Джоди Пико
Домашни правила (21)

Рич

В четвъртък сутринта телефонът ми иззвънява.

— Матсън — казвам веднага щом вдигам.

— Компактдисковете са по азбучен ред.

Гласът е непознат и това ме кара да се намръщя. Думите ми звучат като някаква парола. „Компактдисковете са по азбучен ред. А синята птичка носи мрежести чорапи.“ И хоп! Вече имаш достъп до светая светих.

— Моля? — питам.

— Който и да е отвел Джес, се е задържал достатъчно, за да подреди компактдисковете по азбучен ред.

Сега разпознавам гласа. Марк Магуайър.

— Предполагам, че приятелката ви още не се е върнала — отвръщам.

— Щях ли да ви се обаждам, ако беше?

Прочиствам си гърлото.

— Кажете ми какво сте забелязали.

— Сутринта изпуснах шепа монети на килима и когато я вдигнах, видях, че етажерката с компактдисковете е била преместена. В килима имаше малка вдлъбнатина, нали разбирате.

— Да — казвам.

— Тези професори… те имат стотици компактдискове. И ги държат във въртяща се четиристранна етажерка. Забелязах, че всички изпълнители, които започват с У, са подредени заедно. Ричард Уагнър, Дион Уоруик, Дайна Уошингтън, Ду, Джон Уилямс, Мери Лу Уилямс. После Лестър Йънг, Йохан Цумщеег…

— Те слушат Ду?

— Огледах и четирите страни. Всички компактдискове, до един, са подредени по азбучен ред.

— Възможно ли е винаги да са били подредени така, а вие да не сте забелязали? — питам.

— Не, защото миналата седмица с Джес търсихме нещо свястно за слушане. Със сигурност не бяха.

— Господин Магуайър — казвам, — ще ви се обадя.

— Какво? Вече минаха цели два дни…

Затварям и стисвам горната част на носа си. После звъня на щатската лаборатория и говоря с Айрис — жена тип благодушна баба, която малко си пада по мен, и аз се възползвам от това, когато искам да обработят веществените ми доказателства по-бързо.

— Айрис — казвам. — Как е най-хубавото момиче в лабораторията?

— Аз съм единственото момиче в лабораторията — смее се тя. — За бележката до пощальона ли се обаждаш?

— Да.

— Абсолютно чиста е. Никакви отпечатъци.

Благодаря й и затварям. Има логика в това извършител, който подрежда компактдискове по азбучен ред, да е достатъчно умен да носи ръкавици, докато оставя бележка. Навярно няма да намерим никакви отпечатъци и по клавиатурата на компютъра.

От друга страна, подправките може да са организирани според имената на районите, в които растат.

Ако Марк Магуайър е замесен в изчезването на гаджето си и иска да ни отведе към различна следа, спокойно може да подреди компактдисковете по азбучен ред — последното нещо, което бих очаквал от него.

Което би могло да обясни и защо му е отнело още двайсет и четири часа да го направи.

Във всеки случай лично ще огледам тези компактдискове. Както и съдържанието на чантата на Джес Огилви. И всичко друго, което може да ни подскаже къде е и защо е там.

Ставам, грабвам си якето и минавам покрай бюрото на диспечерката, за да кажа на останалите къде отивам. Един от сержантите зад бюрата обаче ме дръпва за ръкава.

— Това е детектив Матсън — казва той.

— Добре — изръмжава друг мъж. — Сега знам кого да накарам да уволни шефът ви.

Зад него обляна в сълзи жена усуква кожените каишки на чантата си.

— Извинете — усмихвам се учтиво. — Не чух името ви.

— Клод Огилви — отговаря той. — Сенатор Клод Огилви.

— Сенаторе, правим всичко възможно, за да открием дъщеря ви.

— Съмнявам се — отговаря той, — щом дори не сте накарали никой в този отдел да го разследва.

— Всъщност, сенаторе, тъкмо тръгвах към дома на дъщеря ви.

— Предполагам, разбира се, че ще се срещнете там с останалите полицаи. Защото със сигурност не бих искал да разбера, че са изминали цели два дни, без този полицейски участък да приеме изчезването на дъщеря ми сериозно…

Прекъсвам го по средата на изречението, като го хващам за ръката и го побутвам към кабинета си.

— С цялото ми уважение, сенаторе, бих предпочел да не ми казвате как да си върша работата…

— Ще ви казвам каквото искам и когато искам, докато дъщеря ми не се върне жива и здрава!

Без да му обръщам внимание, предлагам стол на съпругата му.

— Госпожо Огилви — питам, — Джес опитвала ли се е да се свърже с вас?

Тя поклаща глава.

— И аз не мога да се свържа с нея. Кутията с гласовата й поща е пълна.

Сенаторът поклаща глава.

— Да, защото този идиот Магуайър не спираше да й оставя съобщения…

— Някога бягала ли е? — питам.

— Не, никога не би сторила подобно нещо.

— Напоследък да е била разстроена? Да се е тревожила за нещо?

Госпожа Огилви поклаща глава.

— Толкова развълнувана беше, че ще се премести в онази къща. Казваше, че по нищо не прилича на общежитието…

— А връзката с приятеля й?

При тези думи сенатор Огилви — слава богу! — запазва каменно мълчание. Жена му му хвърля бърз поглед.

— За любовта няма обяснение и отчети — казва тя.

— Ако я е наранил — измърморва Огилви, — ако само с пръст я е пипнал…

— Тогава ще разберем за това и ще се погрижим да вземем мерки — прекъсвам го веднага. — Но главният ни приоритет е да намерим Джес.

Госпожа Огилви се навежда напред. Очите й са зачервени.

— Имате ли дъщеря, детективе?

Веднъж със Саша вървяхме през централната алея на един панаир, когато шумна тълпа тийнейджъри мина точно между нас и раздели ръцете ни. Опитах се да не я изпускам от погледа си, но тя беше мъничка и когато групата отмина, Саша беше изчезнала. Стоях насред панаира и крещях името й, докато навсякъде около мен се въртяха въртележки, от метални колела излитаха облаци захарен памук, а стърженето на резачки в дърво оповестяваше началото на състезанието по дърварство. Когато най-накрая я намерих да гали носа на едно теленце в някаква плевня, изпитах такова облекчение, че краката ми се подкосиха; буквално се свлякох на колене.

Дори не съм отговорил, но госпожа Огилви слага длан върху ръката на съпруга ти.

— Нали ти казах, Клод — казва тихо. — Той разбира.