Джоди Пико
Домашни правила (52)

Рич

— Искаш ли ти да го направиш? — обръща се към мен Базил.

Скупчили сме се в банята на Джесика Огилви — аз и двамата криминалисти, които пресяват къщата за веществени доказателства. Марси е облепила прозорците с черна хартия и стои в готовност с фотоапарата си. Базил е смесил луминола, който ще поръсят в цялата вана, по пода и по стените. Угасям лампата и ни потопявам в тъмнина.

Базил напръсква разтвора и банята внезапно грейва като коледно дърво. Фугите между плочките блестят в ярко флуоресцентно синьо.

— Мама му стара — прошепва Марси. — Обичам, когато сме прави.

Луминолът започва да блести, щом влезе във взаимодействие с правилния катализатор — в този случай хемоглобина в кръвта. Джейкъб Хънт може и да е бил достатъчно умен да разчисти бъркотията, която е оставил след убийството на Джес Огилви, но все още има следи от кръв и те спокойно ще убедят съдебните заседатели във вината му.

— Добра работа — казвам, докато Марси трескаво щрака снимки една след друга. Ако кръвта съвпадне с кръвта на жертвата, тази най-нова част от пъзела ще ми помогне да очертая профила на престъплението. — Джейкъб Хънт идва за урока си с жертвата — започвам да размишлявам на глас. — Двамата спорят, може би преобръщат етажерката с компактдисковете, писмата и няколко столчета и той я притиска — очевидно точно тук, — пребива я и накрая нанася удар, който я убива.

Сиянието на луминола започва да избледнява. Включвам лампите.

— Почиства банята, а после почиства и жертвата, облича я и я завлича до водостока.

Поглеждам надолу към пода. На пълна светлина веществото е невидимо и човек не може да види кръвта.

— Но Джейкъб е фен на криминалистиката — продължавам.

Базил се ухилва.

— Четох в „Искуайър“, че жените ни смятат за по-секси от пожарникарите…

— Не всички жени — уточнява Марси.

— И така — продължавам, без да им обръщам внимание, — той се връща на местопрестъплението и решава да прикрие следите си. Въпросът е, че е умен — иска да прикачи престъплението на Марк Магуайър. Затова си мисли: „Ако го беше направил Марк, как щеше да се опита да го прикрие?“ Като отвличане. Затова обува ботушите на Марк Магуайър и обикаля навън, а после прави онези прорези в прозореца. Подрежда етажерката с компактдисковете, писмата и прекатурените столчета. Но освен това знае, че Марк би бил достатъчно умен да се опита да отклони разследващите от следата, затова напечатва бележката за пощальона, приготвя чанта с дрехите на жертвата и я взема със себе си. И едното, и другото подсказват, че Джес уж е тръгнала по своя воля.

— Не мога да проследя мисълта ти — казва Марси.

— Джейкъб Хънт е нагласил местопрестъплението си така, че да изглежда като извършено от друг — от някого, който би нагласил местопрестъпление, за да скрие участието си. Мамка му, това е гениално — въздъхвам.

— И така, какво мислиш? — пита Базил. — Караница между влюбени?

Поклащам глава.

— Не знам. — „Още не.“

Марси вдига рамене.

— Жалко, че на извършителите никога не им се говори.

— Добре, че жертвите не мълчат — отвръщам.

Заварвам Уейн Нусбаум с ръце, напъхани до лактите в гръдната кухина на някакъв мъртвец от Суонтън, когато си надявам маска и калцуни и влизам в помещението.

— Не мога да се бавя повече — казвам. От четирийсет и пет минути чакам в кабинета му.

— И той не може — отговаря Уейн. Забелязвам следите от удушаване на врата на мъртвия. — Виж, не е като да можех да предвидя, че ще има убийство-самоубийство, което да ми обърка програмата — продължава той и вдига в дланта си блестящ червен орган. Очите му сияят. — Хайде, детективе, бъди човек.

Не се усмихвам.

— На такива неща ли ви учат в колежа за клоуни?

— Да. След урока. Хвърляне на пай сто и едно — отговаря той и се обръща към помощничката си — млада жена, която му асистира при аутопсии.

Казва се Лайла и веднъж се опита да ми се сложи, като ме покани на увеселение в Саут Бърлингтън. Вместо да остана поласкан, просто се почувствах много стар.

— Лайла, дай ми десет минути — казва й той.

