Джоди Пико
Домашни правила (82)

Джейкъб

Имам любим виц:

Два сладкиша са в една печка.

Единият сладкиш казва: „Ох, много е горещо тук.“

Другият подскача и възкликва: „Ау! Говорещ сладкиш!“

Това е смешно, защото:

1. Сладкишите не говорят.

2. Достатъчно съм нормален, за да го знам. Каквото и да мислят майка ми, Оливър и практически всеки психиатър във Върмонт, никога през живота си не съм подхващал разговор със сладкиш.

3. Това би било просто жалко, разкашкано като жито.

4. И тази шега я схващате, нали?

Майка ми каза, че ще говори с доктор Нюком половин час, а вече минаха четирийсет и две минути, без да се върне в чакалнята.

Тук сме, защото Оливър рече, че така трябва. Той успя да ми издейства всички онези отстъпки в съда и всички те ще му помогнат за защитата по невменяемост пред съдебните заседатели (но не ме питайте защо — невменяемост не е същото като увреждане или дори като странност), но изглежда, трябва да се срещнем и с намерен от него психар, чиято работа ще е да каже на съдебните заседатели, че трябва да ме пуснат, защото имам Аспергер.

Най-накрая, когато от обещания от майка ми срок вече са минали шестнайсет минути — когато по тялото ми вече лекичко избива пот и устата ми пресъхва, защото си мисля, че тя може да ме е забравила и завинаги ще остана в тази малка стая, — доктор Нюком отваря вратата.

— Джейкъб? — казва тя и се усмихва. — Защо не влезеш?

Доктор Нюком е много висока жена с още по-висок купол от коса и гладка и наситеночерна кожа като черен шоколад. Зъбите й блестят като фарове на автомобил и установявам, че съм вперил поглед в тях. Майка ми обаче я няма в стаята. Усещам как в гърлото ми се надига ръмжене.

— Къде е майка ми? — питам. — Обеща, че ще се върне след половин час, а вече минаха четирийсет и седем минути.

— Разговорът ни продължи малко по-дълго, отколкото очакваше. Тя излезе през задната врата и те чака вън — казва доктор Нюком, сякаш е прочела мислите ми. — Джейкъб, проведох приятен разговор с майка ти. Както и с доктор Мурано.

Сяда и ми предлага да се настаня на фотьойла срещу нея. Тапициран е на бели и черни ивици, като зебра, което не харесвам. Обикновено всякакви мотиви ме карат да се чувствам неудобно. Когато погледна към зебра, не мога да разбера дали е черна на бели ивици, или бяла на черни ивици и това ме разстройва.

— Задачата ми е да те прегледам — казва доктор Нюком. — Трябва да предам доклад на съда, така че това, което ще ми кажеш тук, не е поверително. Разбираш ли какво означава това?

— „Предвидено да остане в тайна“ — изтърсвам определението и се намръщвам. — Но нали сте лекар?

— Да. Психиатър, като доктор Мурано.

— Тогава това, което ще ви кажа, е привилегировано — изтъквам. — Поверително между лекар и пациент.

— Не, това е особен случай, в който ще съобщя какво си ми казал заради съдебното дело.

Цялата процедура започва да звучи още по-лошо — сега не само ще трябва да говоря с психиатър, когото не познавам, но въпросният психиатър смята да издрънка всичко за сеанса.

— Тогава искам да говоря с доктор Муун. Тя не издава тайните ми на никого.

— Боя се, че е невъзможно — възразява доктор Нюком и ме поглежда. — Имаш ли тайни?

— Всеки има тайни.

— Фактът, че имаш тайни, понякога кара ли те да се чувстваш зле?

Сядам на стола и изпъвам гръб, така че да не докосва идиотската материя на зиг-заг.

— Предполагам, понякога да.

Тя кръстосва крака. Дълги са, като на жираф. На жираф или на зебра. А аз съм слонът, който не забравя.

— Джейкъб, разбираш ли, че това, което си направил, е грешно в очите на закона?

— Законът няма очи — отвръщам. — Има съдилища и съдии, свидетели и съдебни заседатели, но няма очи.

Питам се откъде Оливър е изкопал тази. Имам предвид… чуйте я само.

— Разбираш ли, че това, което си направил, е грешно?

Поклащам глава.

— Постъпих правилно.

— Защо е било правилно?

— Следвах правилата.

— Какви правила?

Мога да й кажа повече, но тя ще го разправи на други хора, а това означава, че аз няма да съм единственият, забъркал се в беда. Но знам, че иска да й обясня, разбирам го по начина, по който се навежда напред. Дръпвам се назад във фотьойла. Това означава да докосна дамаската със зебра, но е по-малката от двете злини.

— Виждам мъртъвци.

Доктор Нюком просто ме поглежда удивено.

— От „Шесто чувство“ е — пояснявам.

— Знам — отвръща тя и накланя глава. — Вярваш ли в бог, Джейкъб?

— Не ходим на църква. Майка ми казва, че религията е в корена на всички злини.

— Не те питах какво мисли майка ти за религията. Попитах какво мислиш ти за това.

— Не мисля за това.

— Правилата, за които спомена… — продължава доктор Нюком.

Тази тема не я ли сменихме?

— Знаеш ли, че има правило, което гласи, че не бива да убиваш хора?

— Да.

— Тогава — пита доктор Нюком — смяташ ли, че е грешно да убиеш някого?

Разбира се, че смятам. Но не мога да го кажа. Не мога, защото да призная това правило, означава да наруша друго. Ставам и започвам да вървя из кабинета. Подскачам на възглавничките на пръстите си, защото понякога това ми помага да настроя останалата част от мозъка и съзнанието си в синхрон.

Но не отговарям.

Доктор Нюком обаче не се предава.

— Когато беше в къщата на Джес в деня на смъртта й, разбираше ли, че е грешно да убиеш някого?

— Не съм лош — цитирам. — Просто попаднах в лоша компания.

— Джейкъб, наистина трябва да отговориш на въпроса. В деня, в който отиде в къщата на Джес, чувстваше ли, че правиш нещо лошо?

— Не — отговарям незабавно. — Следвах правилата.

— Защо премести тялото на Джес? — пита тя.

— Създавах местопрестъпление.

— Защо почисти веществените доказателства в къщата?

— Защото трябва да разчистваме собствените си бъркотии.

Доктор Нюком си записва нещо.

— Няколко дни преди смъртта на Джес сте се скарали по време на урока ти, нали така?

— Да.

— Какво ти каза тя в този ден?

— „Просто се разкарай.“

— Но във вторник следобед все пак си отишъл в къщата й?

Кимвам.

— Да. Имахме уговорка.

— Джес очевидно ти е била сърдита. Защо се върна?

— Хората постоянно казват неща, които не са верни — вдигам рамене. — Както когато Тео ми казва да се взема в ръце. Това не означава да взема нещо. Означава да се успокоя. Реших, че и Джес прави нещо такова.

— Как реагира на отговорите на жертвата?

Поклащам глава.

— Не знам за какво говориш.

— Когато отиде в къщата на Джес, разкрещя ли й се?

В един момент се бях навел към лицето й и й бях изкрещял да се събуди.

— Да — отвръщам. — Но тя не ми отговори.

— Разбираш ли, че Джес никога няма да се върне? Естествено, че го разбирам. Навярно бих могъл да обясня на доктор Нюком някои нещица за разлагането на тяло.

— Да.

— Мислиш ли, че в този ден Джес е била уплашена?

— Не знам.

— Как мислиш, че щеше да се почувстваш, ако ти беше жертвата?

За миг се замислям над въпроса.

— Мъртъв — отговарям.