Джоди Пико
Домашни правила (91)

Тео

Бях на девет, когато майка ми ме накара да отида на терапевтичен сеанс в група за деца, които имат братя или сестри с аутизъм. Бяхме само четирима — две момичета с лица, приличащи на земята около тресавище, с малка сестричка, която очевидно не спираше да пищи; момче, чийто брат близнак страдаше от тежка форма на аутизъм; и аз. Всички трябваше да седнем в кръг и да кажем едно нещо, което обичаме у брат си или сестра си, и едно, което мразим от дън душа.

Момичетата започнаха първи. Казаха, че мразят как бебето ги държи будни по цяла нощ, но се радват, задето първата дума на малката била не „мама“ или „татко“, а „Сиси“. Аз бях следващият. Казах, че мразя, когато Джейкъб ми взема нещата без разрешение и как няма проблем да ме прекъсва, за да съобщи някакъв факт за динозаврите, за който на никого не му пука, но ако аз го прекъсна, се сърди и получава пристъп. Харесваше ми, че понякога казва убийствено смешни неща, макар че не ги е замислил по този начин, както и когато един съветник в лагер му каза, че плуването е направо торта и той откачи, защото си помисли, че ще трябва да яде под водата и ще се удави. После дойде ред на другото момче. Но преди да успее да каже нещо, вратата се отвори, близнакът му влетя в стаята и седна в скута му. Това дете вонеше — имам предвид, наистина вонеше. А после майка им подаде глава в стаята.

— Извинете — рече тя. — Хари не обича никой друг, освен Стивън да му сменя памперса.

„Сигурно е адски гадно да си Стивън“ — помислих си. Но вместо да се притесни до смърт, както бих направил аз, или да се ядоса, което също бих сторил, Стивън само се засмя и прегърна брат си.

— Да вървим — каза той, хвана го за ръката и го изведе от стаята.

През този ден правихме и други неща заедно с терапевта, но не бях съсредоточен. Не можех да си избия от главата образа на деветгодишния Хари с огромния памперс, на Стивън, който чисти гадостта. Установих, че още едно нещо ми харесва у моя брат аутист: той умее да използва тоалетната.

Докато обядвахме, неволно се насочих към Стивън. Той седеше сам и ядеше нарязани ябълки от найлонова торба.

— Здрасти — поздравих и седнах на съседния стол.

— Здрасти.

Извадих сламката на кутийката си със сок и я забучих в картона. Вперих поглед навън през прозореца и се опитах да разбера какво гледа.

— Как издържаш? — попитах след минута.

Той не се престори, че не разбира. Извади от торбата резенче ябълка, сдъвка го, преглътна.

— Можеше да съм аз — каза.

 

 

Мама Спатакопулос не се побира на мястото в свидетелската ложа. Опитва се да се напъха, като се мести напред-назад, и най-накрая съдията моли пристава да донесе по-удобен стол. На нейно място аз щях да искам да се скрия под тъпия стол от срам, но тя изглежда съвсем доволна. Може би си мисли, че това е доказателство колко вкусно готви.

— Госпожо Спатакопулос, къде работите? — пита Кучката дракон, или Хелън Шарп.

— Викайте ми Мама.

Прокурорът поглежда към съдията, който вдига рамене.

— Добре, Мама. Къде работите?

— Аз съм собственик на пицарията „Мама С“ на Мейн Стрийт в Таунсенд.

— Откога управлявате ресторанта?

— През юни ще станат петнайсет години. Най-добрата пицария във Върмонт. Ако дойдете, ще ви дам да опитате безплатно.

— Това е много щедро от ваша страна… Мама, бяхте ли на работа следобед на десети януари две хиляди и десета година?

— Всеки следобед съм на работа — отговаря гордо тя.

— Познавате ли Джес Огилви?

— Да, беше редовна клиентка. Добро момиче, имаше глава на раменете си. Веднъж ми помогна да посипя пешеходната пътека със сол след ледена буря, защото не искаше да си изкривя гръбнака.

— На десети януари говорихте ли с нея?

— Махнах й, когато влезе, но беше голяма лудница.

— Сама ли беше?

— Не, дойде с гаджето си и с момчето, което обучаваше.

— Днес виждате ли това момче в съдебната зала?

Мама С. изпраща въздушна целувка на брат ми.

— Виждали ли сте Джейкъб преди десети януари?

— Един-два пъти е идвал с майка си за пица. Има цьолиакия, също като баща ми, Бог да упокои душата му.

— Онзи следобед говорихте ли с Джейкъб Хънт? — пита прокурорът.

— Да. Когато им донесох пицата, той седеше сам на масата.

— Знаете ли защо Джейкъб Хънт е седял сам? — пита Хелън Шарп.

— Ами всички те се скарали. Гаджето се ядосало на Джейкъб, Джес се ядосала на гаджето, задето се ядосало на Джейкъб, а после гаджето си тръгнало — обяснява Мама С. и поклаща глава. — А после Джес се ядосала на Джейкъб и тя си тръгнала.

— Чухте ли за какво се карат?

— Трябваше да взема осемнайсет поръчки. Не ги слушах. Чух само какво каза Джес, преди да си тръгне.

— Какво каза тя, Мама С.?

Жената свива устни.

— Каза му да се разкара.

Прокурорът сяда обратно на мястото си, а после идва ред на Оливър. Не гледам филми с ченгета. Всъщност не гледам нищо, ако не е „Ловци на престъпници“, защото Джейкъб постоянно монополизира телевизора. Но да си в съда, е малко като да гледаш баскетболен мач — едната страна вкарва, после другата взема топката и вкарва и така до безкрай. И също като при баскетбола, чувствам, че всичко зависи от последните пет минути.