Веднага щом излизаме от стерилното помещение, той си сваля ръкавиците, престилката и калцуните и тръгва с мен по коридора към кабинета си. Започва да размества папките на бюрото си, докато накрая виждам папката с името на Джес Огилви.

— Не мисля, че мога да ти кажа нещо, което не е отразено кристално ясно в доклада ми — започва Уейн и сяда. — Причината за смъртта е субдурален хематом, предизвикан от базиларна черепна фрактура. Ударил я е толкова силно, че черепът й се е забил в мозъка и я е убил.

Знаех това. Но не то беше истинската причина за смъртта на Джес Огилви. Това се беше случило, защото е казала на Джейкъб Хънт нещо, което го е накарало да откачи. Или може би е отказала да му каже нещо, например: „И аз изпитвам същото към теб.“

Би било съвсем елементарно да предположим, че момче, което е хлътнало по учителката си — а тя го е отблъснала, — може да я е нападнало.

Уейн прехвърля доклада си.

— Разкъсванията по гърба й — следи от влачене — са получени посмъртно. Предполагам, че е било при местенето на тялото. Имаше обаче и синини, получени преди смъртта. Тази по лицето, разбира се. И няколко по горната част на ръцете и по гърлото.

— Никаква сперма?

Уейн поклаща глава.

— Не.

— Възможно ли е да използвал презерватив?

— Струва ми се крайно необичайно — отговаря патологът. — Не открихме никакви пубисни косми, нито други физически следи, които да сочат към изнасилване.

— Но бельото й е било облечено наобратно.

— Да, но това само доказва, че твоят извършител не е купувал дамско бельо. Не доказва, че е изнасилвач.

— Тези синини — продължавам. — Можеш ли да разбереш от кога са?

— От около един ден — отговаря Уейн. — Няма надеждна техника за определяне възрастта на натъртване, освен цвета и имунохистохимичните методи. Важното е, че при различните хора оздравителните процеси текат с различна скорост, така че, макар да мога да погледна към две синини и да кажа, че едната е получена една седмица преди другата, не мога да погледна към две синини и да кажа: „Едната е получена в девет часа сутринта, а другата — по обяд.“

— Тоест, допустимо е следите от душене по гърлото й — както и отпечатъците от пръсти по ръцете й — да са били получени минути преди смъртта й?

— Или часове — мята папката отстрани на бюрото си Уейн. — Може първо да я е заплашил, а после да се е върнал и да я е пребил до смърт.

— Или може да е имало двама души по различно време — поглеждам го в очите.

— Тогава Джесика Огилви наистина е имала най-скапания ден на планетата — отсича медицинският следовател. — Предполагам, че ще успееш да повдигнеш обвинение срещу гаджето за нападение. Но ми се струва излишно усложнение, щом твоят заподозрян вече е признал, че е преместил тялото.

— Да, знам. — „Просто не разбирам защо това ме притеснява толкова.“ — Може ли да те попитам нещо?

— Давай.

— Защо се отказа да си клоун?

— Вече не беше смешно. Деца, които крещят в лицето ми и повръщат торта в скута ми… — вдига рамене Уейн. — Тукашните ми клиенти са много по-предвидими.

— Да, предполагам.

За един дълъг миг патологът остава загледан в мен.

— Знаеш ли кой е най-тежкият случай, по който съм работил някога? Автомобилна катастрофа. Колата на една жена се обръща на магистралата, а детето й изхвърча от детската седалка, получава жестоки наранявания на гръбнака и умира. Донесоха в моргата цялата количка. Трябваше да сложа това мъртво бебе обратно в седалката и да покажа, че майката не го е закопчала правилно и затова е паднало.

Става.

— Понякога трябва да си напомняме, че се занимаваме с това заради жертвите.

Кимвам. И се запитвам защо това ме кара да мисля не за Джес Огилви, а за Джейкъб Хънт.

Момчето, което отваря вратата в дома на семейство Хънт, изобщо не прилича на брат си, но в мига, в който показвам значката си, цветът се отлива от лицето му.

— Аз съм детектив Матсън — казвам. — Майка ти вкъщи ли е?

— Аз, ъъъ… Позовавам се на Петата поправка — отвръща момчето.

— Супер — отговарям. — Но въпросът не беше особено подвеждащ.

— Кой идва? — чувам глас и в полезрението ми се появява Ема Хънт. В мига, в който ме познава, очите й се присвиват. — Да ме проверите ли сте дошли? Е, добре, тук съм, с момчетата, точно както заповяда съдията. Затвори вратата, Тео. А вие — обръща се тя към мен — можете да говорите с адвоката ни.

