Джоди Пико
Домашни правила (104)

Джейкъб

Лежа под одеялото, което ме кара да се чувствам така, сякаш сто ръце ме притискат надолу, сякаш съм дълбоко на дъното на морето и не мога да видя слънцето или да чуя какво се случва на брега.

Не съм си изпуснал нервите.

Не знам защо доктор Муун си мисли, че съм.

Не знам защо майка ми не стана и не възрази. Не знам защо Оливър не казва истината.

Навремето сънувах кошмари, когато слънцето се спуснеше прекалено близо до земята и аз бях единственият, който го знаеше, защото кожата ми усещаше промяната в температурата по-точно от кожата на всеки друг. Но колкото и да се опитвах да предупредя хората, никой никога не ме слушаше и накрая дърветата избухваха в пламъци едно след друго и семейството ми изгаряше живо. Събуждах се, виждах изгрева и отново полудявах, защото откъде можех да съм сигурен, че кошмарът ми е бил само кошмар, а не предчувствие?

Мисля, че и сега се случва същото. След като години наред си представях, че съм извънземен на този свят — със сетива, които са по-изострени от тези на нормалните хора, речеви модели, които не изглеждат логични на нормалните хора, и поведения, които се струват странни на тази планета, но на истинската ми планета сигурно са абсолютно приемливи — това наистина се случва. Истината е лъжа, а лъжите са истина. Членовете на журито вярват на това, което чуват, а не на това, което е точно пред очите им. И никой не слуша, колкото и високо да крещя вътре в главата си.