Джоди Пико
Домашни правила (30)

Рич

Не съм в настроение.

Събота е и макар че би трябвало да взема Саша за уикенда, се налага да отменя уговорката веднага щом става ясно, че сме натоварени с разследване, което изисква пълните ми ресурси. В най-общи линии, ще ям, ще спя и ще дишам Джес Огилви дотогава, докато я намеря, жива или мъртва. Не че това трогна особено бившата ми, която се погрижи да ми изнесе петнайсетминутна лекция за родителската отговорност и как, за бога, се очаквало тя да продължи с живота си, когато моите спешни случаи постоянно разваляли всичко? Не си струваше да отбелязвам, че спешният случай всъщност не е мой или че изчезването на една млада жена може да е по-важно от пренасрочването на вечеря навън с новия й съпруг, господин Кафе. Казвам си, че си струва да пропусна един уикенд със Саша, ако това означава да се погрижа Клод Огилви да получи възможността да прекара още едни почивни дни със своята дъщеря.

На път към дома на Джес, където се е окопал екип криминалисти, ми се обажда местният агент на ФБР, който се опитва да открие мобилния телефон на момичето.

— Значи не получавате сигнал — повтарям. — Какво означава това?

— Няколко неща — обяснява агентът. — Джипиес локаторът действа само когато телефонът е активен. Тоест, в този момент може да е на дъното на някое езеро. Или пък момичето може да е живо и здраво и просто да му е паднала батерията.

— Е, добре, как се очаква от мен да разбера кое от двете е?

— Предполагам, че ако откриете тяло, ще стане ясно — казва той.

А после навлизам в една от прословутите мъртви зони на Върмонт и връзката се загубва.

Телефонът отново иззвънява, а аз все още псувам ФБР, които ги бива само за едно-единствено нещо: да прецакват съвсем свястно местно разследване, така че можете да си представите изненадата ми, когато чувам гласа на Ема Хънт. Вчера й оставих визитката си, за всеки случай.

— Надявах се, че пак ще дойдете у нас — обяснява тя. — Джейкъб трябва да ви каже нещо.

На местопрестъплението ме чака цял екип разследващи. Имаме гадже грубиян, което може да е убиец, както и щатски сенатор, който диша във врата на шефа ми и настоява да ме уволнят, ако не открия изчезналото му дете. Но си слагам синия буркан и правя забранен обратен завой.

— Дайте ми десет минути — отвръщам и затварям. Сега настроението ми мъничко се е подобрило.

 

 

За щастие разполагам с цели три часа преди началото на „Ловци на престъпници“. Седим в дневната — Ема и Джейкъб на дивана, аз на един стол.

— Разкажи на детектива всичко, което разказа на мен, Джейкъб — подканва го Ема.

Очите му се завъртат нагоре, сякаш чете нещо, написано на тавана.

— В онзи ден отидох в къщата й, както трябваше. И нещата не бяха наред. В кухнята имаше съборени столчета, на пода бяха разпилени листове, а всички компактдискове бяха хвърлени на килима. Не беше наред, не беше наред…

Гласът му звучи почти като компютър, толкова е механичен.

— Вече си беше отишла. Влязох и бъркотията… и се уплаших. Не знам какво се случи. Извиках името й, но тя не отговори и тогава видях раницата и другите неща и ги взех. Хюстън, имаме проблем — завършва и кима. — Това е.

— Защо ме излъга за посещението си у Джес? — питам.

— Не съм излъгал — отговаря той. — Казах ви, че в онзи ден нямахме урок.

— Но не ми каза за раницата — изтъквам. Сега раницата лежи помежду ни на масичка за кафе.

Джейкъб кимва.

— Не ме попитахте.

„Голям умник си бил“ — помислям си точно когато се намесва Ема:

— Децата с Аспергер, като Джейкъб, са болезнено буквални.

— Значи, ако го попитам направо, той ще ми отговори направо?

— Той — намесва се Джейкъб сприхаво — седи точно тук и ви чува.

Това ме кара да се ухиля.

— Извинявай — обръщам се към него. — Как влезе в къщата на Джес?

— Преди оставяше спалнята си в общежитието отключена, за да мога да влизам, и когато стигнах до къщата, вратата и там беше отключена. Затова влязох да почакам.