Успявам да пъхна крак в процепа точно преди вратата да се затвори.

— Имам заповед за обиск — оповестявам и вдигам хартията, която ще ми позволи да претърся спалнята на Джейкъб и да иззема всичко, което може да представлява веществени доказателства.

Тя измъква документа от ръката ми, оглежда го и оставя вратата да се люшне и да се отвори. Без да каже нито дума, се обръща на пети. Влизам в къщата след нея и спирам, когато Ема Хънт взема телефона в кухнята и се обажда на адвоката си с бебешката физиономия.

— Да, сега е тук — казва тя и свива ръка около слушалката. — Даде ми заповедта.

Миг по-късно затваря.

— Изглежда, нямам друг избор.

— Това можех да ви го кажа и аз — отбелязвам бодро, но тя се обръща и се качва по стълбите.

Вървя на няколко крачки след нея, докато накрая Ема Хънт отваря една врата.

— Джейкъб? Скъпи?

Оставам в коридора и я оставям да говори тихо на сина си. Чувам думи като „изисква“ и „юридически“, а после тя се връща с Джейкъб до нея.

Оставам слисан. Цялото лице на момчето е черно и синьо; на главата му има превръзка, която изчезва в косата му.

— Джейкъб — питам, — как си?

— Как ви изглежда, че е? — тросва се Ема.

Хелън Шарп ми каза, че Джейкъб Хънт е поверен под попечителството на майка си до изслушването за вменяемост. Рече, че изглежда, на Джейкъб затворът не му понасял. Тогава се засмяхме. Има ли човек, на когото затворът да му понася?

Работата ми като детектив е да минавам зад сцената, за да разбера какви струни направляват куклите.

Понякога това означава събиране на веществени доказателства, получаване на заповед за арест, събиране на информация за миналото или водене на разпит. Но обикновено означава и нещо друго: че пропускам това, което се случва на сцената. Едно беше да арестувам Джейкъб и да го изпратя на заседанието му за определяне на гаранция; но е съвсем друго да видя това момче пред себе си в подобно състояние.

Не прилича на момчето, което разпитвах преди една седмица. Нищо чудно, че майка му иска главата ми.

Тя хваща Джейкъб за ръката, за да го поведе надолу по коридора, но всички се заковаваме на място, спрени от тих, писклив звук — гласа на момчето.

— Чакай — прошепва Джейкъб.

Ема се обръща и лицето й грейва.

— Джейкъб? Каза ли нещо?

Оставам с чувството, че ако напоследък изобщо казва нещо, то не е много. Той кимва и за миг устните му се раздвижват безмълвно, преди от тях да излезе друга сричка.

— Искам…

— Какво искаш, скъпи? Ще ти го донеса.

— Искам да гледам.

Ема се обръща с лице към мен и вдига въпросително вежди.

— Невъзможно — отвръщам с равен глас. — Може да остане в къщата, но не може да припарва до стаята.

— Може ли да поговоря с вас? — пита безизразно тя и влиза в стаята на Джейкъб, като го оставя в коридора. — Имате ли представа какъв ад е да гледаш как детето ти загубва всякакви реакции?

— Не, но…

— Е, добре, на мен ми се случва за втори път. Не успявах дори да го измъкна от леглото му — продължава тя. — Доколкото си спомням, последното, което ми казахте, беше, че трябва да ви се доверя. Доверих ви се, а вие ми забихте нож в гърба и арестувахте сина ми, след като ви го предложих на сребърен поднос. От моя гледна точка синът ми нямаше да виси на косъм, ако не бяхте Вие. Така че, ако това да ви гледа как пълните проклетите си кутии с вещите му, го върне в света на живите, тогава се надявам, че от кумова срама просто ще го оставите да наблюдава.

Когато свършва, очите й блестят, а бузите й са зачервени. Отварям уста да заговоря за случаи на претърсване, случаи на изземване и Върховния съд, но си променям решението.

— Джейкъб? — подавам глава през вратата. — Ела.

Той сяда на леглото, а Ема се обляга на касата на вратата, скръстила ръце на гърдите си.

— Аз, ъъъ, просто ще поогледам — казвам.

