Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- House Rules, 2010 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Мариана Христова, 2013 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,4 (× 9 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Джоди Пико. Домашни правила
Американска. Първо издание
Редактор: Велислава Вълканова
Коректор: Снежана Бошнакова
Художник: Виктор Паунов
Предпечат: Митко Ганев
ИК Enthusiast, 2013
ISBN: 978–619–164–090–4
История
- — Добавяне
Ема
Пространството под одеялото сякаш има собствен сърдечен ритъм. В тъмното намирам ръката на Джейкъб и я стискам.
— Скъпи — казвам, — трябва да вървим.
Той се обръща към мен. В чернотата виждам отражението на очите му.
— Не съм си изпуснал нервите с Джес — измърморва той.
— Можем да поговорим за това по-късно…
— Не съм я наранил — настоява той.
Млъквам и се взирам в него. Искам да му повярвам. Боже, как искам да му повярвам! Но после си представям юргана, който му уших, увит около тялото на мъртво момиче.
— Не исках да я нараня — поправя се Джейкъб.
Никой никога не поглежда към личицето на новородения си син, за да си представи всички неща, които ще се объркат в живота му. Вместо това виждаш само възможности: първата му усмивка, първите му стъпки, завършването му, сватбения му танц, лицето му, когато вземе на ръце собственото си бебе. С Джейкъб постоянно си спомням важните моменти: когато доброволно ме поглежда в очите, когато успява да приеме промяна в плановете, без да рухне, когато облече риза, без старателно да изреже етикетчето на врата. Човек не обича детето си заради това, което прави или не прави — обича го такова, каквото е.
И дори ако синът ми е убиец, по умисъл или по случайност, той пак е мой.
— Не умее да установява връзка с връстниците си — казва Хелън Шарп. — Център е на собствената си вселена. Самосъхранението е единственото ненарушимо правило. Пристъпи на ярост и проблеми с овладяването на гнева… Така като ви слушам, доктор Мурано, оставам с впечатлението, че синдромът на Аспергер е новото име на „себичност“.
— Не. Не става въпрос за нежелание да вземеш под внимание чувството на друг. Това е неспособност да го направиш.
— Но тази диагноза е сравнително нова, нали така?
— Появява се за първи път в DSM[1]-IV през хиляда деветстотин деветдесет и четвърта година, но в никакъв случай не е нова. Още преди това е имало много хора със синдром на Аспергер, които просто не са били диагностицирани.
— Например?
— Стивън Сташбърг, режисьорът. Джон Елдър Робинсън, писателят. Сатоши Таджири, който създаде феномена „Покемон“. Питър Торк от групата „Мънкис“. Всички те са официално диагностицирани със синдром на Аспергер като възрастни.
— И всички те се радват на огромен успех, нали така? — пита Хелън.
— Така изглежда.
— Водили са много продуктивен живот и са общували с други хора?
— Предполагам, че да.
— Смятате ли, че някой от тях е имал проблеми в социалното общуване с други хора?
— Да.
— Смятате ли, че някой от тях може да е преживявал момент, в който е чувствал, че другите го нападат или го подценяват?
— Не знам, госпожо Шарп.
— Наистина ли? Виждали ли сте старата прическа на Питър Торк? Ще поема риска да заявя, че да, определено са били обект на подигравки. И все пак нито един от тези хора със синдром на Аспергер не е на подсъдимата скамейка за убийство, нали?
— Не. Както казах, не съществува причинно-следствена връзка между синдрома на Аспергер и насилието.
— Щом синдромът на Аспергер не предизвиква склонност към насилие, как може да е извинение, когато някой като Джейкъб извърши ужасяващ акт на насилие?
— Възразявам! — намесва се Оливър. — Въпросът е подвеждащ.
— Приема се — отговаря съдията.
Прокурорът свива рамене.
— Оттеглям въпроса. Доктор Мурано, как точно диагностицирахте Джейкъб със синдром на Аспергер?
— Проверих коефициента му на интелигентност с тест, направих и оценка на адаптивните му умения, за да разбера как се държи Джейкъб в определени социални ситуации. Разговарях с Ема Хънт и с учителите му, за да добия представа за историята на поведението на Джейкъб. Синдромът на Аспергер не се появява за една нощ. Видях видеозаписи на Джейкъб преди навършването на две години, когато все още е отговарял на критериите за развитие на невротипичните деца, и последвалото влошаване на поведението и интерперсоналните му връзки. И го наблюдавах по време на голям брой сеанси и в кабинета ми, и в училището му в условия на общуване.
— Тоест, няма кръвен тест или някакъв друг научен тест, който можем да приложим, за да разберем дали някое дете има синдром на Аспергер, така ли?