— Какво видя, когато влезе?

— В кухнята цареше хаос. Имаше съборени столчета, а пощата беше разпиляна по пода.

— А Джес? Тя там ли беше?

— Не. Извиках името й, но тя не отговори.

— Какво направи после?

Той вдига рамене.

— Подредих.

Потъвам обратно във възглавничката на стола.

— Ти си… подредил?

— Точно така.

Съзнанието ми препуска през всички разбъркани веществени доказателства, пренесени в жертва на олтара на обсесивнокомпулсивните склонности на Джейкъб Хънт.

— Знаеш всичко за съхраняването на веществени доказателства на местопрестъпление — казвам. — Какво, за бога, те е накарало да ги унищожиш?

Ема настръхва.

— Синът ми ви прави услуга, като говори с вас, детективе. Не бяхме длъжни да ви се обаждаме и да ви даваме тази информация.

Обуздавам раздразнението си.

— Значи си разчистил бъркотията, която си видял на долния етаж?

— Точно така — потвърждава Джейкъб. — Вдигнах столчетата и върнах пощата обратно на кухненския плот. Освен това подредих всички съборени компактдискове по азбучен ред.

— По азбучен ред — повтарям и си спомням обаждането на Марк Магуайър и теорията си за анално задържащ^[1] похитител. — Ти майтапиш ли се?

— Така изглежда стаята му — намесва се Ема. — Джейкъб много държи всичко да е на правилното място. За него това е пространственият еквивалент на това, да знае какво предстои.

— И така, кога взе раницата?

— След като почистих.

Раницата все още е с етикетите, точно както каза Магуайър.

— Ще имаш ли нещо против да я взема, за случая?

Ненадейно Джейкъб се оживява.

— Трябва да я вземете. Трябва да вземете ДНК от дръжките и можете да направите тестове с материал от бельото вътре. Честно казано, може да се наложи да напръскате всичко с луминол. И освен това с помощта на нинхидрин сигурно ще успеете да свалите отпечатъци от картичката, но ще трябва да ги сравните с тези на майка ми, защото е пипнала картичката, когато е открила раницата. Това ми напомня, че всъщност можете да я огледате още сега, ако искате. В стаята си имам латексови ръкавици. Не сте алергичен към латекс, нали?

Вече почти е извън стаята, когато се обръща:

— Тук някъде имаме пазарска чанта, нали? Детектив Матсън ще може да занесе тази раница в лабораторията.

Той хуква по стълбите, а аз се обръщам към Ема:

— През цялото време ли е такъв?

— И още как — поглежда ме тя. — Каза ли ви нещо полезно?

— Определено си струва да се помисли.

— Ако откриете признаци за борба, всичко се променя — изтъква майка му.

Вдигам вежда.

— И вие ли сте таен криминалист?

— Не, въпреки всички усилия на Джейкъб да ме научи — отвръща тя и за миг поглежда навън през прозореца. — Мислех си за майката на Джес — продължава Ема. — Дали, когато за последен път е била с дъщеря си, са говорили за глупави неща? Дали са се карали, защото Джес никога не се обажда, или защото е забравила да изпрати на леля си картичка с благодарност?

Обръща се с лице към мен.

— Навремето казвах „обичам те“ всеки път щом слагах момчетата си да спят. Но сега си лягат след мен.

— Баща ми твърдеше, че да живееш със съжаления, е все едно да караш кола, която върви само на заден ход — споделям и се усмихвам леко. — Преди няколко години получи удар. Преди това пресявах обажданията му, защото нямах време да обсъждам дали „Сокс“ ще стигнат до преиграване. Но след това започнах аз да му се обаждам. И всеки път завършвах с думите, че го обичам. И двамата знаехме защо. И не изглеждаше уместно след всичкото това време, през което не го бях казвал. Все едно се опитвах да изгреба океан с чаена лъжичка. Почина преди осем месеца.

— Съжалявам.

Засмивам се напрегнато.

— Дори не знам защо, по дяволите, ви го разказвам.

В този момент Джейкъб се връща с чифт латексови ръкавици. Нахлузвам ги и вдигам внимателно раницата точно когато мобилният ми започва да звъни.

— Матсън — казвам.

Отсреща е един от лейтенантите в управлението. Пита колко още ще се бавя.

