Джоди Пико
Домашни правила (97)

Джейкъб

Днес, когато се връщаме от съда, вместо да пусна „Ловци на престъпници“, избирам различно видео — домашен филм с мен като бебе, само на годинка. Навярно е рожденият ми ден, защото има торта, аз ръкопляскам и казвам думички като „мама“, „тати“ и „мляко“. Всеки път, когато някой изрече името ми, вдигам глава и поглеждам право към камерата.

Изглеждам нормален.

Родителите ми са щастливи. Баща ми е там, а го няма в нито един от филмите с Тео. Между очите на майка ми я няма тази бразда, която я има сега. Все пак повечето хора правят домашни филми, за да увековечат нещо, което искат да си спомнят, а не момент, който биха предпочели да забравят.

Да, но по-късно във видеото не е така. Ненадейно, вместо да пъхам пръстите си в тортата и да се усмихвам широко с беззъбата си уста, се люшкам пред миялната и гледам как дрехите се въртят в кръг. Лежа пред телевизора, но вместо да гледам програмата, подреждам части от Лего една до друга. Баща ми вече го няма във филма; вместо него има хора, които не познавам — жена със ситно къдрава жълта коса и горнище на анцуг с котка на него сяда на пода до мен и обръща главата ми, за да се съсредоточа върху пъзела, който е наредила. Жена с ясносини очи води разговор с мен, ако можете да го наречете разговор:

Госпожата: Джейкъб, вълнуваш ли се, че ще ходиш на цирк?

Аз: Да.

Госпожата: Какво искаш да видиш в цирка?

Аз: (Няма отговор.)

Госпожата: Кажи: „В цирка искам да видя…“

Аз: Искам да видя клоуни.

Госпожата (дава ми бонбон „М& М“): Обичам клоуните.

Вълнуваш ли се заради цирка?

Аз: Да, искам да видя клоуните.

Госпожата (дава ми три бонбона „М& М“): Джейкъб, това е страхотно!

Аз: (пъхвам бонбоните в устата си)

Това са филмите, които майка ми представя като доказателство — доказателство, че сега съм различно дете, а не това, което е имала в началото. Не знам какво е мислила, когато ги е записвала. Едва ли е искала да седи и да ги гледа сто пъти, все едно получава шамар в лицето. Може би ги е запазила с надеждата, че някой ден служител на фармацевтичната компания ненадейно ще се отбие на вечеря, ще изгледа записите и ще й връчи чек за обезщетение.

Докато гледам, изведнъж забелязвам пращящи сребристи искри на статично електричество, които ме карат да си запуша ушите, а после виждам откъс от друго видео. Случайно е записано над достойния за Оскар филм с мен, невръстния аутист, и на него съм много по-голям. Заснето е само преди година и на него се подготвям за бала в предпоследната година в гимназията.

Джес засне видеото. Онзи следобед дойде, докато се обличах, за да види крайния резултат от подготовката ни. Чувам гласа й.

— Джейкъб — казва тя, — за бога, застани по-близо до нея. Няма да те ухапе.

Картината се люшва като пътуване с влакче в увеселителен парк и отново долавям гласа на Джес.

— Ау, хич не ме бива в това!

Майка ми държи камера и ме снима с приятелката ми. Момичето се казва Аманда и посещава същото училище като мен. Носи оранжева рокля, което навярно е причината да отказвам да се доближа до нея, макар че обикновено правя това, което иска Джес.

На телевизионния екран сякаш наблюдавам измислен филм и Джейкъб не съм аз, а някакъв герой. Не съм аз този, който затваря очи, когато майка ми се опитва да ме снима на моравата пред къщата. Не съм аз този, който се отправя към колата на Аманда и сяда отзад, както винаги.

— О, не! — обажда се гласът на майка ми, а Джес избухва в смях.

— За това съвсем забравихме — казва тя.

Ненадейно камерата бързо се завърта и лицето на Джес се появява в съвсем близък план.

— Здрасти, свят! — казва тя и се преструва, че ще глътне камерата. Усмихва се.

А после виждам червена линия да се спуска по телевизионния екран като завеса. Неочаквано отново съм тригодишен и подреждам зелено кубче върху синьо кубче върху жълто кубче, както ми е показала терапевтката.

— Джейкъб! Справи се чудесно! — възкликва тя и бутва към мен награда — тракторче. Обръщам го на пода и започвам да въртя колелата му.

Искам Джес отново да се появи на екрана.

— Иска ми се да можех да те забравя — прошепвам.

Ненадейно изпитвам чувството, че гърдите ми се смаляват, както понякога, когато стоя с група деца в училище и осъзнавам, че съм единственият неразбрал шегата. Или може би, че аз съм шегата.

Започвам да си мисля, че навярно съм направил нещо лошо. Наистина лошо.

И тъй като не знам как да го поправя, вземам дистанционното и връщам лентата назад почти до началото, до времето, когато съм бил не по-различен от всеки друг.