Джейкъб Хънт е маниак на тема ред. Един уикенд със Саша, и след това сто години намирам малки чорапки, заклещени между възглавниците на дивана, мюсли по пода в кухнята или книги, разпръснати на пода в дневната. Но нещо ми подсказва, че с Джейкъб не е така. Леглото му е оправено с военна прецизност. Гардеробът му е толкова подреден, че прилича на излязъл от реклама. Бих предположил, че има пълна форма на обсесивнокомпулсивно разстройство, ако не беше фактът, че правилото си има изключения: отворената му тетрадка по математика е същинско бедствие — единични листове, напъхани хаотично вътре, други, които падат, почерк толкова нечетлив, че прилича на модерно изкуство. Същото важи и за таблото със съобщения на стената, задръстено с листове и малки и големи снимки, които отчасти се закриват взаимно. Бюрото му е отрупано с мръсни съдове и чаши.

Точно срещу него има масичка с обърнат аквариум, пригодена като приспособление за снемане на пръстови отпечатъци. Джейкъб забелязва, че го гледам.

— От какво вземаш отпечатъци? — питам.

— Не отговаряй, Джейкъб — намесва се Ема.

— От четки за зъби — отговаря той. — От чаши. Веднъж с магнитна пудра получих страхотен частичен отпечатък от папка от кафява хартия.

И аз, и майка му го зяпваме — Ема, защото навярно през последната секунда е казал повече, отколкото през последните три дни, а аз, защото има криминалисти, които дори не знаят за тази техника за получаване на отпечатъци от пореста повърхност.

Вдигам кошчето за боклук до бюрото и започвам да го претърсвам. Има няколко чернови на есе по английски. Обвивка от дъвка. Това, което е необичайно при отпадъците, не е какво са, а как са: вместо свито на топка или смачкано, всяко боклуче е сгънато идеално на осем. Дори малката обвивка от дъвка. Кошчето за боклук е подредено като шкаф за пране.

Първият предмет, който изземам, е полицейската радиостанция на Джейкъб — сега вече знам как е успял да стигне до местопрестъплението в случая на човека с хипотермия. Ръката на Джейкъб започва да трепка малко по-силно.

— Това… това е мое.

Ема слага ръка на рамото му.

— Помниш ли какво казах?

Бързо прибирам предметите от приспособлението за снемане на отпечатъци: чаша, огледало, самия аквариум. Поглеждам под леглото на Джейкъб, но намирам само чифт чехли и две пластмасови кошчета — едно с броеве на „Списание по криминалистика“, а другото пълно с части от „Лего“. От етажерката му с книги вземам пълния комплект епизоди на „Ловци на престъпници“ на дивиди, а после виждам тетрадките. Каза ми, че има над сто, и не е излъгал. Свалям първата.

— Не може да ги вземете! — извиква Джейкъб.

— Съжалявам, Джейкъб — казвам и чета: Епизод седемдесет и четири. Безмълвен свидетел. Четвърти декември две хиляди и осма.

„Двама тийнейджъри, излезли на весела разходка с чужд автомобил, се натъкват на глух мъж, който се оказва вече мъртъв.“

Следва цял списък с улики. Разрешен — пише най-отдолу. — 0:36.

Сега Ема е навела глава към Джейкъб. Мърмори нещо, но не мога да чуя думите. Обръщам се с гръб към тях и прехвърлям написаното. Част от него е преразказ на епизоди: Джейкъб сякаш е написал кратък преразказ на всеки от тях, въпреки че е гледал сериала и по-рано. Пред някои от тези писания стои обяснението, че не е успял да разреши престъплението преди телевизионните детективи.

Има отвличания. Пробождания с нож. Култови ритуални убийства. Един епизод привлича вниманието ми: Джофри обува ботушите на приятеля си и оставя отпечатъци в калта зад къщата, за да подведе разследващите.

Между страниците е пъхната розова организационна картичка и докато я прехвърлям, осъзнавам, че е бележка, която Джейкъб е написал сам на себе си:

Нещастен съм. Вече не издържам.

На хората, които уж ги е грижа, не им пука.

Надеждите ми се засилват, но накрая всички неизменно ме предават. Най-накрая знам какво не ми е наред: всички вие. Всички вие, които мислите, че съм просто момче с аутизъм, така че на кого му пука? Е, добре, мразя ви. Мразя ви всичките. Мразя това, че нощем плача заради вас. Но вие сте само хора. САМО ХОРА. Защо тогава ме карате да се чувствам толкова нищожен?

