи като мен.

Не вярвам в самосъжалението. Мисля, че то е за хората, които имат прекалено много свободно време. Вместо да мечтаеш за чудо, се научаваш да си го създаваш. Но Вселената умее да те наказва за най-дълбоките ти и тъмни тайни; а колкото и да Обичам сина си — колкото и Джейкъб да е звездата, около която кръжа в орбита, — понякога се е случвало мълчаливо да си представям жената, която трябваше да бъда, тази, която някак си изчезна във всекидневните задачи, свързани с отглеждането на дете с аутизъм.

Внимавай какво си пожелаваш.

Представи си живота си без Джейкъб — и може да получиш точно това.

Днес слушах даването на показания. И да, както каза Оливър, още не е наш ред. Но наблюдавах лицата на съдебните заседатели, докато се взираха в Джейкъб, и видях същото изражение, което съм виждала хиляди пъти — това психическо дистанциране, това мълчаливо признание, че на това момче му има нещо.

Защото не общува така, както общуват те.

Защото не скърби така, както скърбят те.

Защото не се движи и не говори така, както се движат и говорят те.

Толкова се борих да впиша Джейкъб в училището — не само за да може да вижда как се държат другите деца, а и защото другите деца имаха нужда да виждат него и да разберат, че „различен“ не е синоним на „лош“. Но всъщност не мога да кажа, че съучениците му са усвоили урока. Оставяха му достатъчно въже да се обеси в социални ситуации, а после обвиняваха за това единствено него.

А сега, след всички тези усилия да го впиша в нормална училищна среда, той се намира в съдебна зала, обзаведена с приспособления за специалните му нужди. Единственият му шанс да го оправдаят зависи от диагнозата му в спектъра. В този момент да настоявам, че Джейкъб е като всички останали, означава да подпиша затворническата му присъда.

Години наред отказвах да оправдавам поведението му с Аспергер, а сега това е единственият му шанс.

И ненадейно хуквам така, сякаш животът ми зависи от това.

 

 

Часът е два сутринта и пицарията е тъмна, на вратата е закачена табелата „ЗАТВОРЕНО“, но в малкия прозорец над нея свети лампа. Отварям вратата към тясното стълбище, което води до кабинета, качвам се по него, чукам.

Оливър отваря по шорти и тениска със стара избеляла снимка на мъж с космати мечешки ръце. Надписът гласи: „ПОДКРЕПЕТЕ ВТОРАТА ПОПРАВКА“. Очите на адвоката ни са подпухнали и зачервени, а по ръцете му има следи от мастило.

— Ема — казва той. — Всичко наред ли е?

— Не — отговарям и минавам покрай него. На пода има кутии от готова храна и празно двулитрово шише от „Маунтин Дю“, обърнато на една страна. Кучето Тор спи, облегнало брадичка над зелената пластмасова бутилка. — Не, нищо не е наред.

Отново се обръщам към него и гласът ми се задавя:

— Часът е два сутринта. По пижама съм. Дотичах дотук…

— Дотичала си дотук?

— … а синът ми ще влезе в затвора. Така че не, Оливър, нищо не е наред.

— Ще го оправдаят…

— Оливър — прекъсвам го, — кажи ми истината.

Той отмества от дивана купчина листове и тежко сяда.

— Знаеш ли защо съм буден в два часа сутринта? Опитвам се да напиша пледоарията си. Искаш ли да чуеш докъде съм стигнал?

Вдига листа, който държи.

— „Дами и господа, Джейкъб Хънт е…“ — и спира.

— „Е“ какво?

— Не знам — признава Оливър, свива листа на топка и знам, че си мисли за кризата на сина ми, също като мен. — Мамка му, не знам. „Джейкъб Хънт е обременен с адвокат, който трябваше да си остане ковач“, това е. Не трябваше да ти казвам „да“. Не трябваше да идвам с теб в управлението. Трябваше да ти дам името на някого, който и насън може да се занимава с криминално право, вместо да се преструвам, че новак като мен има и най-нищожния шанс да доведе това дело до успешен край.

— Ако това е твоят начин да ме накараш да се почувствам по-добре, да знаеш, че не помага — съобщавам му.

— Казах ти, че не ме бива за тази работа.

— Добре, сега поне си честен — отвръщам и сядам до него на дивана.

— Честност ли искаш? — пита Оливър. — Нямам представа дали тези съдебни заседатели ще повярват на защитата. Страх ме е. Страх ме е, че ще загубя, страх ме е, че съдията ще ми се изсмее и ще ме изгони от съда като най-обикновен мошеник.

— Мен постоянно ме е страх — признавам. — Всички ме смятат за майката, която никога не се предава. Мислят, че ще издърпам Джейкъб от ръба на ада сто пъти, ако се наложи. Но понякога сутрин искам само да дръпна завивките над главата си и да си остана в леглото.