— Няма. Диагнозата се основава най-вече на наблюдение на повторяемо поведение и интереси и липса на социално общуване, която засяга функционирането на всекидневно ниво без значително изоставане в речта.
— Значи… става въпрос за субективна преценка?
— Да — признава доктор Мурано. — За информирана субективна преценка.
— Ако Джейкъб беше посетил друг лекар, не е ли възможно той да реши, че Джейкъб няма синдром на Аспергер?
— Много се съмнявам. Диагнозата, която най-често се обърква със синдрома на Аспергер, е „хиперактивност с дефицит на вниманието“, а когато подложат децата аспи на лекарства за нея и те не реагират, често пъти става очевидно, че е необходимо преразглеждане на диагнозата.
— Значи критерият, с чиято помощ сте диагностицирали Джейкъб, е била неспособността му да общува с други хора, проблемите му с разчитане на социални подсказки, желанието му за рутина и подреденост и фиксацията му върху определени теми?
— В общи линии, да — отговаря психиатърът.
— Да речем, че имам седемгодишно дете, обсебено от „Пауър Рейнджърс“, което иска всяка вечер да му давам бисквитата и млякото точно преди лягане, което не може да ми обясни добре какво се случва всеки ден в училище или не обича да дава играчките си на по-малкия си брат. Седемгодишното ми дете има ли синдром на Аспергер?
— Не е задължително. Да речем, че наблюдаваме две-тригодишни деца в пясъчника. Едното казва: „Виж ми камиончето.“ Другото отговаря: „Имам кукла.“ Това е паралелна игра и на тази възраст е нормална. Но ако наблюдавате същите тези деца на осем години и едното каже: „Виж ми камиончето“, уместният отговор е: „Страхотно камионче“ или „Може ли да го пипна?“, или някакво друго изречение, което продължава общуването с детето, направило първата крачка. Дете със синдрома на Аспергер обаче пак може да отговори с: „Имам кукла.“ Когато другарчето се отдалечава, детето със синдрома на Аспергер не разбира защо. В съзнанието си то е отговорило на изречението и е продължило разговора. Не проумява, че това, което е казало, не е истински отговор.
— Или — подсказва Хелън Шарп — детето с куклата може просто да е много егоцентрично.
— При синдрома на Аспергер случаят често е такъв.
— Но и без синдрома на Аспергер случаят от време на време пак е такъв. Искам да кажа, докторе, че диагнозата, която сте поставили, и всичките ви предположения за Джейкъб не се основават на нищо друго, освен на собственото ви мнение. Не наблюдавате екран с показатели или мозъчни вълни…
— Съществуват множество психиатрични разстройства, при които клиничните наблюдения са единственият начин за диагностициране, госпожо Шарп. Това е едно от тях. И всеки психиатър в тази страна ще ви каже, че синдромът на Аспергер е действително разстройство. Може да е трудно да се опише на други хора с конкретни термини, но когато го срещнеш, разбираш, че става въпрос точно за това.
— За да стане съвсем ясно… Смятате, че фактът, че Джейкъб има синдром на Аспергер, е повлиял на поведението му в деня, в който е била убита Джес Огилви.
— Точно така.
— Защото Джейкъб не умее да се справя добре в социални ситуации. И защото е лишен от съпричастност. И защото разстройването му понякога води до проблеми с овладяването на гнева.
— Точно така — потвърждава доктор Мурано.
— И това са черти, които се откриват при хората със синдром на Аспергер.
— Да.
— Какво съвпадение — отбелязва прокурорът и скръства ръце на гърдите си. — Това са също така и черти, които се откриват при хладнокръвните убийци.
Веднъж Джейкъб ми каза, че може да чуе кога растенията умират.
— Крещят — обясни той.
Тогава си помислих, че е абсурдно, преди да поговоря за това с доктор Мурано. Децата с Аспергер, каза ми тя, притежават сетива, каквито не можем дори да си представим. Ние оставяме извън филтъра звуци и гледки, които обстрелват като с топ техния мозък, поради което понякога изглежда, че са се затворили в свой собствен малък свят. Но не е така. Те са в нашия свят, така го обясни тя, само че участват в него много повече, отколкото ще бъдем ние някога.
В онзи ден се прибрах вкъщи и потърсих информация за смъртта на растенията в интернет. Оказа се, че растенията под стрес изпускат етиленов газ и учени в Германия са изобретили устройство, което измерва енергията на тези молекули като вибрация… или като звук.
Сега се чудя дали човек не се уморява да става свидетел на последното издихание на природата. Защото синът ми чува не само растенията, а и скърцането със зъби на океана. Свенливия залез. Разбиването на сърцето.