Джоди Пико
Домашни правила (47)

Ема

Лекарствата и хранителните добавки на Джейкъб заемат две найлонови торби по пет килограма всяка. Една част са лекарства — например хапчета против тревожност, изписани от доктор Мурано, — а друга, като глутатиона, му купувам онлайн. Чакам пред входа за посетители в затвора и държа двете торби, когато отварят вратата.

Навремето майка ми ми разказваше как, когато била малко момиченце, й се спукал апендиксът. Това било по времето, преди да позволят на родителите да остават в болницата при хоспитализирането на децата си, ето защо баба ми пристигала четири часа преди часа за посещение и стояла начело на отцепена с въже опашка, която майка ми виждала от прозореца си. Баба ми просто стояла там, усмихвала се и й махала, докато я пуснат.

Ако Джейкъб знае, че го чакам, ако знае, че ще идвам при него всеки ден в девет часа… е, добре, това е рутина, в която може да се вкопчи.

Очаквам да има повече хора, наредени, докато отворят вратата, но може би за другите майки, които вече са идвали при синовете си в затвора, това е стара история. Може би са свикнали с практиката. Освен мен чака само още един човек, мъж с костюм и куфарче. Сигурно е адвокат. Той започва да тропа с крака по земята.

— Доста е студено тук навън — казва и се усмихва напрегнато.

И аз се усмихвам.

— Така е.

Сигурно е адвокат и е дошъл да види клиента си.

— Ъъъ, знаете ли каква е процедурата?

— О, за първи път ли идвате? — пита той. — Съвсем просто е. Влизате, давате книжката си и минавате през детекторите за метал. Все едно се чекирате преди полет.

— Само дето не отивате никъде — изричам замислено.

Той ме поглежда и се засмива.

— Адски сигурно е, че е така.

От другата страна на стъклената врата се появява един полицай и превърта ключа.

— Здрасти, Джо — казва адвокатът и полицаят изсумтява поздрав. — Снощи гледа ли „Бруинс“?

— Да. Отговори ми на един въпрос: как така „Петриътс“ и „Сокс“ могат да печелят шампионати, но „Бруинс“ все още са пълна скръб?

Тръгвам след тях към пропускателен пункт с будка. Полицаят влиза, а адвокатът му подава шофьорската си книжка. После надрасква нещо в един бележник и подава на полицая ключовете си. Минава през металния детектор и тръгва по един коридор, докато накрая изчезва от погледа ми.

— Мога ли да ви помогна, госпожо? — пита полицаят.

— Да. Дойдох на свиждане на сина си, Джейкъб Хънт.

— Хънт — повтаря той и проверява някакъв списък. — О, Хънт. Да. Довели са го снощи.

— Да.

— Още не сте одобрена.

— За какво?

— За посещения. Вероятно ще се уреди до събота — посещенията и бездруго са тогава.

— Събота ли? — повтарям. — Очаквате от мен да чакам до събота?

— Съжалявам, госпожо. Не мога да ви помогна, преди да са ви одобрили.

— Синът ми е аутист. Трябва да ме види. Когато рутината му се промени, може да се разстрои невероятно силно. Дори може да прояви насилие.

— Значи има късмет, че е зад решетки — вдига рамене полицаят.

— Но той се нуждае от лекарствата си…

Вдигам двете найлонови торби и ги слагам на ръба на плота.

— Медицинският ни персонал може да дава предписани лекарства — уверява ме полицаят. — Ще ви дам формуляр.

— Има и хранителни добавки. Освен това не може да яде глутен и казеин…

— Нека лекарят му се свърже с кабинета на директора.

Проблемът е, че диетата и хранителните добавки на Джейкъб не са предписани от лекар — както стотици други неща, и те са само съвети, които майките на деца с аутизъм са научили с годините и предават на други в подобно положение като нещо, което може и да подейства.

— Когато Джейкъб наруши диетата си, поведението му се влошава много…

— Може би трябва да сложим всичките си затворници на тази диета — прекъсва ме полицаят. — Вижте, съжалявам, но без бележка от лекар няма да предадем нищо на затворника.

Аз ли съм виновна, че медицинската общност не иска да утвърди лечения, в които се кълнат родителите на аутистите? Че парите за изследвания на аутизма са толкова малко, че макар много лекари да са съгласни, че тези добавки помагат на Джейкъб да се съсредоточава или правят неговата хиперчувствителност не толкова остра, от научна гледна точка не могат да кажат на какво се дължи това? Ако бях чакала лекарите и учените да ми кажат със сигурност как да помогна на сина си, той още щеше да е заключен в своя малък свят, както когато беше на три годинки, нереагиращ, изолиран. Което, давам си сметка, не е много по-различно от затворническа килия.