— През повечето сутрини аз искам точно това — съгласява се Оливър и аз преглъщам усмивката си.

Облягаме се назад на дивана. Синята светлина на уличните лампи отвън ни превръща и двамата в призраци. Вече не сме от този свят — само витаем край ръбовете му.

— Искаш ли да чуеш нещо наистина тъжно? — прошепвам. — Ти си най-добрият ми приятел.

— Права си — ухилва се Оливър. — Това наистина е тъжно.

— Нямах това предвид.

— Още ли играем на „Истински признания“? — пита той.

— Това ли правим?

Той протяга ръка към мен и потърква кичур от косата ми между пръстите си.

— Мисля, че си красива — казва. — И външно, и в душата си.

Навежда се съвсем леко и вдишва, затваря очи, пуска косата отново да падне до бузата ми. Вътре в себе си изпитвам усещане, сякаш са ми приложили електрически шок.

Не се отдръпвам.

Не искам, да се отдръпна.

— Не… не знам какво да кажа — смотолевям.

Очите на Оливър светват.

— От всички свърталища с джин във всички градове по света тя влезе точно в моето — цитира той. Раздвижва се бавно, за да знам какво предстои, и ме целува.

Трябва да съм при Джейкъб. Така е наредил съдът. Вече нарушавам правилата. Защо да не наруша още едно?

Зъбите му улавят устната ми. Ухае на захар.

— Дъвчащи бонбони — прошепва в ухото ми той. — Най-големият ми грях. След това.

Заравям ръце в косата му — гъста, златна, дива.

— Оливър — прошепвам задъхано, когато той плъзва ръце под пижамата ми. Пръстите му обхващат ребрата ми. — Сигурна съм, че не е редно да спиш с клиентите си.

— Ти не си ми клиентка — поправя ме той. — А Джейкъб съвсем не ме привлича толкова.

Дръпва назад жилетката ми; кожата ми пламва. Не си спомням кога за последен път някой се е държал с мен така, сякаш съм свещен експонат в музей, който са му разрешили да докосне.

Някак си сме се свлекли на дивана. Главата ми пада назад заедно с най-добрите ми намерения, когато устата му се затваря над гърдата ми. Установявам, че съм вперила поглед право в очите на Тор.

— Кучето…

Оливър вдига глава.

— Боже! — измърморва, става и сграбчва Тор като футболна топка в една ръка. — Ама и ти избра най-подходящия момент, няма що!

Отваря един шкаф, хвърля шепа кучешка храна на възглавница вътре, слага Тор до нея и затваря вратата.

Когато се обръща, рязко си поемам въздух. По някакъв начин тениската му се е загубила между възглавниците. Раменете му са широки и силни, кръстът — тънък, шортите — смъкнати ниско надолу. Притежава небрежната красота на човек, който е достатъчно млад да не забелязва какъв късметлия е да изглежда по този начин, без да полага усилия.

От друга страна, аз лежа на овехтял диван в претъпкана стая, с ревниво куче в шкафа до мен, с лунички, бръчки и осем килограма повече, отколкото би трябвало, и…

— Недей — казва тихо Оливър, когато дръпвам краищата на жилетката обратно към кръста си. Сяда на ръба на дивана до мен. — Или ще трябва да убия Тор.

— Оливър, можеш да имаш всяко момиче, което поискаш. Всяко момиче на твоята възраст.

— Знаеш ли какво е младото вино? Гроздов сок. За някои неща си заслужава да чакаш.

— Този аргумент би прозвучал далеч по-убедително, ако не идваше от устата на човек, току-що пресушил цяла кофа „Маунтин Дю“…

Той отново ме целува.

— Млъкни, Ема — казва приятелски и слага ръце върху моите, както почиват върху краищата на жилетката.

— Мина цяла вечност.

Думите са тихи, скрити на рамото му.

— Да, защото — казва Оливър — си чакала мен.

Отново дръпва настрана жилетката и ме целува по ключицата.

— Ема, всичко наред ли е? — пита за втори път тази нощ.

Но този път отговарям с „да“.

 

 

Трябваше да се отърва от голямото легло. Има нещо ужасно потискащо в това да изпъваш само половината от завивките всяка сутрин, защото другата половина винаги остава недокосната. Никога не пресичам линията Мейсън-Диксън^[2] на брака си — дори и от време на време не спя от страната на Хенри. Пазя я за него или за този, който може да заеме мястото му.

Този някой се оказваше Тео по време на гръмотевични бури, когато се страхуваше. Или Джейкъб, когато беше болен и исках да го държа под око. Казвах си, че ми е приятно да разполагам с допълнително пространство. Че ако поискам, мога да се ширя в цялото легло, макар открай време да спя свита на една страна като орлова папрат.