— Значи наистина не знаете за какво е бил спорът.

— Не — отвръща тя и се привежда напред. — Оливър, много си хубав в този лъскав костюм.

Той се усмихва, но изглежда малко насилено.

— Благодаря, Мама. Значи, всъщност сте обръщали внимание на клиентите си.

— Все пак трябва да си изкарвам хляба, нали така? — казва тя и поклаща глава. — Мисля, че отслабваш. Прекалено често се храниш навън. С Константин се тревожим за теб…

— Мама, трябва да продължа с разпита — прошепва той.

— О! Добре — обръща се тя към съдебните заседатели. — Не съм чула спора.

— Били сте зад щанда?

— Да.

— Близо до фурните?

— Да.

— И други хора са работели около вас?

— В онзи ден бяха трима.

— И е имало шум?

— Телефонът, пинбол и грамофонът — всичко наведнъж.

— Значи не сте сигурна какво е разстроило Джес?

— Не.

Оливър кимва.

— Когато Джейкъб е седял сам, вие говорихте ли с него?

— Опитах се. Не му се приказваше.

— Той погледна ли ви в очите?

— Не.

— Направи ли нещо заплашително?

Мама С. поклаща глава.

— Не, той е добро момче. Просто го оставих на мира — отговаря. — Стори ми се, че точно това иска.

 

 

През целия ми живот Джейкъб е искал да бъде част от групата. Това беше една от причините, поради които никога не водех приятели вкъщи. Майка ми щеше да настоява да включим и него, а честно казано, това ми гарантираше скорострелен край на приятелството. (Другата причина беше, че се срамувах. Не исках никой да знае какъв е животът вкъщи. Не исках да обяснявам изпълненията на Джейкъб, защото майка ми може и да твърдеше, че били само странности, но за останалата част от свободния свят изглеждаха чисто и просто абсурдни.)

От време на време обаче Джейкъб успяваше да се навре в отделния ми живот и това беше още по-лошо. Това беше социалният еквивалент на онзи път, когато успях съвсем сам да построя къщичка от карти — всичките петдесет и две от тестето, — а Джейкъб реши, че ще е забавно да я бутне с вилицата си.

В началното училище бях абсолютен парий заради Джейкъб, но когато я избутахме до гимназията, се запознах с хора от други градове, които не знаеха за моя брат с Аспергер. По някакво чудо успях да се сприятеля с две момчета — Тайлър и Уоли живееха в Саут Бърлингтън и играеха ултимейт фризби. Поканиха ме да играем след училище и когато се съгласих и казах, че няма нужда дори да се обаждам на майка си, за да проверя дали може, това само ме направи още по-як в очите им. Не се впуснах в обяснения, че причината да не трябва да се обаждам, е, че прекарвам колкото се може повече време далеч от семейството си, че майка ми е свикнала да не се връщам, преди да се е стъмнило, и че през половината време навярно дори не забелязва, че ме няма.

Това беше — и го казвам съвсем сериозно — най-хубавият ден в живота ми. Мятахме фризбито по полето и няколко момичета, които бяха останали след тренировката по хокей, дойдоха да ни гледат по късите си полички и слънцето блестеше в косите им. Скачах извънредно високо, пъчех се и когато се изпотих, една от мацките ми позволи да пийна вода от шишето й. Допрях устните си там, където само преди минута бяха нейните, което от техническа гледна точка означава, че все едно съм я целунал.

А после се появи Джейкъб.

Не знам какво правеше там — нещо във връзка с някакъв изпит, който се провеждаше в моето училище, а не в неговото, и двамата с асистента му чакаха майка ми да го вземе. Но в мига, в който ме забеляза и извика името ми, знаех, че съм прецакан. Отначало се престорих, че не съм го чул, но той изтича право на полето.

— Някой твой приятел ли, Хънт? — попита Тайлър, а аз само се засмях. Метнах фризбито към него с всичка сила.

За моя изненада Джейкъб — който не можеше да хване и скапана настинка, дори да се опиташе, — сграбчи фризбито и хукна с него. Застинах, но Тайлър се втурна след него.

— Ей, бавноразвиващ се — кресна той на Джейкъб, — ще ти сритам задника.

Беше по-бърз от брат ми — каква изненада! — и го събори на земята. Вдигна ръка да го удари, но аз вече бях над гърба му, дръпнах го и го възседнах, а фризбито се изтъркаля с въртене на улицата.

— Няма да го пипаш, мамка му! — изкрещях в лицето на Тайлър. — Ако някой ще смазва брат ми от бой, това съм само аз.

Оставих го да кашля на земята, хванах Джейкъб за ръката и го заведох пред училището, където не можех да чувам как момичетата си шепнат за мен и малоумния ми брат, където имаше достатъчно учители, които да попречат на Тайлър и Уоли да ми скочат за отмъщение.

— Исках и аз да играя — каза Джейкъб.

— Да, но те не искаха да играеш — отсякох.

Той ритна пръста.

— Иска ми се да можех аз да съм големият брат.

От техническа гледна точка беше такъв, но не говореше за възрастта. Просто не знаеше как да изрази какво имаше предвид.

— Можеш да започнеш, като спреш да крадеш проклетите чужди фризбита — заявих.

А после майка ми спря колата до нас и свали стъклото. Усмихваше се широко.

— Мислех си, че ще взема само Джейкъб, но виж ти — каза тя. — Намерили сте се.