— Трябва да бягам — обяснявам и вдигам пазарската чанта.

Джейкъб навежда глава.

— Естествено, ще ми е интересно да науча резултатите от изследването.

— Естествено — отговарям, макар че нямам намерение да ги споделям с него. — И така, какво става днес в „Ловци на престъпници“?

— Шейсет и седми епизод. Намират обезобразена жена в пазарска количка пред един магазин.

— Помня го. Дръж под око…

— … управителя на магазина — довършва Джейкъб. — И аз съм го гледал.

Изпраща ме до вратата. Майка му се влачи след нас.

— Благодаря, Джейкъб. И, Ема?

Изчаквам да погледне към мен.

— Вместо това го казвай, когато ги събуждаш сутрин.

 

 

Когато стигам в къщата на Джес Огилви, двамата криминалисти, огледали къщата, стоят навън на ледения студ и гледат към един срязан прозорец.

— Няма ли отпечатъци? — питам. Дъхът ми образува мъгла в студа.

Но вече знам какъв е отговорът. Между другото, Джейкъб Хънт също би се досетил. Шансът да се запазят отпечатъци при толкова ниска температура е съвсем нищожен.

— Не — отвръща единият криминалист. Марси е истинска бомба — със страхотна фигура, КИ 155 и приятелка, която може да ми избие зъбите с един ритник. — Но открихме, че прозорецът е разбит, с цел да се разбие ключалката, а в храстите имаше отвертка.

— Супер. Значи въпросът е, дали става въпрос за нахлуване с взлом, което се е объркало? Или прозорецът е бил разбит, за да ни накарат да помислим, че се е случило така?

Базил, вторият криминалист, поклаща глава.

— Вътре нищо не подсказва влизане с взлом.

— А, да. Ами не е задължително това да е вярно. Току-що разпитах свидетел, който казва друго и който е, ъъъ, почистил.

Марси поглежда към Базил.

— Значи е заподозрян, не свидетел.

— Не. Той е момче с аутизъм. Дълга история.

Поглеждам към срязания ръб.

— Какъв нож са използвали?

— Вероятно от кухнята. Цял куп са и трябва да ги занесем в лабораторията, за да разберем дали по някой от тях има следи от метал.

— Вътре намерихте ли някакви отпечатъци?

— Да, в банята и на компютъра, плюс няколко непълни в кухнята.

Но в този случай отпечатъците на Марк Магуайър не биха събудили подозрение: той призна, че през част от времето е живял тук с Джес.

— Освен това имаме и непълен отпечатък от ботуш — продължава Базил. — Хубавото на студа е, че макар да е прецакал отпечатъците на перваза, е идеален за отпечатъци от обувки.

Под извивката на водосточната тръба виждам червеното петно от восъчен спрей, с което е направил отливка. Късметлия е, че е намерил заслонен ръб — от вторник досега не спря да вали сняг. Отпечатъкът е от петата и в средата има звезда, заобиколена от, както ми се струва, стрелки на компас. Щом Базил го снима, можем да го вкараме в база данни и да видим каква марка са ботушите.

Затръшването на врата заглушава шума от минаваща по улицата кола. После се чува шум от приближаващи стъпки, които хрущят по снега.

— Ако е пресата — обръщам се към Марси, — първо стреляш, после питаш.

Но не е пресата, а Марк Магуайър. Изглежда така, сякаш не е спал от последната ни среща насам.

— Мамка му, крайно време беше да се довлечете тук и да започнете да търсите приятелката ми — изкрещява той. Дори от метър разстояние усещам алкохолните изпарения в дъха му.

— Господин Магуайър — казвам и бавно тръгвам към него, — случайно да знаете дали този прозорец винаги е бил срязан?

Наблюдавам го внимателно и дебна за реакцията му. Но истината е, че мога да събера колкото си доказателства искам срещу него, и пак няма да мога да го арестувам, преди да се е появило тяло.

Той хвърля бърз поглед към прозореца, слънцето обаче свети в очите му и го заслепява, както и блестящото отражение на натрупалия по земята сняг. Приближава се малко, а Базил минава зад него и напръсква със спрей отпечатъка от ботуша му.

Дори от това разстояние различавам звездата и стрелките на компас.

— Господин Магуайър — казвам, — налага се да ви вземем ботушите.