Предполагам, че точно затова ми се струва съвършен мигът, когато розовите пръсти на зората погалват чаршафа, който Оливър е метнал отгоре ни по някое време през нощта, и осъзнавам, че се е увил около мен като запетайка, с колене, свити зад моите, и ръка на кръста ми.

Помръдвам, но вместо да ме пусне, Оливър ме стиска още по-силно.

— Колко е часът? — измърморва.

— Пет и половина.

Обръщам се в прегръдката му, за да съм с лице към него. По бузите и брадичката му е набола брада.

— Оливър, слушай.

Очите му се отварят.

— Не.

— Не, няма да слушаш? Или не, не си Оливър?

— Няма да слушам — отговаря той. — Това не беше грешка и не беше само един път, случайност, забравена на сутринта. И ако продължиш да спориш по въпроса, ще те накарам да прочетеш договора, който подписахме. В него съвсем ясно е упоменато, че сексуалните услуги на адвоката влизат в таксата.

— Щях да те поканя да дойдеш на закуска — казвам сухо.

Оливър ме поглежда и примигва.

— О!

— Четвъртък е. Кафяв ден. Безглутенови понички?

— Предпочитам всичко — отговаря той и се изчервява. — Но това май ти го показах снощи.

Навремето се събуждах сутрин и трийсет секунди лежах в леглото, докато сънят ми все още беше реален, преди да си спомня, че трябва да стана, да направя закуска в подходящия за деня цвят и да се зачудя дали ще изкараме деня без някаква промяна в програмата или социално препятствие, които да предизвикат криза. Разполагах с трийсет секунди, през които очаквах бъдещето с нетърпение, а не със страх.

Обвивам ръце около врата на Оливър и го целувам. Макар да знам, че след четири часа и половина процесът отново ще започне; макар да знам, че трябва бързо да се връщам вкъщи, преди Джейкъб да разбере, че ме няма; макар да знам, че най-вероятно съм оплескала всичко, като направих това, което направих… измислих начин да разтегна тези трийсет секунди блаженство в един дълъг прекрасен миг.

Три букви: място, в което има надежда.

„Тук.“

„Той.“

„Даа.“

Щом това можа да се случи… е, добре, може би е възможно да се случи всичко.

Той слага ръце на раменете ми и нежно ме побутва настрана.

— Нямаш представа колко ми е мъчно да кажа „не“ — заявява, — но трябва да напиша пледоарията, а майката на клиента ми е… ами, невероятно взискателна.

— Без майтап — измърморвам.

Той сяда, издърпва пижамата ми изпод главата си и ми помага да я изпъна над своята.

— Наобратно съвсем не е толкова забавно — заявява.

И двамата се обличаме, а после Оливър освобождава Тор от заточението му, закача по-дълга каишка за късата на врата му и ми предлага да ме изпрати донякъде по пътя за къщи. В този час на улицата няма никой, освен нас.

— Чувствам се като глупачка — признавам и поглеждам надолу към чехлите и долнището на пижамата си.

— Приличаш на колежанка.

Завъртам очи.

— Голям лъжец си.

— Имаш предвид адвокат.

— Има ли разлика?

Спирам да вървя и поглеждам към него.

— Това — казвам. — Не и пред Джейкъб.

Оливър не се преструва, че не ме разбира. Продължава да върви, дърпайки Тор за каишката.

— Добре — съгласява се.

Разделяме се до парка за скейтборд и аз продължавам да вървя бързо, навела глава срещу вятъра — както и срещу гледката на шофьорите в минаващите покрай мен коли. От време на време вътре у мен се надига малко мехурче смях и избликва на повърхността. Колкото повече се приближавам до къщи, толкова по-неприлично ми се струва това. Сякаш по някакъв начин мамя, сякаш имам наглостта да съм някоя друга вместо майката, която се очаква от мен.

В шест и петнайсет завивам на ъгъла на улицата си и въздъхвам облекчено. Джейкъб се събужда като часовник в шест и трийсет. Няма да разбере нищо.

Но когато се приближавам, виждам, че лампите светят, и сърцето ми спира да бие. Хуквам да бягам, изпаднала в паника. Ами ако посред нощ се е случило нещо с Джейкъб? Колко глупаво от моя страна, как можах да го изоставя така? Без бележка, без мобилен телефон; когато със замах отварям входната врата, съм почти превита надве от тежестта на това, което може да съм объркала.

Джейкъб стои до кухненския плот, вече зает с приготвянето на собствената си кафява закуска. На масата има две чинии.

— Мамо — казва той въодушевен, — никога няма да познаеш кой е тук.

Преди да успея да предположа, някой пуска водата в тоалетната, а после и крана на мивката. Чувам стъпките на госта, който влиза в кухнята с неловка усмивка.

— Хенри? — промълвявам.