Джоди Пико
Домашни правила (26)

Ема

Пускам Рич Матсън в къщата си единствено защото все още не съм съвсем сигурна, че не иска да накаже Джейкъб, задето миналия уикенд се е появил на местопрестъплението му, и съм готова да направя всичко, за да сложа край на целия този кошмар.

— Джейкъб — казвам, — детектив Матсън трябва да говори с теб за нещо друго. Ще седнеш ли за минутка?

Надбягваме се с часовника, но Матсън не може да го разбере.

— Само за минутка. Почти четири и половина е — отвръща Джейкъб.

Не проумявам как някой може да погледне към сина ми и да реши, че е достоверен свидетел. Вярно, умът му щрака като стоманен капан. Но през половината време просто не можеш да вкараш вътре ключалка.

Детективът се настанява на кухненската маса. Угасям печката и сядам и аз. Джейкъб полага усилие да погледне към Матсън, но клепачите му постоянно трепкат, сякаш гледа към слънцето. Най-после се предава и отклонява погледа си.

— Имаш приятелка на име Джес, нали така? — пита детективът.

— Да.

— Какво правите заедно с нея?

— Отработваме социални умения. Разговори. Сбогувания. Такива неща — отвръща Джейкъб и се поколебава. — Тя е най-добрата ми приятелка.

Не се учудвам. Определението на Джейкъб за приятел не е общоприетото. За него приятел може да е хлапето, чието шкафче в училище е до неговото и следователно общува с него поне веднъж на ден, като казва „Би ли се преместил?“ Приятел е някой, с когото никога не се е запознавал, но който не му се подиграва в училище. Може и да плащах на Джес, за да се среща с Джейкъб, но това не омаловажава факта, че тя наистина се интересува от него и общува с него.

Детективът поглежда към сина ми, който не го гледа. Постоянно виждам как хората се колебаят за тази нормална проява на любезност при общуването — след известно време започват да изпитват чувството, че го зяпат, затова отклоняват поглед от него, като подражават на поведението му. И наистина, след минута Матсън забива поглед в масата, сякаш в дървесината има нещо много интересно.

— Точно сега, Джейкъб, Джес е изчезнала. И моята работа е да я открия.

Рязко си поемам въздух.

— Това ли наричате деликатност?

Джейкъб обаче не изглежда изненадан и това ме кара да се запитам дали не е гледал новините, или не е прочел за изчезването й във вестниците или в интернет.

— Джес е изчезнала — повтаря той.

Детективът се навежда напред.

— Трябваше ли да се срещнеш с нея миналия вторник?

— Да — потвърждава Джейкъб. — В два и трийсет и пет.

— И видяхте ли се?

— Не.

Ненадейно кризата на Джейкъб изглежда съвсем логична. Да измине пътя до непознатия нов дом на Джес — което само по себе си е задействало предупредителната му система, — а тя после да не дойде… Идеалният повод за избухване за дете с Аспергер.

— О, Джейкъб. Затова ли получи криза?

— Криза ли? — повтаря Матсън.

Хвърлям му кратък поглед.

— Когато нещо прекъсне рутината на Джейкъб, той много се разстройва. Този път поводът е бил двоен и когато се прибра…

Млъквам, защото неочаквано се сещам за нещо друго.

— Върнал си се пеш от дома на Джес? Сам ли?

Не че не знае пътя — Джейкъб е същински човешки джипиес. Стига му само да погледне някоя карта, за да я запамети. Но да познаваш географията и да умееш да следваш направления — това са две много различни неща. Задачата да стигне от точка А до точка Б, а оттам до точка В, неизменно му създава проблеми.

— Да — отговаря Джейкъб. — Не беше толкова лошо.

Почти тринайсет километра. В леден студ. Предполагам, че сме щастливци: освен всичко останало, той можеше да се разболее от пневмония.

— Колко време я чака?

Джейкъб поглежда към часовника. Започва да търка връхчетата на пръстите си в палците, напред-назад.

— Трябва да тръгвам.

Забелязвам, че детективът го гледа как се върти и знам дяволски добре какво си мисли.

— Обзалагам се, че когато срещнете човек, който не осъществява зрителен контакт и не може да седи мирен, веднага предполагате, че е виновен — казвам. — Аз предполагам, че е в спектъра.

— Четири и трийсет е.

Гласът на Джейкъб е по-висок и по-настоятелен.

— Можеш да отидеш да гледаш „Ловци на престъпници“ — казвам му и той хуква към дневната.

Детективът ме гледа смаян.

— Извинете, бях по средата на разпит.

— Мислех, че това не е разпит.

— Животът на една млада жена може да виси на косъм, а вие смятате, че е по-важно синът ви да гледа някакъв телевизионен сериал?

— Да — тросвам се.

— Не ви ли се струва странно, че той не е разстроен от изчезването на учителката си?

— Синът ми не се разстрои дори когато почина дядо му — отговарям. — За него това беше приключение по криминалистика. Чувствата му относно изчезването на Джес ще зависят само от това, как изчезването ще се отрази на него. Така преценява всичко. Когато осъзнае, че в неделя урокът му с Джес може да не се състои, тогава ще се разстрои.

За един дълъг миг детективът остава загледан в мен. Мисля си, че ще започне да ми чете лекция за възпрепятстване на правосъдието, но вместо това той накланя глава настрани. Изглежда замислен.

— Сигурно ви е много трудно.

Не си спомням кога някой за последен път ми е казал нещо подобно. Не бих заменила Джейкъб за нищо на света — нежността му, невероятния му ум, предаността, с която следва правилата, — но това не означава, че ми е лесно. Обикновената майка не се тревожи дали това, че обръщат гръб на сина й на училищен концерт, го наранява така, както наранява нея. Обикновената майка не звъни на „Грийн Маунтин Пауър“, когато спре токът, за да съобщи, че един от жителите на квартала има увреждане, което изисква незабавна намеса — защото за Джейкъб пропускането на „Ловци на престъпници“ е точно такъв случай. Обикновената майка не лежи будна нощем и не се чуди дали Тео ще приеме брат си достатъчно, за да се грижи за него, когато останат само двамата.

— Това е животът ми — вдигам рамене.

— Работите ли извън дома?

— И мен ли разпитвате?

— Просто водя разговор, докато дойде рекламният блок — усмихва се детективът.

Обръщам му гръб, ставам и разбърквам боровинките, които приготвям за пълнежа на пая довечера.

— Онази нощ синът ви ни изненада много — продължава Матсън. — Не сме свикнали малолетни да нахлуват на местопрестъпленията ни.

— Технически той не е малолетен. На осемнайсет е.

— Е, добре, той знае за криминалистиката повече от някои от познатите ми, които са четири пъти по-възрастни от него.

— Кажете ми нещо, което не знам.

— Имате красиви очи — казва детективът.

Сепвам се и изтървавам лъжицата в тенджерата.

— Какво казахте?

— Чухте ме — отговаря Матсън и отива в дневната, за да изчака края на надписите в началото на „Ловци на престъпници“.