Джоди Пико
Домашни правила (31)

Джейкъб

За първи път видях мъртвец на погребението на дядо.

Случи се след службата, на която свещеникът чете на глас откъси от Библията, макар че дядо ми нямаше навик да ходи на църква и не се смяташе за религиозен. Непознати ставаха един след друг и говореха за него, като го наричаха Джоузеф и разказваха истории за моменти от живота му, за които дори не подозирах: за службата му по време на войната в Корея, за детството му в Лоуър Ийст Сайд, как ухажвал баба ми на будката с целувки^[1] на карнавала в гимназията. Всичките им думи ме жилеха като стършели и не можех да ги накарам да се махнат, за да видя дядото, когото знаех и помнех, вместо този измамник, когото всички описваха.

Майка ми не толкова плачеше, колкото се разтапяше — това е единствената дума, с която мога да опиша факта, че сълзите бяха станали нещо толкова нормално за нея, че ми бе странно да видя лицето й гладко и сухо.

Трябва да отбележа, че невинаги разбирам езика на тялото. За човек с Аспергер това е нормално. Безполезно е да очаквате от мен да погледна към някого и да знам какво изпитва само защото усмивката му е прекалено напрегната, изгърбен е и е обвил ръце около тялото си, точно както е безполезно да очаквате от глух човек да чуе глас. Което означава, че когато помолих да отворят ковчега на дядо ми, не можете да ме обвинявате, задето не осъзнавах, че това ще разстрои майка ми още повече.

Просто исках да видя дали тялото вътре все още е дядо ми, дали е човекът, когото бяха познавали всички тези, които говориха, или е нещо съвсем различно. Не вярвам в историите за светлина, тунели и отвъден живот и това ми се струваше най-логичният начин да проверя теориите си.

Ето какво научих: мъртъв не означава нито ангел, нито призрак. Мъртъв е физическо състояние на рухване, промяна във всички онези атоми, които създават временния дом от тяло, за да се завърнат към най-елементарното си състояние.

Не разбирам защо хората се ужасяват толкова, след като това е най-естественият цикъл на света.

Тялото в ковчега все още приличаше на дядо ми. Когато обаче докоснах бузата му, покрита с кръстосващи се бръчки, кожата вече не беше на пипане като човешка кожа. Беше студена и леко втвърдена, като пудинг, оставен в хладилника прекалено дълго и буквално покрит с броня като кора на хляб.

Може и да не разбирам чувствата, но мога да изпитвам вина, задето не ги разбирам. Затова, когато най-после се изправих срещу майка си, часове след като тя побягна, обляна в сълзи, от гледката как бутам Нещотокоетопредибешедядоми по бузата, се опитах да й обясня защо не бива да плаче.

— Това не е дядо — уверих я. — Проверих.

Да, но думите ми не я накараха да се почувства по-добре.

— Това не означава, че ми липсва по-малко — рече майка ми.

Чистата логика подсказва, че ако нещото в ковчега като цяло не е човекът, когото си познавал, този човек не може да ти липсва. Защото това не е загуба; това е промяна.

Майка ми поклати глава.

— Ето какво ми липсва, Джейкъб: липсва ми фактът, че никога повече дори няма да чуя гласа му. И че не мога да му говоря.

Това всъщност не беше вярно. Имахме гласа на дядо увековечен на стари семейни филми, които понякога обичах да гледам, когато не можех да заспя. И беше й трудно да приеме не че не може да му говори, а че той вече няма да може да й отговаря.

Майка ми въздъхна.

— Един ден ще го разбереш. Поне така се надявам.

Иска ми се да можех да й кажа, че да, сега го разбирам. Когато някой умре, усещането е като дупката във венеца ти, когато падне зъб. Можеш да дъвчеш, можеш да ядеш, имаш много други зъби, но езикът ти продължава да се връща към това празно място, където всички нерви са все още малко чувствителни.

Пътувам за срещата си с Джес.

Закъснявам. Часът е 3:00, което означава, че е понеделник, а не неделя. Но не мога да отида по друго време, защото майка ми ме наблюдава. И макар че навярно ще възрази, задето съм нарушил едно от домашните правила, технически не съм. Това не е отиване на местопрестъпление. Местопрестъплението е на триста метра от мястото, към което съм се запътил.

Раницата ми е пълна с неща от първа необходимост; гумите на колелото ми скърцат по паважа, докато въртя педалите с максимална бързина. Този път е по-лесно да не съм пеша — не ми се налага да нося нищо друго, освен собствената си тежест.

Точно зад двора на къщата, в която се премести Джес, има малка рядка горичка. А точно зад нея е Път 115. Минава през мост, който поддържа водостока, сифона над водите, които се оттичат от гората през пролетта, когато нивото на водата е високо. Забелязах го миналия вторник, когато пътувах с автобуса към новото жилище на Джес.