Очите ми се наливат със сълзи.

— Не знам какво да направя.

Сигурно изглеждам така, сякаш всеки момент ще рухна, защото гласът на полицая става по-мек.

— Синът ви има ли адвокат? — пита той.

Кимвам.

— Може би трябва да започнете оттам — предлага ми.

От колонката на Леля Ем:

Нещата, които знам сега и които ми се иска да знаех, преди да се родят децата ми:

1. Ако пъхнеш във видеото филия хляб, няма да я извадиш цяла.

2. Торбите от боклук не стават за парашути.

3. „Обезопасено за деца“ е относително понятие.

4. Гневният пристъп е като магнит: очите на хората не могат да не се приковат върху теб и детето ти, когато настъпи такъв.

5. Храносмилателният тракт не разгражда частите на конструктора „Лего“.

6. Снегът е хранителна група.

7. Децата разбират, когато не ги слушаш.

8. Брюкселското зеле, покрито със сирене, все още е брюкселско зеле.

9. Най-подходящото място да поплачеш, е в ръцете на майката.

10. Никога няма да бъдеш толкова добра майка, колкото искаш.

Обаждам се на Оливър Бонд от колата.

— Не ме пускат да видя Джейкъб — казвам.

От другия край на линията чувам лаене на куче.

— Добре.

— Добре? Не мога да видя сина си, а вие мислите, че това е добре?

— Имах предвид „кажете ми повече“, а не… Просто ми кажете какво става.

— Не съм в списъка с одобрените посетители — изкрещявам. — Мислите ли, че Джейкъб изобщо знае, че трябва да каже на персонала кой може и кой не може да му идва на свиждане?

— Ема — отвръща адвокатът. — Поемете си дълбоко дъх.

— Не мога да си поема дъх. Мястото му не е в затвора.

— Знам. Съжалявам…

— Не съжалявайте — тросвам се. — Направете нещо. Помогнете ми да видя сина си.

За миг той замълчава.

— Добре — казва най-накрая. — Ще видя какво мога да направя.

Не мога да кажа, че съм изненадана да заваря Тео вкъщи, но съм толкова изцедена психически, че не намирам достатъчно сила на духа да го попитам защо е тук, а не в клас.

— Не ми дават да видя Джейкъб — казвам.

— Как така?

Вместо отговор поклащам глава. В меката светлина на предиобеда забелязвам мъха по бузата и челюстта на Тео. Това ми напомня за първия път, когато видях, че под мишниците на Джейкъб никнат косми. Тогава се изнервих. Дете, което има толкова отчаяна нужда от теб, беше едно нещо; съвсем друго беше да се грижиш за голям мъж.

— Мамо? — обажда се колебливо Тео. — Мислиш ли, че го е направил?

Без да се замислям, го удрям през лицето с всичка сила.

Той залита назад, притиснал ръка до бузата си. После, без да каже нито дума, побягва през входната врата.

— Тео! — извиквам след него. — Тео!

Но той вече е преполовил пресечката.

Трябва да хукна след него; трябва да се извиня. Трябва да призная, че го ударих не заради казаното, а защото изрече гласно невъобразимите мисли, които се въртят в главата ми.

Аз вярвам ли, че Джейкъб е способен на убийство?

Не.

Това е лесният отговор, инстинктивната реакция. Говорим за сина ми. Същият, който още ме моли да го сложа в леглото.

Но си спомням и как Джейкъб прекатури високото столче на Тео, когато му казах, че не може да изпие още една чаша шоколадово соево мляко. Спомням си как прегърна един хамстер с такава сила, че го удуши.

Майките трябва да са най-големите поддръжници на децата си. Майките трябва да вярват в децата си въпреки всичко. Ако трябва, ще излъжат самите себе си, за да го постигнат.

Излизам навън и тръгвам по алеята за коли, в посоката, в която побягна Тео.

— Тео! — провиквам се. Гласът ми не прилича на моя.

 

 

Днес съм навъртяла 310 километра с колата си до Спрингфийлд и обратно, а после пак до Спрингфийлд. В седемнайсет и трийсет отново съм в преддверието за посетители в затвора. Оливър Бонд стои до мен. Остави съобщение на мобилния ми, че ще се срещнем тук, и обясни, че ми е уговорил специално свиждане, докато уреди дългосрочните планове за свижданията.

Толкова се зарадвах, че дори не се замислих за думата „дългосрочните“.

