Джоди Пико
Домашни правила (89)

Оливър

— Това е истински рекорд, господин Бонд — изрича провлечено съдия Кътингс. — Успяхме да изкараме цели три минути и двайсет секунди без пристъп.

— Господин съдия — отговарям, като мисля в движение, — не мога да предвидя всичко, което кара това момче да превърти. Това е част от причината да разрешите присъствието на майка му. Но знаете ли, с цялото ми уважение, Джейкъб не бива да получи само десет часа правосъдие. Трябва да получи толкова правосъдие, от колкото се нуждае. Това е целият смисъл на конституционната система.

— Леле-мале! Оливър, не искам да те прекъсвам — обажда се Хелън, — но това не е ли моментът, в който трябва да засвирим марша „Тук всички сме американци“ и да гледаме как знамето се спуска от тавана?

Не й обръщам внимание.

— Вижте, съжалявам, Ваша чест. Предварително съжалявам, ако Джейкъб ви кара да изглеждате като глупак или ако кара мен да изглеждам като глупак, или… — поглеждам към Хелън. — Ами… Както казвах, аз със сигурност не искам клиентът ми да изпада в такива кризи пред съдебните заседатели. Това не е добре и за моята теза.

Съдията ме поглежда над очилата си.

— Имате десет минути да овладеете клиента си — предупреждава ме. — Защото после се връщаме в залата и обвинението ще може най-накрая да довърши пледоарията си.

— Но повече не може да мачка хартия — настоявам.

— Доколкото си спомням, вече загуби по този пункт — отговаря Хелън.

— Права е, господин адвокат. Ако госпожа Шарп има желание да смачка цялото съдържание на някоя офис книжарница, а клиентът ви избухва по този начин всеки път, проблемът си е само ваш.

— Няма проблем, господин съдия — отговаря Хелън. — Няма да се повтори. Отсега нататък само ще сгъвам хартията.

Навежда се, взема малката топка, която изстреля нервите на Джейкъб до небето, и я запраща в кошчето за боклук до бюрото на стенографката.

Поглеждам към часовника си. По мои изчисления разполагам с четири минути и петнайсет секунди, за да довлека задника на Джейкъб — на Джейкъб, който да е спокоен като дзенбудист — обратно на стола до мен на масата на защитата. Тръгвам по пътеката и се промушвам между черните завеси на стаята за сетивна почивка. Джейкъб е скрит под одеяло, а Ема се е превила над вибрираща възглавница.

— Какво още не си ми казала? — питам сърдито. — Какво още го кара да откачи? Изрезки от хартия? Когато стрелките на часовника показват дванайсет без петнайсет? За бога, Ема, разполагам само с един опит, за да убедя съдебните заседатели, че Джейкъб не е превъртял в пристъп на ярост и не е убил Джес Огилви. Как да го постигна, когато той не може да издържи дори десет минути, без да загуби контрол?

Крещя толкова силно, че дори тези глупави завеси навярно не могат да заглушат гласа ми. Питам се дали телевизионните камери улавят всичко на микрофоните си. Но после Ема вдига глава и виждам колко червени са очите й.

— Ще се опитам да го държа по-спокоен.

— Ау, мамка му — измърморвам и усещам как гневът ми се оттича. — Плачеш ли?

Тя поклаща глава.

— Не, добре съм.

— Ама разбира се, а аз съм Кларънс Томас.

Бръквам в джоба си, изваждам салфетка от „Лънкин Донатс“ и я пъхвам в ръката й.

— Няма нужда да ме лъжеш. От една страна сме.

Тя се извръща настрана, издухва си носа, а после сгъва — сгъва, не смачква — салфетката и я пъха в джоба на жълтата си рокля.

Издърпвам одеялото от главата на Джейкъб.

— Време е да тръгваме — казвам.

За миг си мисля, че ще дойде, но той се завърта настрана от мен.

— Мамо — измърморва, — оправи я.

Обръщам се към Ема, която прочиства гърлото си.

— Иска преди това Хелън Шарп да изглади листа — казва тя.

— Вече е в кошчето.

— Ти обеща — обръща се Джейкъб към Ема с по-висок глас.

— Мили боже! — измърморвам под нос. — Добре.

Тръгвам по пътеката на съдебната зала и започвам да ровя в кошчето в краката на стенографката. Тя ме поглежда така, сякаш съм полудял… което не е съвсем изключено.

— Какво правите?

— Не питай.

Листът е под една обвивка от бонбон и един брой на „Бостън Глоуб“. Пъхвам го в джоба на сакото си и се връщам в стаята за сетивна почивка, където го изваждам и изглаждам колкото се може повече пред очите на Джейкъб.

— Това е най-доброто, което мога да направя — казвам му. — И така… кое е най-доброто, което можеш да направиш ти?

Джейкъб се взира в хартията.

— Грабна ме още на „здравей“ — казва той.