Съзнанието ми е пълно с карти — от схематична последователност в социални ситуации (Човекът се мръщи → човекът се опитва да ме прекъсне → човекът прави крачка назад ₌ човекът отчаяно иска да прекрати този разговор) до карти на относителността, като интерперсонален вариант на Гугъл Ърт. (Някое хлапе ме пита: „Играеш ли бейзбол? Като какъв? Като изхвърлен?“ и предизвиква бурна вълна на смях сред останалата част от класа. Хлапето е един човек от 6 792 000 000 души на тази планета. Тази планета е само една осма част от Слънчевата система, чието слънце е една от двата милиарда звезди в галактиката Млечния път. От тази гледна точка коментарът му губи значението си.)

Но освен това съзнанието ми функционира географски и топографски, затова във всеки един момент мога да кажа къде се намирам (тази душкабина се намира на горния етаж на къщата на Бърдси Лейн 132, Таунсенд, Върмонт, Съединените щати, Северна Америка, Западното полукълбо, планетата Земя). Ето защо по времето, когато стигнах до новата къща на Джес миналия вторник, напълно осъзнавах къде се намира тя спрямо всяко друго място, на което съм бил някога.

Джес е точно там, където я оставих преди пет дни, подпряна на влажната каменна стена.

Облягам колелото си на далечния край на водостока и прикляквам. Насочвам лъча на фенерчето към лицето й.

Джес е мъртва.

Докосвам бузата й с кокалчетата на пръстите си и изпитвам усещането, че пипам мрамор. Това ме подсеща за нещо. Отварям си раницата и изваждам одеялото. Знам, че е глупаво, но е глупаво и да оставяш цветя на гроб, а това ми изглежда по-логично. Увивам одеялото около раменете на Джес и внимавам да покрия краката й.

После сядам до нея. Слагам чифт латексови ръкавици и за миг задържам ръката й, преди да си извадя тетрадката. В нея започвам да записвам физическите веществени доказателства.

Синините под очите й.

Липсващият зъб.

Контузиите по горната част на ръцете й, които, разбира се, в момента са покрити от ръкавите на анцуга й.

Жълтите, подобни на кора драскотини по долната част на гърба й, които също са покрити от анцуга.

Честно казано, малко съм разочарован. Очаквах полицията да разгадае уликите, които им оставих. Но не са открили Джес, затова се налага да мина към следващата стъпка.

Телефонът й все още е в джоба ми. Нося го навсякъде, макар да съм го включвал само пет пъти. Детектив Матсън със сигурност вече се е сдобил с разпечатките от мобилните разговори на Джес; ще видят обажданията, когато звънях в къщата й само за да чуя гласа й на телефонния секретар, но ще решат, че е звънила самата Джес.

Вероятно детективът се е опитал да я намери и чрез джипиес, какъвто сега имат почти всички телефони и който може да бъде достигнат от ФБР с използване на компютърна програма, която ще посочи активен телефон с точност до метър. Тази система се е използвала за първи път в програмите за реагиране в спешни ситуации и по-точно при обажданията на телефон 911. Веднага щом диспечерът вдигне, се задейства системата за проследяване, в случай че трябва да изпратят полицай или линейка.

Решавам да ги улесня. Отново сядам до Джес така, че раменете ни се докосват.

— Ти си най-добрата приятелка, която съм имал някога — казвам й. — Иска ми се всичко това да не се беше случило.

Тя, разбира се, не отговаря. Не мога да кажа дали е престанала да съществува, или просто тялото й и това, която я прави Джес, са отишли някъде другаде. Това ме кара да си спомня за кризата си — за стаята без прозорци и без врати, за страната, където никой не говори с никого, за пианото, чиито клавиши са само черни. Може би точно затова погребалните песни са винаги минорни; да си от другата страна на смъртта, не е кой знае колко по-различно от това да имаш Аспергер.

Ще е невероятно да остана и да гледам. Нищо не искам да видя повече от това как полицията нахлува, за да спаси Джес. Но това би било прекалено рисковано; и така, знам, че просто ще се кача на колелото си и ще съм на сигурно място в леглото си, преди да е изгряло слънцето или да е станала майка ми.

Първо обаче зареждам розовата й моторола. Струва ми се, че трябва да изрецитирам нещо — данък или молитва.

— „Ити, обади се у дома“ — изричам най-накрая, а после натискам 911 и оставям малкото апаратче на камъка до нея.

Чувам от говорителя гласа на диспечерката.

— Какво се е случило? — пита тя. — Ало? Има ли някой?

Вече съм на половината път през дърветата, когато виждам сините светлини в далечината по Път 115. Усмихвам се през целия път до къщи.