Отначало едва успявам да позная Оливър. Не носи костюм както вчера. Днес е по дънки и фланелена риза. Така изглежда още по-млад. Поглеждам към собствените си дрехи. Приличат на тоалет, който бих облякла за съвещание във вестника. Какво ме накара да си помисля, че трябва да се облека специално за затвора?

Оливър ме повежда към будката.

— Име? — пита полицаят.

— Ема Хънт — отговарям.

Той вдига глава.

— Не, името на човека, при когото идвате.

— Джейкъб Хънт — намесва се Оливър. — Уредихме специално свиждане с кабинета на директора.

Полицаят кимва и ми подава формуляр за подпис. Пита за документ за самоличност.

— Дайте му ключовете си — казва Оливър. — Ще ги пази, докато излезете.

Подавам ги на офицера и пристъпвам към детектора за метал.

— Вие няма ли да дойдете?

Оливър поклаща глава.

— Ще чакам тук.

Идва втори полицай и ме повежда по коридора. Но вместо да влезе в някоя от стаите с маси и столове, завива и спира пред малка кабинка. Отначало решавам, че е гардероб, но после осъзнавам, че е будка за свиждания. Забелязвам столче, поставено под прозорец, който гледа към огледален образ на това помещение. На стената виждам стенен телефон.

— Мисля, че има някаква грешка — обаждам се.

— Няма — отсича полицаят. — За затворниците на специален режим се разрешават само свиждания без контакт.

След което ме оставя в миниатюрното помещение. Оливър дали е знаел, че няма да мога да видя Джейкъб лице в лице? Защо не ми е казал, дали защото е знаел, че ще се разстроя, или не са му дали тази информация? И какво е специален режим?

Вратата от другата страна на стъклото се отваря и ненадейно Джейкъб се озовава вътре. Полицаят, който го е довел, посочва към телефона на стената, но Джейкъб ме е видял през стъклото. Притиска длани до него.

По ризата и в косата му има кръв. Челото му е покрито с редица от пурпурни натъртвания. Кокалчетата му са одрани до кръв и кризата му набира скорост — ръката му потръпва край хълбока като малко животно, цялото му тяло подскача на възглавничките на пръстите.

— О, скъпи — прошепвам. Посочвам към телефона в ръката си, а после към мястото, където трябва да е неговата слушалка.

Той не я вдига. Стоварва длани върху плексигласа, който ни разделя.

— Вдигни телефона — извиквам, макар че той не може да ме чуе. — Вдигни го, Джейкъб!

Вместо това той затваря очи. Люшва се напред и обляга буза на стъклото. Разтваря ръце възможно най-широко.

Осъзнавам, че се опитва да ме прегърне.

Оставям слушалката и пристъпвам към прозореца. Заемам същата поза като него и се превръщаме в огледални образи един на друг, а помежду ни е стъклената стена.

Може би нещата за Джейкъб винаги са такива — опитва се да се свърже с хората, но така и не успява докрай. Може би мембраната между човек с Аспергер и останалия свят не е променлив поток от невидими електрони, а прозрачна преграда, която позволява само илюзията за чувство, вместо истинско чувство.

Джейкъб отстъпва от прозореца и сяда на столчето. Вдигам слушалката с надеждата, че синът ми ще последва примера ми, но той не ме поглежда в очите. Най-накрая посяга към телефона си и за миг виждам част от радостта, която се появяваше на лицето му, когато откриеше нещо изумително и идваше да го сподели с мен. Той обръща слушалката в ръцете си и я доближава до ухото си.

— Виждал съм такива по „Ловци на престъпници“. В епизода, в който заподозреният се оказа канибал.

— Здравей, скъпи — казвам и се насилвам да се усмихна.

Той седи и се люшка. Свободната му ръка, тази, която не държи слушалката, трепка, сякаш свири на невидимо пиано.

— Кой те е наранил?

Той предпазливо вдига пръсти към челото си.

— Майче? Може ли да си вървим?

Точно помня последния път, когато Джейкъб ме нарече така. Случи се на завършването на основното училище, когато беше на четиринайсет. Беше получил диплома.

— Майче! — възкликна и хукна да ми я покаже.

Другите деца го чуха и избухнаха в смях.

— Джейкъб — започнаха да му се подиграват те, — майчето ти е дошло да те заведе вкъщи.

Прекалено късно разбра, че когато си на четиринайсет, е по-важно да изглеждаш як пред приятелите си, отколкото да проявяваш несдържан ентусиазъм.

— Скоро — казвам сега, но думата прозвучава като въпрос.

Джейкъб не заплаква. Не изкрещява. Просто оставя слушалката да се изплъзне от ръката му и навежда глава.