Дали го е написал преди седмица, преди месец, преди година? Дали е било свързано с тормоз в училище? С критика от страна на учител? С нещо, което му е казала Джес Огилви?

Възможно е да насочва към мотив. Бързо затварям дневника и пъхам бележката в кутията. Картичката вече не се вижда, но знам, че е там, и ми се струва прекалено лична, прекалено открита, за да я сметна за обикновено веществено доказателство. Ненадейно ме залива един образ — Джейкъб Хънт, свит в стаята си след цял ден, в който неуспешно се е опитвал да се слее със стотиците деца в училището си. Кой от всички ни в определен момент не се е чувствал незначителен? Кой не се е чувствал така, сякаш никъде няма място за него?

Кой не се е опитвал… и не се е провалял?

Аз бях дебелото дете, онова, което беше заковано като футболен вратар в часовете по физкултура и избрано за ролята на скала в училищната пиеса. Наричаха ме Поничката, Прасето, Земетръсът, каквото се сетите. В осми клас след церемонията по завършването към мен се приближи някакво момче.

— Не знаех, че се казваш Рич.

Когато уволниха баща ми и трябваше да се преместим във Върмонт заради новата му работа, прекарах лятото в преобразяване. Бягах — първия ден един километър, а после и два, и още повече. Ядях само зеленчуци. Правех по петстотин коремни преси всяка сутрин, преди дори да си измия зъбите. По времето, когато влязох в новото си училище, бях съвсем различен човек и никога не погледнах назад.

Джейкъб Хънт обаче не може с упражнения да се сдобие с нова личност. Не може да се премести в друго училище и да започне отначало. Винаги ще бъде момчето с Аспергер.

Освен ако вместо това не се превърне в момчето, убило Джес Огилви.

— Свърших — казвам и прибирам кутиите. — Само трябва да подпишете разписката за вещите, които иззех, така че накрая да си ги получите обратно.

— И кога ще е това?

— Когато приключат пробите за ДНК — отговарям и се обръщам да се сбогувам с Джейкъб, но той се взира в празното място, където допреди малко се намираше уредът му за вземане на отпечатъци.

Ема ме изпраща по стълбите.

— Губите си времето — казва тя. — Синът ми не е убиец.

Мълчаливо бутвам към нея разписката.

— Ако бях на мястото на родителите на Джес, щях да искам да знам, че полицията се опитва активно да намери човека, убил детето ми, вместо да основава целия си случай на абсурдната идея, че момче с аутизъм и без криминално досие — момче, което е обичало Джес — я е убило.

Подписва разписката, която й давам, и отваря входната врата.

— Вие изобщо слушате ли ме? — повишава глас. — Нарочили сте грешния човек.

Имало е случаи — макар и много рядко, — в които ми се е искало да е така. Когато щракнах белезници на китките на една жертва на домашен тормоз, пронизала съпруга си с нож, например. Или когато арестувах мъж, влязъл с взлом в магазин, за да открадне адаптирано мляко за бебето си, защото не можеше да си позволи да го купи. Но точно както тогава, и сега не мога да отрека доказателствата, които са пред мен. Може и да ми е жал за някой извършител на престъпление, но това не означава, че не го е извършил.

Вземам кутиите и в последния момент се обръщам.

— Съжалявам — казвам. — Наистина… наистина съжалявам.

Очите й светват.

— Съжалявате ли? За какво по-точно? Задето ме излъгахте? Задето излъгахте Джейкъб? Задето го хвърлихте в затвора, без дори да помислите за специалните му нужди…

— Технически, това го направи съдията…

— Как смеете — кресва Ема. — Как смеете да идвате тук, да се държите така, сякаш сте на наша страна, а после да ни обърнете гръб и да сторите това на сина ми!

— Няма страни! — кресвам аз на свой ред. — Има само момиче, което е умряло само и уплашено и което една седмица по-късно открихме, замръзнало до вкочаняване. Е, добре, и аз имам дъщеря. Ами ако на мястото на Джес Огилви беше тя?

Лицето ми пламти. Намирам се само на сантиметри от Ема.

— Не съм сторил нищо на сина ви — казвам, сега вече по-тихо. — Направих го за дъщеря си.

Последното, което виждам, е как челюстта на Ема Хънт увисва. Тя не отвръща нито дума, докато намествам кутиите по-стабилно в ръцете си и тръгвам по алеята й. Но пък това, което ни изненадва, не са разликите между хората. Изненадват ни нещата, по които, напук на всичко, си приличаме.