Джоди Пико
Домашни правила (38)

Ема

Пътуваме от училище към къщи и аз съм стиснала волана толкова силно, че ръцете ми треперят. Продължавам да поглеждам към Джейкъб в огледалото за обратно виждане. Изглежда същият както сутринта — облечен в избеляла зелена тениска, коланът на колата е плътно притиснат към гърдите му, тъмната му коса пада в очите. Нито е ядосан, нито затворен в себе си. Не проявява нито една от останалите характерни черти на поведението, което придобива, когато нещо го разстройва. Означава ли това, че няма нищо общо със смъртта на Джес? Или има и този факт просто не му влияе така, както би повлиял на друг?

Допреди малко Тео говореше за математика — за някаква задача, която решил единствен от целия клас. Не мога да възприема дори една дума.

— С Джейкъб трябва да отидем в полицейското управление — казвам. — Така че, Тео, преди това ще те оставя вкъщи.

— Защо ще ходим? — пита Джейкъб. — Получил ли е вече резултатите от раницата?

— Не каза.

Тео поглежда към мен.

— Мамо? Станало ли е нещо?

Приисква ми се да се разсмея. Имам едно дете, което изобщо не ме разбира, и едно, което ме разбира прекалено добре. Не отговарям, а спирам до пощенската ни кутия.

— Тео, вземи пощата и влизай вкъщи. Ще се върна веднага щом мога.

Оставям го насред пътя и потеглям с Джейкъб.

Но вместо да потегля към управлението, спирам пред един минимол и паркирам.

— Ще хапнем ли? — пита Джейкъб. — Много съм гладен.

— Може би по-късно.

Излизам от колата и се премествам до него на задната седалка.

— Трябва да ти кажа нещо. Нещо много лошо.

— Както когато умря дядо ли?

— Да, до голяма степен. Нали знаеш, че преди известно време Джес изчезна? Затова нямахте урок в неделя. Полицията е открила тялото й. Мъртва е.

Докато говоря, го наблюдавам внимателно и дебна за примигване или потръпване на ръката, което може да ми послужи като улика. Но Джейкъб остава съвсем безчувствен. Само поглежда към облегалката пред себе си.

— Добре — казва след миг.

— Имаш ли въпроси?

Джейкъб кимва.

— Сега може ли да хапнем нещо?

Поглеждам към сина си и виждам чудовище. Просто не съм сигурна дали това е истинското му лице, или маска, създадена от Аспергер.

Честно казано, дори не съм сигурна, че има значение.

Пристигаме в управлението, а нервите ми са опънати като струни на цигулка. Чувствам се като предател, задето водя собствения си син при детектив Матсън. Но имам ли друг избор? Едно момиче вече е мъртво. Не бих могла да живея в мир със самата себе си, ако не призная участието на Джейкъб.

Още преди да съм помолила да се свържат с него, детективът влиза в чакалнята.

— Джейкъб — казва той, а после се обръща към мен. — Ема. Благодаря, че го доведохте.

Не мога да отговоря нищо. Вместо това отклонявам погледа си.

Също като Джейкъб.

Детективът слага ръка на рамото ми.

— Знам, че не ви е лесно… но постъпихте правилно.

— Защо тогава се чувствам така? — измърморвам.

— Имайте ми доверие — казва Матсън и понеже искам — понеже имам нужда някой друг да поеме волана поне за миг, докато си поема дъх, — кимвам.

Той отново се обръща към Джейкъб.

— Причината, поради която помолих майка ти да те доведе тук — казва му, — е, че искам да говоря с теб. Нужна ми е помощта ти за някои случаи.

Челюстта ми увисва. Това е нагла лъжа.

Както може да се очаква, Джейкъб е изпълнен с гордост.

— Мисля, че ще имам време.

— Страхотно — отговаря Матсън, — защото сме притиснати до стената. Имаме някои студени случаи — както и няколко активни, — които ни карат да си задаваме въпроси без отговор. След като видях как стигна до заключението за хипотермия, знам, че си невероятно добре подготвен в областта на криминологията.

— Опитвам се да съм в час с последните технологии — отговаря Джейкъб. — Абониран съм за три списания.

— Наистина ли? Много впечатляващо.

Матсън отваря вратата към вътрешността на полицейското управление.

— Защо не отидем на някое по-спокойно място?

Да използва любовта на Джейкъб към криминалистиката, за да го подлъже да направи признание за смъртта на Джес, е все едно да размахаш спринцовка с хероин под носа на наркоман. Бясна съм на Матсън, задето действа така долно. Бясна съм и на себе си, задето не осъзнах, че също като мен, и той си има приоритети.

— От законова гледна точка той е пълнолетен — отвръща Матсън, но усмивката не стига до очите му.

— Мамо, наистина — добавя Джейкъб с горд глас. — Добре съм.

Детективът поглежда към мен.

— Вие ли сте законният му настойник?

— Аз съм му майка.

— Това не е едно и също — заявява Матсън. — Съжалявам.

„За какво?“ — питам се. Задето подлъга Джейкъб да повярва, че е на негова страна ли? Или защото направи същото с мен?

— Тогава си тръгваме — настоявам.

Матсън кимва.

— Джейкъб, решението зависи от теб. Искаш ли да останеш с мен, или предпочиташ да си тръгнеш с майка си?

— Шегувате ли се? — грейва Джейкъб. — Искам да говоря с вас, категорично.

Още преди вратата да се е затворила зад тях, хуквам към паркинга.