Автоматично посягам към него и ръката ми се блъсва в плексигласа.

Главата на сина ми се вдига с няколко сантиметра и пак се навежда. Челото му се удря в металната повърхност на плота. После повтаря същото.

— Джейкъб! Недей!

Но разбира се, той не може да ме чуе. Слушалката му виси от металния си шнур и лежи там, където е паднала, след като я изпусна.

Той продължава да блъска главата си отново и отново. Рязко отварям вратата на кабинката за свиждания. Полицаят, който ме доведе, стои отвън, облегнат на стената.

— Помощ! — извиквам и той хвърля поглед над рамото ми, за да види какво прави Джейкъб, а после хуква по коридора, за да се намеси.

През стъклото на кабинката виждам как той и един друг полицай сграбчват сина ми за ръцете и го повличат настрана от прозореца. Устата на Джейкъб е изкривена, но не мога да кажа дали крещи, или ридае. Притискат ръцете му зад гърба, за да му сложат белезници, а после единият полицай го бутва в гърба, за да го тласне напред.

Това е синът ми, а те се държат с него като с престъпник.

Малко по-късно полицаят се връща, за да ме заведе обратно в преддверието.

— Ще се оправи — казва ми. — Сестрата му даде успокоително.

Когато Джейкъб беше по-малък и кризите — по-чести, един лекар му изписа оланзапин, с който се лекува шизофрения. Това сложи край на кризите. Сложи край и на личността му. Често го намирах седнал на пода в стаята с едната обувка на крака му, а другата — все още на пода до него, забил неподвижен поглед в стената. Когато започна да получава пристъпи, спряхме използването на лекарството и никога не експериментирахме с други.

Представям си как Джейкъб лежи по гръб на пода в някаква килия с разширени и нефокусирани зеници и ту изпада в безсъзнание, ту се съвзема.

Веднага щом стигам във фоайето, Оливър се приближава с широка усмивка на лицето.

— Как мина? — пита.

Отварям уста и избухвам в плач.

Боря се да издействам на Джейкъб специални образователни условия и го притискам към пода, когато получи криза на обществено място. Превърнала съм в свой живот задачата да върша необходимото, защото човек може да се оплаква до бога, но в крайна сметка, когато млъкне, още ще е нагазил до коленете в същата ситуация. Аз съм тази, която е силна, за да не се налага Джейкъб да бъде.

— Ема — казва Оливър.

Предполагам, че и той е също толкова смутен, колкото и аз, да ме види обляна в сълзи. Но за моя изненада адвокатът ме обгръща с ръце и започва да ме гали по косата. И което е още по-изненадващо… за един кратък миг му позволявам да го прави.

Ето какво не можеш да обясниш на майка, която няма дете с аутизъм: разбира се, че обичам сина си. Разбира се, че не искам да живея без него. Но това не означава, че не съм уморена до смърт във всяка една минута от всеки един ден. Че не се тревожа за бъдещето му и за това, че аз нямам такова. Че понякога, преди да се спра, си представям какъв щеше да е животът ми, ако Джейкъб нямаше Аспергер. Че като Атлас, и аз си мисля, че би било хубаво поне веднъж някой друг да се нагърби с тежестта на света на семейството ми вместо мен.

За пет секунди този човек е Оливър Бонд.

— Извинявай — казвам и се отдръпвам от него. — Намокрих ти ризата.

— Да, фланелата е много фин плат. Ще добавя химическото чистене към хонорара си.

Приближава се към будката на пропускателния пункт, взема книжката и ключовете ми и двамата излизаме навън.

— А сега, какво се случи вътре? — пита той.

— Джейкъб се нарани. Сигурно е удрял главата си в нещо — цялото му чело е в натъртвания, имаше превръзки и кръв навсякъде по черепа му. Започна да го прави в кабинката за свиждания и те му дадоха успокоително. Не искат да му дадат хранителните му добавки, не знам какво яде и дали изобщо яде и…

Млъквам и го поглеждам в очите.

— Нямаш деца, нали?

Той се изчервява.

— Аз ли? Деца? Аз, ъъъ… не.

— Веднъж вече видях как синът ми се изплъзва, Оливър. Прекалено упорито се борих да го върна обратно, за да го оставя пак да го направи. Ако Джейкъб е вменяем да издържи процес, след две седмици тук вече няма да е. Моля те — изричам. — Не можеш ли да го измъкнеш?

Оливър ме поглежда. В студа дъхът му образува фигурки помежду ни.

— Не — отговаря той. — Но мисля, че ти можеш.